петък, 3 юли 2015 г.

Мелба

Нели Мелба, прочутото колоратурно сопрано се събуди в мекото легло на хотелския си апартамент в центъра на Лондон и усети как страшно ú се яде сладолед. Дори промърмори със сънен глас: “Боже мой, бих се отдала на първия човек, който ми даде да си близна малко от неговия сладолед!”
Господ надникна през прозорците на апартамента ú в хотел “Савой”, който Той беше позволил да стане първият напълно електрифициран хотел в Европа, размаха пръст и тихо ú подвикна като юнски вятър: “Нело, я не споменавай напразно името Ми за глупости! Забрави ли, че довечера ще пееш в “Лоенгрин”, ма? Какво ще стане с гласа ти? Не стига дето Съм направил живота ти песен…”
           Мелба, разбира се, не го чу и сякаш за да пропъди досадното желание, размърда пръстите на трийсет и две годишния си ляв крак изпод белоснежната завивка. Реши да си спомни за прекрасната вчерашна вечер. Бяха се събрали както обикновено, лъскава компания от отбрани нейни ласкатели в ресторанта на хотела.
Необичайното беше, че в края на вечерята, тих и необходим като подправка, към тях се присъедини самият мосю Ескофие. “Кралят на готвачите” или “готвачът на кралете”, както го величаеха. Откакто се беше настанила в петзвездния “Савой”, вече повече от месец оттогава, прочутият французин-главен готвач на ресторанта на хотела я ухажваше с такива вкуснотии, че тя скришом си облизваше пръстите. Скришом, за да не я видят и одумват разните му там графини и лордове, които неизбежно търсеха компанията ú. А вчера, след вечерята, този същият мосю Ескофие се беше качил лично да я изпрати до апартамента ú. Там, пред вратата, преди още Нели да разбере какво става, уж притеснителният готвач - магъосник се наклони към ушенцето ú съвсем естествено, както никой в Австралия не би могъл да го направи, след това прокара финия си кулинарен език по долния мек край на ушната мида, почти до мястото откъдето тръгваше обицата, и ú прошепна: “Имате най-прекрасния глас, който някога съм слушал. Утре вечер, след “Лоенгрин”, ще Ви очаква нещо вълшебно.” Нели Мелба си спомни как от него лъхаше на кардамон, на естрагон, но най се усещаше неговият южен нагон, от което на нея ú стана, разбира се, приятно.

събота, 27 юни 2015 г.

На крилата на "Early byrds"






Това е изключително преживяване – да слушаш ренесансова музика, поднесена от млади хора, с одухотворени и изразителни лица, сред картините на стари български майстори. В такива мисли бях потънал докато слушах холандското трио за ренесансова музика „Ранни птици”, или „Early Byrds” в галерията "Станка Димитрова" в Кърджали. Музиката, предимно на големия ренесансов композитор Жоскен де Пре, считан за един от първите майстори на вокалната полифония, беше поднесена блестящо на странни дървени флейти с различни размери. Оказа се, че това са ръчно изработени инструменти по модел на ренесансови флейти, направени от учителя на тримата млади музиканти. За пътуването си до България, се наложило - забележете - за петте ценни инструмента да се плати отделен билет и да им бъде отредена отделна седалка в самолета, за да не бъдат повредени ако са при грубия багаж. Самите инструменти привличаха вниманието с изяществото си, с чистите тонове и с фината си изработка. Музикантите – също с нежни, красиви черти, често си ги разменяха след изпълнение на творбите. Между изпълненията известния диригент и певец Йосиф Герджиков сладкодумно разказваше накратко за състава, произведението или композитора и така правеше вечерта още по-приятна. На няколко пъти той успешно допълваше звука на флейтите с вокалните си изпълнения.

Изключителното холандско трио в състав Гериеке, Тим и Теун чрез музиката си пренесоха малобройната публика в залите на кралските дворове и в катедралите на Западна Европа отпреди 500 години и сигурен съм всеки един от нас слушателите си тръгна от концерта с малко по-светнал поглед, и с малко по-чиста душа.

петък, 26 юни 2015 г.

От другата страна (е по-интересно)


          Колко често, да не кажа почти винаги, официално представените неща са скучни, стегнати, подредени. А нещата от "задния двор", тези дето не са хванати в калъп и не са нагласени, са много по-интересни.

четвъртък, 25 юни 2015 г.

"Гръцко кафе" сред мойрите

От първите страници на романа „Гръцко кафе” на Катерина Хапсали бях на път да се зарадвам на дързостта на авторката да навлезе в тематиката на плашещия и непознат балкански исторически тюрлюгювеч. Да обговори онази "разделена неразделимост на историческия опит" според Милена Кирова.  „Гърците са големи турци...” или: „гърците са турци, които се правят на италиянци” и прочие кратки и закачливи фрази. Но радостта ми беше кратка. После започнах да затъвам все повече в лабиринта на митове, легенди, родова история, от които нямаше излизане жив. Трудно ми беше да следвам многобройните истории за прапрабаби и дядовци, да запомням имена и подробности. В края на романа си дадох сметка, че тези истории са всъщност основното ядро на книгата – връщането назад в паметта на рода по майчина или бащина линия и т.н. по разклоненията.


