"Несбъдната мечта"

Пластилинова пластика

"Учител и ученик"

Композиция от пластилин и въображение.

Резбарят

Това парче дърво

ме вика -

парче гилотиниран орех,

в което някога

са текли сокове,

и мозъци в черупки

гушели са се в листата му.

А сега е сухо.

Сега

отколешни течения

в изкуството

текат в главата ми.

Защото

това парче дърво

ме вика

отново форма да му дам,

  на женски торс,

      глава на кон,

            на орехов Адам.

    Обичаме се

    със това парче дърво,

тъй както

две красиви думи се обичат.

Тичат

между жилките му стихове,

тъй както тичат спомени

по мойте бръчки.

И всеки път го моля тихо,

за още мъничко търпение,

защото остарях

и ме болят ръцете.

   Защото чувам

   как ме вика

   някой много

 много по-голям:

       “Изсъхнал си, достатъчно, резбарю,

        готов си нова форма да ти дам”.

И аз чакам първия учебен ден...

Радост...

Смолян – този хармоничен хаос

            Смолян е един сън. Дълъг и спокоен сън, населен с хора, къщи и дървета, разпиляни в пазвите на планината в един хармоничен хаос.

В този сън първо виждаш белите къщи. Застанали една до друга, една връз друга, една под друга, те всяка сутрин си казват „добро утро” като стари съседки. Който е обикалял на юг, по Средиземноморието е виждал, че там къщите и всички сгради са бели заради силното слънце, но защо къщите в Родопите са традиционно бели – нямам представа – може би защото, както казах това е сън. Красив сън.

После се появяват и хората – по улиците, край къщите, с моторни резачки или с телефони в ръце, просто разговарящи един с друг или наконтени за разходка. Те са спокойни, усмихнати или сериозни, елегантни или недодялани, но...плавни в походката си. В други градове (сънища) не съм виждал минувачи с такава „плаваща” походка. Няма я припряността, насечеността, резките движения на „полуроботите” от бизнес-сититата. Всичко в Смолян е меко, овално – говора, кривите улици, планинските била, вървежа на хората, облаците, усмивките.

Да не пропусна да отредя подобаващо място и на стълбите. Смолян е освен всичко друго и град на стълбите. Те свързват къщите, хората, улиците, съдбите и всичко останало. Има ги всякакви калибри - ниски и високи, стръмни и полегати, широки и тесни, бетонни и каменни, боядисани в стил „арт” или буренясали, с парапет или без. Хубавото на стълбите е и това, че те са територия единствено и само на пешеходците – там няма как да ти досаждат автомобили и мотори. Вярно - ако си човек в инвалидна количка, или майка с бебешка количка, няма да си много очарован от „удобствата” на стълбите, но те са неизбежни и имат своя чар.

Мъглите, почти ежедневния летен дъжд, ”стария” и „новия” център, църквите и камбанния звън – сутрин в 8 ч и следобяд в 17 ч (особено красив за ухото е звъна на камбаните в 17 ч на новата църква „Св. Висарион Смолянски” – такъв хубав съм слушал единствено в църквата на Шипченския манастир), статуите, зеленината навсякъде – също са тук. Масовата кабелизация също впечатлява макар и с обратен знак – особено е видна из уличките между къщите. Рязането и цепенето на дърва пък е нещо като масов спорт на смоленчани – практикува се всеки ден от седмицата и по всяко време на деня от малки и големи, от богати и бедни, мъже и жени...

И всичко това създава един хармоничен хаос, разпилян в пазвите на родопските хребети издигащи се от всички страни, с различни нюанси на зеленото и синкавото, което прави най-високия областен град в България наистина един красив сън, в който ти се иска дълго да се щураш с отворени очи.

Думи-хермафродити

     Българският е от тези езици, в които има три граматически рода – това и децата го знаят – женски, мъжки и среден, както е впрочем във всички славянски езици. Това може би не е хубаво за чужденците учещи български език, особено когато тези чужденци са с майчин език, в който няма родове, като например английски, турски или китайски.
     Смея да твърдя, че граматическият род в езиците е до голяма степен случайна морфологична категория. Никой не може да каже защо казваме „един живот”, а не „една живот” например и обратно - защо „смърт” е в женски род, а в не в мъжки, или пък, да не говорим – в среден род. Още повече, че в латинския същата тази „смърт” е в женски (mors), но пък в древногръцкия е в мъжки (ὁ θάνατος), както и в немския (der Tod). Да се чудиш! Някои кръчмарски философи на втора ракия, ще ви кажат, че всички думи за удоволствие са в мъжки род – живот, рай, фотьойл, секс, вестник, футбол, а всички думи за бачкане и мъка с в женски – кухня, метла, земя, пералня, работа и т.н. Това е майтапчийската страна на въпроса, разбира се.
     Задълбавайки по-нататък трябва да кажем, че както има хора-безродници, така има и думи без род – такива, които са само в множествено число, като трици и очила например. Но най-интересни за мен са онези съществителни, които имат два рода – аз ги наричам думи-хермафродити. В българският те се броят на пръстите на ръцете и са все кратки. Такива са кал, прах, жар, жад, глъч. Всъщност няма нищо учудващо – щом има хора, които преминават от един пол в друг (а понякога имат признаци и на двата пола), защо да няма и такива думи. (Тук се сещам не само за нашенецът Андрей дето стана Адриана в Ардино, но и за белгийката Нанси Верелст, която на 40 години искаше да стане мъж с името Натан, но след като серията операции не доведоха до желания резултат и чувствайки се жена по дух, окована в мъжко тяло, получи право на законна евтаназия, каквато в Белгия била разрешена.)

"Спящият хермафродит" - римско копие от 2-в.от н.е. на древногръцка статуя от 2 в.пр.н.е., реставрирана от Бернини през 1619 г по поръчка на кардинал Боргезе. Музей "Лувър".