Смолян – този хармоничен хаос

            Смолян е един сън. Дълъг и спокоен сън, населен с хора, къщи и дървета, разпиляни в пазвите на планината в един хармоничен хаос.

В този сън първо виждаш белите къщи. Застанали една до друга, една връз друга, една под друга, те всяка сутрин си казват „добро утро” като стари съседки. Който е обикалял на юг, по Средиземноморието е виждал, че там къщите и всички сгради са бели заради силното слънце, но защо къщите в Родопите са традиционно бели – нямам представа – може би защото, както казах това е сън. Красив сън.

После се появяват и хората – по улиците, край къщите, с моторни резачки или с телефони в ръце, просто разговарящи един с друг или наконтени за разходка. Те са спокойни, усмихнати или сериозни, елегантни или недодялани, но...плавни в походката си. В други градове (сънища) не съм виждал минувачи с такава „плаваща” походка. Няма я припряността, насечеността, резките движения на „полуроботите” от бизнес-сититата. Всичко в Смолян е меко, овално – говора, кривите улици, планинските била, вървежа на хората, облаците, усмивките.

Да не пропусна да отредя подобаващо място и на стълбите. Смолян е освен всичко друго и град на стълбите. Те свързват къщите, хората, улиците, съдбите и всичко останало. Има ги всякакви калибри - ниски и високи, стръмни и полегати, широки и тесни, бетонни и каменни, боядисани в стил „арт” или буренясали, с парапет или без. Хубавото на стълбите е и това, че те са територия единствено и само на пешеходците – там няма как да ти досаждат автомобили и мотори. Вярно - ако си човек в инвалидна количка, или майка с бебешка количка, няма да си много очарован от „удобствата” на стълбите, но те са неизбежни и имат своя чар.

Мъглите, почти ежедневния летен дъжд, ”стария” и „новия” център, църквите и камбанния звън – сутрин в 8 ч и следобяд в 17 ч (особено красив за ухото е звъна на камбаните в 17 ч на новата църква „Св. Висарион Смолянски” – такъв хубав съм слушал единствено в църквата на Шипченския манастир), статуите, зеленината навсякъде – също са тук. Масовата кабелизация също впечатлява макар и с обратен знак – особено е видна из уличките между къщите. Рязането и цепенето на дърва пък е нещо като масов спорт на смоленчани – практикува се всеки ден от седмицата и по всяко време на деня от малки и големи, от богати и бедни, мъже и жени...

И всичко това създава един хармоничен хаос, разпилян в пазвите на родопските хребети издигащи се от всички страни, с различни нюанси на зеленото и синкавото, което прави най-високия областен град в България наистина един красив сън, в който ти се иска дълго да се щураш с отворени очи.

Думи-хермафродити

     Българският е от тези езици, в които има три граматически рода – това и децата го знаят – женски, мъжки и среден, както е впрочем във всички славянски езици. Това може би не е хубаво за чужденците учещи български език, особено когато тези чужденци са с майчин език, в който няма родове, като например английски, турски или китайски.
     Смея да твърдя, че граматическият род в езиците е до голяма степен случайна морфологична категория. Никой не може да каже защо казваме „един живот”, а не „една живот” например и обратно - защо „смърт” е в женски род, а в не в мъжки, или пък, да не говорим – в среден род. Още повече, че в латинския същата тази „смърт” е в женски (mors), но пък в древногръцкия е в мъжки (ὁ θάνατος), както и в немския (der Tod). Да се чудиш! Някои кръчмарски философи на втора ракия, ще ви кажат, че всички думи за удоволствие са в мъжки род – живот, рай, фотьойл, секс, вестник, футбол, а всички думи за бачкане и мъка с в женски – кухня, метла, земя, пералня, работа и т.н. Това е майтапчийската страна на въпроса, разбира се.
     Задълбавайки по-нататък трябва да кажем, че както има хора-безродници, така има и думи без род – такива, които са само в множествено число, като трици и очила например. Но най-интересни за мен са онези съществителни, които имат два рода – аз ги наричам думи-хермафродити. В българският те се броят на пръстите на ръцете и са все кратки. Такива са кал, прах, жар, жад, глъч. Всъщност няма нищо учудващо – щом има хора, които преминават от един пол в друг (а понякога имат признаци и на двата пола), защо да няма и такива думи. (Тук се сещам не само за нашенецът Андрей дето стана Адриана в Ардино, но и за белгийката Нанси Верелст, която на 40 години искаше да стане мъж с името Натан, но след като серията операции не доведоха до желания резултат и чувствайки се жена по дух, окована в мъжко тяло, получи право на законна евтаназия, каквато в Белгия била разрешена.)

"Спящият хермафродит" - римско копие от 2-в.от н.е. на древногръцка статуя от 2 в.пр.н.е., реставрирана от Бернини през 1619 г по поръчка на кардинал Боргезе. Музей "Лувър".