Как сме зажаднели някой да ни представи нестандартно тази наша балканска "разделена неразделимост"

Признавам си, в края вече прескачах някои описания. Съвременната линия – за овдовялата българка, останала без своето „гръцко момче” не ми беше много интересна. Тя ми беше леко „сериалеста”. Като цяло авторката се стреми умишлено да пише в журналистически стил – стегнато, с кратки изречения и въпреки това емоционално, което се харесва на широката аудитория. Романът е четивен – върви леко, но все пак на моменти омръзва, освен ако не си падате по повествование тип „кой за кого се оженил, и кога овдовял” и всичко това отнесено към три-четири поколения назад. Но има и разкошни странички.

„В деня, в който трябвало да умре, Полихронис Георгиу Салис станал рано.
-         Ето го! – сръчкала мойрата Лахезиса двете си дремещи сестри.
-         Кой? – сънено попитала Клото, най-обичаната от трите.
Най-обичана, защото именно тя от богините на Съдбата почвала да преде нишката на живота. Измежду пръстите на Клото изригвал всеки бебешки вик, без нейното магично вретено животът отказвал да почне.
-         Дългокосия грък! – отвърнала Лахезиса и запристъпвала от крак на крак, във възбудата си катурнала няколко чаши снощна амброзия. Отскоро един братовчед, Дионис ги учел как да я ферментират.
В олимпийското разделение на труда Лахезиса навивала нишката, изпредена от сестра й Клото. В тази нишка, в нейните тънки и дебели участъци, в нейните възли . защото Лахезиса често била доста разсеяна – се побирала неравната човешка съдба.”

Като за дебютен, романът е добър, интелигентно написан, но ми се искаше да има повече дълбочина, магизъм, да оставя повече място за учудването на читателя.


* "Гръцко кафе", Катерина Хапсали, изд."Колибри", 2015

неделя, 21 юни 2015 г.

Потупване по рамото...


      Вестник "Стандарт", в броя си от 10 юни отделя цяла страница на моя милост, както се казва. Няма лошо - щом някой е преценил, че прашинка от моето "аз" може да грейне под прожекторите за малко поне, и да предизвика интерес у читателската аудитория. Постарали се добре хората - сложили малко минало (славно разбира се - то миналото винаги е славно), сложили настояще, малко скакалци и литературни щения - истински тюрлюгювеч, какъвто е живота на всеки един човек, всъщност.
      Еми благодаря, значи - на журналистката и на вестника!


петък, 19 юни 2015 г.

Реваншът на Дюма

      През 2002 г. бяха отбелязани 200 години от рождението на Александър Дюма. Във Франция, кулминацията на честването беше тържественото пренасяне на останките на писателя в Пантеона, на 30 ноември. Безспорно, признателната родина отдаде почит и на огромното творчество завещано от големия писател. Фойерверки, церемонии, речи.
   Но може би голяма част от французите и днес не си дават сметка, че тази изключителна популярност е до голяма степен плод на чувството за реванш. Нормално е - когато паметта ни е дотолкова запълнена от героите с пелерина и сабя, населяващи неговото творчество, вероятността да не запомним нищо за живота на самия писател е много голяма.
      Защото Дюма не е само станалите вече легендарни мускетари, не е само и Монте Кристо, той е и писателят-републиканец, открито застанал на страната на социалните реформи и на Гарибалди. Той е Европеецът, неуморно пътуващ чак до Чеченски Кавказ, проучващ света и неговите чудатости. И най-после не е ли и той от семейство станало жертва на расизма, наследник на робиня, свидетел на теглото на мулатите, самият той станал сякаш символ на расосмешението на Франция.
      Когато преди повече от два века, на 24 юли 1802 г, се ражда бъдещият писател, Наполеон Бонапарт тъкмо е възстановил робовладелството, премахнато през 1794 под натиска на въстанието на робите от Санто Доминго (днес Хаити). Ето в тази история, на колониализма и расизма, между подтискане и съпротива, е започнал истинския роман на Дюма. Внук на африканска робиня, Александър Дюма е син на генерал Александър Дюма, който пристига през 1776 г нелегално в Хавър и от обикновен драгун при Луи ХVІ, става генерал по време на Революцията, един най-изтъкнатите воини по това време. До голяма степен именно образът на бащата е прототип на Д`Артанян.
      Клод Риб, в книгата си посветена на бащата на писателя (“Александър Дюма, драгунът на кралицата”), припомня съдбата на този генерал-мулат, републиканец и хуманист, част от най-тъмната история на Франция. На 29 май 1802 всички “цветнокожи” офицери са освободени от френската армия, а на 2 юли 1802 г, територията на континентална Франция е забранена за “негри и цветнокожи”. На 8 януари 1803 г пък, са забранени всички “смесени” бракове, и т.н. Бунтовете на родния остров на генерала - Санто Доминго са потушени с нечувана жестокост, включително, според Клод Риб, с употребата на серен диоксид. Генерал Дюма, починал през 1806 г унижен и омерзен е само една от жертвите на тази расистка чистка. Това е семейната драма, от която започва реванша на писателя Дюма. На Дюма мулатът. На Дюма символът на смесените идентичности.