Париж, je t`aime…moi non plus*

Бях намислил днес да пусна друга статия, но трагичните събития в Париж от вчера ме накараха да променя намеренията си. И да се замисля над някои неща ставащи във Франция – страната, която може би най-добре познавам след България. 

Масовата екзекуция в редакцията на „Шарли Ебдо”, посред бял ден, извършена от ислямски терористи е безспорно голяма трагедия. Това е грозната страна и на една голяма криза - човешка и цивилизационна. Криза на идентичности. Криза на разбирателството и мултикултурализма. Поводът е само привиден – той винаги може да се намери – в заглавие на статия или книга, в карикатура, в поведение на политик…По-важното е това, че във Франция нещата с любовта, разбирателството, интегрирането между хората от различни етноси, народност, вяра и култура, отдавна не вървяха добре. Всички още помнят и случая с терориста Мохамед Мера, който изби 8 души в района на Тулуза – и то не християни, а мюсюлмани като него, и евреи. Това за какво говори.

Когато през юли 2005 г. бях в Париж, в деня, когато станаха атентатите в Лондон, жена ми притеснено ме питаше от България какво става и дали няма и в Париж опасност от подобни актове. Тогава целият демократичен свят беше уплашен и шокиран – какво точно се случва… Защото се видя, че това е проблем на целия демократичен Запад – през 2004 г бяха  бомбените атентати в Мадрид, 2005 г – в Лондон, после убийствата на „единака” Мера и сега клането в „Шарли Ебдо”. Но сякаш най-фрапантни са нещата във Франция. Страната през последните 50 години беше залята от вълни от емигранти от бившите северноафрикански колонии – Тунис Алжир, Мароко – от хора, които мечтаеха за по-добър живот, за обучение във френски университети, за нормална, добре платена работа. И те искаха да живеят като „бели” хора. Вместо това срещаха високомерие, омраза, отношение като към по-низша каста. Срещал съм го това отношение към чужденеца и особена към арабите, докато учех в Тулуза, виждал съм го и в Париж, и на други места из Франция. Същата тази омраза сега се връща като бумеранг по грозен и нечовешки начин. Защото когато сееш омраза ще жънеш още по-голяма такава, с още по-разкривено лице. И този ужасен акт е всъщност символ на омразата, на завистта към Другия, към този който може свободно да изразява своите мисли, чувства, позиции, да публикува своите карикатури, именно защото е свободен и има самочувствието на такъв.

Съвпадение ли е, или не, че в деня на терористичната атака вчера беше и премиерата по книжарниците на последната книга на скандалния френски писател Мишел Уелбек „Подчинението” („La Soumission”). В нея, най-превежданият в момента френски автор, носител на „Гонкур”, разиграва стряскащия сценарий, в който президентските избори през 2022 г във Франция са спечелени от мюсюлманин от въображаемата партия "Мюсюлманско братство" в битка с кандидата на националистите от „Националния фронт”.

Във всеки случай едно е ясно – и книгата и терористичната атака трябва да предизвикат открит дебат в цялото френско общество и да се направи така, че нещата във Франция да се променят. Вчера на спонтанните демонстрации по улиците впрочем не бяха ли издигнати като лозунг думите именно на покойния вече директор на „Шарли Ебдо” – Шарб: „Предпочитам да умра прав, отколкото да живея на колене”.

А не искаме ли всички точно това, без разлика в пол, етнос, религия?

Нека помълчим за жертвите, нека терористите си получат заслуженото правосъдие, а всички останали нека покажем, че демокрацията, свободата и уважението към Другия са в нас самите. И те не могат да бъдат разстреляни с "калашников".

* "Париж, обичам те...аз също не"