За Гришата...от "последната България"

          Винаги съм си мислил, че не е важно колко лета си посрещал на този свят, а по-скоро с колко емоции и страсти са били изживяни те. Това си помислих отново когато разбрах, че големият български поет, бард и мой приятел Гриша Трифонов е въздъхнал може би (за последно) и си е отишъл. Мнозина може би ще се сетят от последните редове, за песента „Лятото”, чийто автор на музиката беше Гришата, по стихотворението на Иван Вълев. Помня как си пусках десетки пъти плочата с тази песен като в транс. В първия запис, направен в края на 80-те години Гришата дърпаше струните по своя си уникален начин – сякаш иска да ги скъса, но песента ме хващаше за гърлото и не искаше да ме пусне. Така е всеки път, когато ни напусне приятел или близък – започват да валят спомени и самота от небето. Спомних си онези години – много поред, когато всяка есен Харманли се огласяше от песните, смеха, стиховете и караниците на бардовете, дошли от всички кътчета на страната, на традиционните срещи „Поетични струни”, чийто организатор бяха пак Гришата и жена му Мария. Но преди всичко Гриша беше Поет. Човек с изключителен поетичен поглед към нашия не особено поетичен окръжаващ ни свят. Поет с трайна и самобитна диря в съвременната българска поезия. И сякаш беше вчера, когато стояхме двамата в неговата софийска кухничка, на не знам коя ракия вече, и в не знам кой от малките часове на утрото, и той ми рецитирише най-новите си стихотворения, между които „Кърджали” и онова, което започваше с „Това ми е последната България”, а аз го слушах изумен и притихнал, и сякаш все повече изтрезнявах. Не знам дали това му е била последната България, но знам, че „нощта, в която падналият ангел си отива е винаги във края на ноември”. И че в този край на ноември горе вече нетърпеливо го чака Пламен Ставрев за да изпеят заедно „Лятото”, седнали на десния бряг на Лета.

     ДЕСНИЯТ БРЯГ НА МАРИЦА
     Това ми е последната България.
     Последната.
     Не ми остана шепичка народ
     след всичките велики преселения,
     не ми останаха коне -
     последният
     лежи на хребета
     и рие все по-бавно каменния сняг.
     Това ми е 
     последната България.
     Разселвах се.
              Населвах.
                          Поселявах.
     Дошло е времето да се заселя.
     Дошло е мястото да се заселя:
     в студените треви на този бряг,
     на хвърлей поглед 
     от последния си кон,
     от костите му - 
     да ми светят като храм на хребета,
     додето рия с тъпия си меч земята.

     Това ми е 
     последната 
     България.