Портокаловото дърво

      Трябваше да направя една анкета – от онези абсурдните, които си въобразяват, че могат да определят контурите на омразата и обичта между различните етноси, населяващи дадена територия. Имах да анкетирам пет български, четири турски и три ромски семейства, с деца в училищна възраст. Бях приключил с турските още предишния ден и в следобеда на този ден, тъкмо прекрачвах прага на гостната на петото българско семейство, когато бях силно тонизиран от две неща – от бюста на домакинята и от едно голямо, зелено дърво в саксия.
Младата жена беше леко закръглена, средно висока, с дълги коси на кичури и вталена блузка, достатъчно къса, че да оставя да се вижда една достойна ивица от корема ú, с пъпа в средата. Но бюстът, ах, бюстът…
      - Малее, какви големи лимони – възхитих се аз без угризения, като гледах към растението, разбира се.
      - Не са лимони. – отвърна жената, с лека усмивка и добре подплатено самочувствие – това са портокали.
      - А! Портокали! Такова голямо дърво и с толкова плодчета – продължих, докато разстилах анкетните листове и се разполагах на масата. – Пък аз…как ми заприличаха на лимони.
      Дървото беше наистина отрупано с плод – имаше поне четиридесетина опулени, почти еднакви топки и будеше респект с размера и зеленината си.

      - Това е семейна реликва. – каза не без гордост домакинът, който седна срещу мен, готов да бъде подложен на кръстосания огън от въпросника – Донесено е било от прадядо ми, преди шейсет и кусур години, от Македония. По време на войната.
      - Преди шейсет години! – не успях да прикрия възклицанието си, като почти забравих за внушителния бюст на жена му и започнах да кроя планове как да изчопля историята на това героично дърво, подпиращо сякаш с лекота тавана и семейната хармония на дома.
      Не се наложи да прибягвам до хитрости – домакинът беше словоохотлив добряк – от тези, дето разказват открито дори и карикатурните случки от живота си. Започнахме това, за което бях дошъл, като помежду въпросите от анкетата слушах одисеята на портокаловото дърво.
      - Прадядо ми участвал в Отечествената война в боевете при Страцин. Може да си чувал за Страцинско-Кумановската операция във Вардарска Македония. Говорим за октомври четирийсет и четвърта – поде младият мъж.
      - Да, да – чувал съм. - отговорих, с интонацията на експерт-историк, макар че единственото, което знаех е, че някакви български части са се мотали из Македонията по онова време, биели се с немците, задигали каквото им е харесвало от манастирите и селата, и задявали македонките – изобщо държали се като истински освободители.
      - Прадядо тогава е бил 42-43 – годишен, поручик от запаса. Още в началото на боевете при Страцин, намира портокалчето в един изоставен немски окоп. Било в глинена саксия, килната на една страна, близо до тялото на убит немски офицер. Растението било не повече от две педи високо. Нали си бил чешит и го влечало всичко свързано с овошки и добитък, когато видял саксията, веднага му щръкнали ушите и нещо в него запърхало. Другите преджобвали труповете на фрицовете, обирали оръжие, пари и разни ненужни трофеи, а прадядо – взел портокалчето. “Сигурно немският офицер го мъкнеше от Гърция като подарък за своята фригидна фрау, чакаща го, я в Саксония, я в Бавария” – шегуваше се многократно през годините той, като оглеждаше тържествуващо околните за да види какво впечатление им е направил с такова “учено” изречение.
      - Според Вас, има ли нещо, от което детето Ви да се чувства притеснено в училище? – зададох поредният въпрос от това всеобщо обществено благо наречено анкета, малко притеснен да не прекъсна нишката на повествованието за портокалчето.

Почти "Витрувиански" човек

Сред циганите в България

      Май 1913 г. Англичанинът Робърт Скот Макфий, бизнесмен от захарния бизнес и изследовател на циганския бит и култура (които днес наричаме ромски), пристига в България. Той остава четири седмици ограничавайки се най-вече в района на Варна, а последната седмица, предрешен като циганин пътува от Варна за Русчук, заедно с цигани-гребенари.
      През 1916 г. бележките и впечатленията на Макфий от посещението му в България излизат в книга със заглавие "With Gypsies in Bulgaria". Едва през 2007 г. тази книга под заглавието "Сред циганите в България" излиза у нас почти незабелязано, отпечатана от УИ "Св.Климент Охридски".
      Във въведението, писано от проф.Ашплант разбираме, че във Великобритания през 1888 г. било основано "Общество за цигански знания" (Gypsy Lore Society), което издава и свое списание (Journal of the Gypsy Lore Society). През 1907 г. Робърт Макфий се запознава с изследователи, които са ентусиазирани да възстановят дейността на това Общество и списанието, временно прекъснати от няколко години. От тази дата нататък - през следващите години  Макфий постепенно става един от водещите авторитети в Англия по въпросите на ромите и ромския език и култура - той записва песни, фолклорни предания, диалекти от различни цигански групи из Англия.
      В цялата му книга тази симпатия към циганите е ясно изразена и обяснима, както е обяснима и симпатията към турците и мохамеданите - типична за английското общество през целия XIX век, че и до днес. Но наред с доброжелателността към тези групи, той трудно прикрива и неприязънта си към българите. Макфий смята, че в България: "всяка раса мрази всички останали, и никоя група - навярно с изключение на турците - не може да се счита за способна да управлява другите"