Очакване (Expectation)

Разходка край оградата

1000 рокаджии отправят видео-покана от Италия

1000 музиканти - китаристи, барабанисти и певци се събират на гола поляна край Чезена, Италия за да изпълнят парчето Learn to fly на любимата си американска група. Целта им е чрез видео-записа на това изпълнение да отправят покана към групата да изнесат концерт в техния край. Групата от чийто репертоар е парчето се казва Foo Figthers. Колективен дух, който заслужава големи адмирации, като се има предвид, че всичките тези 1000 музиканти са репетирали цяла година. Има го размаха, има я целта, и най-вече има ги ентусиазма и настроението. Красиво и за ухото и за окото.

Крилото

            Неговите приятелки му помагали. Те приготвяли картонените кутии и другите леки материали, режели каквото трябвало, държали където имало нужда. А той, юнакът, който искал да лети, след много блъскане, скрепване и правене-струване, най-после стъкмил крилото. То било едно много голямо, дълго и широко крило, с правоъгълно сечение, подобно на двойните крила на едновремешните авиони и по средата - със съоръжение за намърдване на човека. По форма, било леко извито като аборигенски бумеранг, но това ви го казвам само на вас, защото по онези места никой не знаел какво е това бумеранг. Естествено, веднага се преминало към изпитването му, че сърце юнашко не трае, но преди това, си направили обща снимка, за всеки случай.

            Започнали с една архаична камионетка, останала от текезесарските години – юнакът се качвал на каросерията с крилото, засилвали се по един пуст път, с най-високата възможна, за пътя и за машината, скорост, и оттам се оставял на прегръдките на вятъра. Неговите приятелки, разбира се, били там, а също и няколко деца и кучета - както се полагало при подобни явления. Имал няколко неуспешни опита първия ден и крилото даже леко било повредено. На втория ден, той бил още по-мераклия - от 7 сутринта започнал да го поправя, и след като приключил, яхнал пак камионетката по стръмните пътища. Късметът му го сграбчил чак към единадесет, когато се явил вятър и се въздигнал постепенно и неочаквано, чак до височина, колкото пет-шест триетажни къщи. Ято тъмни птици незнайно откъде се появило, порисувало с гракания по небесния лазур и уплашено хлътнало покрай странното съоръжение.             

            Новоизлюпеният Икар го избила отвътре някаква щастлива премала, та се провикнал с разцъфнало гърло “ииюхуууу”. Голяма радост изпълнила въздуха и почти веднага оросила и земята. Камионетката бибиткала, приятелките му викали и се прегръщали, а децата и кучетата реагирали според техните си естетически разбирания за радост. Цялата еуфория траяла доста дълго, но в един момент – долу, на пътя, разбрали, че не могат повече да следват крилото – толкова бързо се понесло то във висините, подето от някаква закачлива умисъл на вятъра. Юнакът преминал над обширна площ с буйна растителност, като се чудел, колко непознато красиво може да изглежда всичко познато, гледано отгоре и бил леко главозамаян от усещането. Крилото се мятало по въздуха, досущ платноходка от стиропор, пусната в езеро – т.е. неуправляемо – ту слизало ниско долу, почти до върховете на храсти и дървета, ту се издигало нагоре, кривяло наляво-надясно, но летяло и летяло. Всичко било първично, тихо и истинско.

            Юнакът летял така ден, два, три... Кръжал над села, над махали с по три-четири стари къщи от граден камък, каквито били повечето от старите къщи по този край, прелитал над върхове и рекички, подплашвал отгоре стада с овце, кравите мучели философски, а пуйките го гълчали като сърдити клюкарки, че им развалял рахата. Съзирал и самотните фигури на магарета, които изглеждали странно безкраки отгоре. Те гледали с недоумение към небето и се чудели какъв е смисълът на джунджурията, която се носела над тях. Прелитайки над една джамия, той усетил да го промушва от високоговорителя гласът на мюезина, но не разбрал дали този глас носел благословия, или проклятие. Погледът отгоре го карал да усеща някакво божествено надмощие, сякаш се чувствал нещо повече от хората, животните, растенията под себе си. На третия ден, обаче, бил явно попритеснен – вятърът не стихвал и той продължавал да се носи като небесен “летящ холандец”, без да може да се приземи. Душата му се преситила на пейзажи, на гледки, на красоти и на летяща поезия. В един момент си дал сметка, че има проблем и той е в това, че няма храна, вода, и не може да ходи по голяма нужда. С малката се справял добре и дори му било приятно, защото го правел нетрадиционно – вятърът го гъделичкал и си играел със струйката, като малко дете на чешма.  През тези дни, той почти не спал – на втората нощ, задрямал за малко и блажено засънувал, че лети безспир в огромното небе, но изведнъж летателният му апарат се запалва, и постепенно, изгаряйки, се приземява благополучно. В този момент се сепнал и за малко не паднал от крилото. На зазоряване минал над някакво езеро, гледал разкривеното си отражение в набраздената от вятъра вода и се чудел дали рибите го виждат. За скачане било опасно високо. Започнал опити да запали крилото с джобната си запалка, за да може изгаряйки то да се приземи, но вятърът му пречел. Помислил за приятелките си, които му помагали в майсторенето и му станало тъжно, че не може, дори една по една, да ги качи за по едно “кръгче”.

Съсредоточаване