Паламарки и библии

-          Знаеш ли какво е паламарка – пита ме Тиери. Той е около седемдесетгодишен, слаб, но с живо, одухотворено лице. Обича да се шегува.

-          Пала...пала-марка... – прехвърлям наум френския си речник и след като се уверих, че в него такава дума няма, започвам да търся в българския.

-          Това е старо дървено сечиво, употребявали са го при жътва – не ме оставя Тиери да се сетя сам. Слагало се е на пръста, за да не се порежеш със сърпа. Във Франция също имаме такива, и испанците са ги имали, но само в България, паламарките са с три дупки – да си пъхнеш трите пръста. Нашите са с по един пръст.

      Заговорилият ме благ французин е дошъл на екскурзия в България с жена си, за да посети някой и друг манастир, някой и друг паметник, и да потърси стара, едновремешна паламарка. Оказа се, че е пенсиониран учител по история, който сега колекционира стари, селскостопански сечива. Когато разказва с жар за своята колекция виждах как се оживява целия, как се впуска в най-дребни подробности. Сигурно тези сечива го връщаха в неговата младост, или в него се таеше духът на предците му земеделци – не знам.

       Напоследък – просто така става – ми се случва да общувам с пенсионери – чужденци по разни краища на България. Често се натъквам на хора, които си имат сериозни, макар и понякога странни хобита – с две думи правят живота си интересен дори и на тази възраст. Намират си страст, смисъл ако щете, да се радват на всеки ден, на някоя дреболия дори. Мислех, че това е присъщо по-скоро на децата – да се радват на всяко дребно откритие от окръжаващия ни свят, но се оказва, че в голяма степен и на възрастните с много свободно време – на онези, живеещи в страни, които са имали историческия шанс и волята да са малко по-напреднали в развитието си от нас.

       В Шипченския манастир, който повечето хора още наричат „руската църква”, съм се прехласнал по биенето на камбаните в пет следобед – този най-красив и божествен звън, какъвто няма в никой храм в България. До мен се оказа стария звънар на манастира бай Дечко – полусляп и побелял, който взе да ми разказва, че обучавал едно младо момче за свой заместник и как на младини и него го обучавали в канона на биене на камбаните. За всеки празник и част от деня си имало различна мелодия. А камбаните били отляти в Русия. После, вътре в манастира помагам на белгиеца Жан да си купи българска Библия. Ходатайствам му и да получи посвещение от един от монасите и той се радва като дете. След това Жан ми обяснява как имал над тридесет библии на различни езици – това била голямата му страст. Където пътувал в чужбина си донасял Библия на съответния език. Аз си мислех през това време как може да се напише чудесна пиеса с герои стар, полусляп звънар и колекционер на библии с техните си лични истории и страсти.

       Докато Жан си взимаше благословията от монаха аз се сетих за един нашенец – Бай Ахмед, който разказваше преди време - още преди света да се раздели на "шарлита" и "нешарлита", как у дома си, в единия край на масата държал Свещения Коран, а в другия – Библията, и как месеци наред почитал по малко ту от едната, ту от другата свещена книга и се опитвал да намери разлики, а намирал само прилики. „Не мога, бе, разбираш ли, не мога да открия някакви големи разлики”, казваше и се подсмиваше едва ли не гузно. Той нищо не колекционираше, гледаше животни и си задаваше въпроси – какво е живота, какво е вярата и на какво ни учат свещените писания на едната и на другата вяра.

       Попадал съм и на други колекционери от онази част на Европа – кой събира разни дрънкулки, кой пощенски картички, кой музикални инструменти, кой рисува и прави акварели на по-интересните места където ходи. И се опитвам да си спомня дали имам познати, роднини, на възраст около 70-те да речем, и които да изпитват удоволствие да се радват на всеки ден по свой си начин, да научават нови неща, да колекционират разни вещи. Опитвам се, но не мога да се сетя – сещам се за такива, които знаят как се копаят картофи и домати. И за други се сещам, които могат с голяма точност да ми цитират къде, в кой магазин тоалетната хартия, или кренвиршите са най-евтини.

       Знам че ще кажете – какви ги дрънкаш – как можеш да сравняваш онези там пенсионери, които си живеят охолно и мислят за развлечения, с нашите тук отрудени, болни възрастни, които са ограничили взора си само до оцеляването. Така е – социалният фон, социалното ниво е нещо много съществено, но само това ли е. Не е ли  разликата и в начина на мислене, в погледа към красивите неща, възпитаван още в ранна възраст. Не са ли били тези настоящи пенсионери такива и преди да станат „свободни възрастни”. Защото да колекционираш нещо означава да имаш духовни търсения, да имаш усет към красивото, различното, а не само да заспиваш пред турския сериал по телевизора и да проклинаш съдбата си.

       Мисля си, че тогава, когато, както казваше големият хърватски писател Мирослав Кърлежа „животът заприличва все повече на поглед към стая, на която вратата полека се затваря – тихо, безшумно, - и все повече се стеснява процепът на тая полуотворена врата, и все по-малко се чува от другата страна, където е имало много смях, движение и гласове...”, та тогава, едва ли бих искал точно сериали по телевизията да гледам и да сравнявам цените на стоките в различните магазини.

       Така си мисля, а може и да не съм прав.