Робърт Скот Макфий (първият отляво) с приятели джипсолози, 

имитиращи катунски живот

      Книгата е кратка и като цяло през този период на близо месец, не описва кой знае колко интересни или драматични събития. За автора най-интересен град е Разград, понеже пристига там по време на панаира, а освен това го водят и на турска баня - хамам. Особено място Макфий отделя за обрисуването на образа на своя спътник - Тури, на описанието на неговата кожа и на младото му, красиво тяло, когато са голи в банята, откъдето става ясно какви са наклонностите му. Интересно е описана и друга личност - фалшификатора на монети Милано Николов, който с голяма сръчност отливал от половин наполеон и един франк, монета от цял наполеон.
      Като цяло книгата не блести с голям принос към "джипсологията". Тя е просто един обикновен документален щрих към миналото на България - дори банален на места. Това, което впечатлява, уникалното е по-скоро факта, че толкова отдавна - в края на 19 - началото на 20 в., когато ние едва сме прохождали като държава, на други места по света цели групи от хора са се интересували научно от живота, културата и фолклора на циганите. Събирали са се, обсъждали са интересни факти, издавали са списание, изучавали са езика и са си правели живота смислен по своему.
      У нас този приятелски подход в изучаването на циганската култура - днес, повече от 100 години след описаното в книгата, едва прохожда. Вярно е, че циганите  и събитията свързани с тях пълнят вестникарските колонки само за да скандализират и да събудят омраза.  Едва преди десетина - дванадесет години излезе първата "Антология на ромската поезия". Впрочем това "Общество за цигански знания", което споменах в началото съществува и до днес - централата му е преместена в САЩ, а Председател на Обществото е ученият от БАН - Елена Марушиакова, която прави интересни изследвания върху живота на някои цигански групи у нас.

Изгубена сред думите ( Lost among the words)

Ябълки и букви

Честит 24-ти май - ден на писмеността, на духа и на хората които го въздигат!

Тост за българския език

Дойде ли месец май и особено наближи ли 24-ти, се започват едни тюхкания и вайкания, колко хубав ни бил езикът, а сега на какво дередже сме го докарали – един вид душа бере. Затова искам да вдигна своеобразен тост, „по грузински”, за българския език.

Когато „под десницата” на Екатерина ІІ през 1787 и през 1789 г, в Санкт Петербург излизат "Сравнителни речници на всички езици и наречия", в него българският го няма. Дали защото отговарящият за европейските езици в този труд - немецът Бакмайстер –  библиотекар в руския двор, бил сметнал, че българите са вече претопени в Османската империя. Или защото през 1774 г шведът  Йохан Тунман обявил, че българите са всъщност татари. А може би защото Русия ни имала зъб, че е приела литургичния си език именно от българите, език, който не бил носител на древна цивилизация и култура като гръцката или римската. Каква е точно причината, не знаем. Факт е обаче, че в тези речници са включени общо двеста езика и наречия и измежду тях, такива като суздалски, цигански, 11 диалекта на татарския, както и езици от Кокосовите и дори от Сандвичевите острови. Забележете – това става в края на ХVІІІ век – векът на Просвещението и без да се прави огромна трагедия от това, трябва да приемем, че е доста показателно, че в този същият век не само България не съществува като отделна държава, но и българският език е непознат на Европа, сиреч и на света.

И трябва да минат още 30 и повече години за да се появи един сърбин и да „светне” учената Европа. Този сърбин се казва Вук Караджич. Точно преди 193 години – през 1822 г известният фолклорист и лингвист издава – не другаде, а във Виена - „Добавка към Санктпетербургските сравнителни речници на  всички  езици и наречия с особен оглед  към българския език”. В тази "Добавка" Караджич не само добавя българските съответствия на думите от „речниците” на Екатерина, но дава и откъси от евангелието на български и сръбски за сравнение, както и 27 наши народни песни. Така, преди 193 години нашият език „възкръсва” отново за европейската лингвистика и култура. Тук отварям скоба - има един много хубав едноименен сръбски филм за Вук Караджич в 16 серии, който си струва да се гледа. В него главната роля се играе от големия актьор Мики Манойлович. Не вярвам този филм да го видим по някоя наша телевизия, защото в него няма кахърни ханъми, които се надпреварват да леят сълзи и да забременяват. Затварям скобата.

"Земля азбукы" - рисунка - И.Гео, според устав от Добрейшово евангелие

Вярно - българският, като последният „непознат” за лингвистиката и културата в Европа език и днес има още какво да наваксва по отношение на международен престиж, сравнен с другите славянски и балкански езици. През „тъмните” векове ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ нашият книжовен език е хербаризиран. Няма (почти) книжнина, няма печатници, няма грамотни носители на езика, които да го развиват и обогатяват. Чуждите пътешественици, минавали през териториите на днешна България през тези векове споменават в своите пътеписи, че населението говори някакъв славянски език, или го определят като диалект на сръбския.

Литературно четене