Перо от белоглав лешояд

Гледам картата на Източните Родопи, гледам я, и все повече имам чувството, че в която и точка да си сложа пръста, ще изкарам от паметта си история, свързана с хора, скали и преживявания. Белите петна стават все по-малко, а историите и снимките се увеличават. „Студен кладенец” е един от най-красивите водни басейни на Южна България, а може би и в цяла България. Имам незабравими спомени от митарстване с каяк из язовира – чак до "Коневския водопад", с приятели – ентусиасти. Единият - Стефан - доктора, скоро след това замина да докторствува по Либия и още е там, а другият - Георги – се запиля по София или Пловдив. Това си мислех, гледайки от най-високата точка на скалите на „Големия сипей”, как в спокойната вода на язовира, отразяваща рехави облаци, се плъзгат бавно два каяка, дребни като ечемичени зрънца. Но да карам подред.

Всяко растение се е вкопчило в каквото намери – земя, скала, между камъни или по сипеи.

          Нашият приятел Юмер ни посреща в село Бял кладенец и част от групата се прехвърляме в колата при него, за да облекчим голфчето на Даниела, че ще караме по черен горски път извън селото. Дани, освен фина арфистка, е и чудесен шофьор и запален ценител на природните красоти и ние се радваме на нейната компания. Като екстра към това, ни предлага и цяла чанта със слънчеви очила – всеки да си избере за през деня, какъвто модел си иска. С нас е и Фарис – той знае по-добре пътеките – с него ставаме седем души. Куче нямаме. Още на тръгване Юмер ни казва, че ще видим такива места и гледки, каквито никой не е виждал, а ние надаваме възторжени възгласи, като деца, на които са обещали посещение до сладоледената фабрика.

Крачим из млада, широколистна  гора – основно дъб и габър, със свежо покарали, зелени листа и скоро виждаме язовира. Оттук нататък ще го виждаме почти през цялото време. После пътеката решава да лъкатуши сред ниски храсти, като преобладават цъфналите люляци. Навсякъде е свежо, тихо, девствено. Стигаме до нещо като площадка – оттам се открива гледка към водата, а вляво се извисява исполински скален връх. Току пред краката си виждаме огромна цепнатина в скалата – тясна, но незнайно колко дълбока. Юмер хвърля камъче и аз чувам как то громоли поне 6-7 секунди нейде в дълбините. „Ще идем и там – посочва исполинския връх нашия водач – там да видите какви снимки ще направите, това тук нищо не е”.Тръгваме пак, заобикаляйки зловещата цепнатина. Освен люляците, на няколко места забелязвам и стройни, жълти цветя, сгушени край големи камъни. Райхенбахови перуники. Тези диви перуники са по-малки от градинските и точно затова са по-красиви и хармонични. Помня, такива бяхме видели и при легендарното ни преживяване край с.Вряло, преди една година. Флората е изключително богата и аз не всички цъфнали растения познавам.  Минаваме и край истински „виолариум” – поляни с нацъфтели теменужки, както и край цъфнали стръкове „козя брада”. 

"Виолариум" - място с нацъфтели теменужки (от латински)

Въртим глави почти на 360 градуса.

Докато крачим в индианска нишка си мисля, колко липсват албуми – определители, за любителите на флората и фауната у нас. Неизбежно правя сравнение с Швейцария, откъдето – запален от моите приятели биолози и природолюбители - си домъкнах изключителни цветни определители на пеперудите и на бръмбарите в Европа. Там буквално можеш да си купиш цветен атлас за всеки разред на флората или фауната, направени изключително професионално. При нас явно няма голямо търсене.

Растителността е пищна и на места прилича на джунгла

Венци снима нашата фина дама - Даниела, сред люляците

Вече сме в подножието на голямата скала, следваме съвсем тясна и дива пътечка - тук всяко растение се е вкопчило в каквото намери – земя, скала, между камъни или по сипеи. Растителността е пищна и борбата за живот е впечатляваща. Забелязват се единични дървета вкопчени в скалите на височина поне 40 метра. Над главите си съзираме лешояди. Кръжат отначало по един, по два, сякаш са предни постове, даващи сведения на останалите. После стават повече. Всеки от нас гледа на околните гледки със своите си възприятия. Един се впечатлява от цветята, друг от скалите, трети гледа замечтано към водата на язовира. Въртим глави почти на 360 градуса. Само двете момчета с нас – Стефан и Милен, са в свой си свят – те сякаш не се впечатляват от това, което е край тях, а постоянно си говорят за виртуални неща. А може и така да ми се струва само.

По едно време стигаме до вдълбано в скалите място, осеяно с бели курешки. Значи над нас има гнездо на лешояди. И почти веднага Стефан намира огромно сиво перо на земята. Преди да продължим и аз намирам такова – не вярвам на очите си – то е над четиридесет сантиметра, широко, изключително леко, а като го размахаш прави вятър като вентилатор. Това дава представа за размера на крилата на тези летящи властелини на въздушните простори над „Студен кладенец”. Пъхвам перото в раницата като ценен трофей и продължавам пак сред скали, люляци и перуники. И изведнъж - лешояди накацали на отсрещните скали. За пръв път виждам кацнали лешояди – досега снимките ми са били само на планиращи в небето. Излъчват спокойствие - сякаш са се сраснали със скалите – дори когато кацат или отлитат, те го правят някак плавно, с достойнството на големите. На едно от местата, откъдето снимам, през увеличението на обектива забелязвам освен белоглавите и един египетски лешояд - кацнал недалеч от тях. Веднага го познавам - той е по-дребен, бял и с оранжев клюн. И с кичур на пънкар.

С перо от лешояд

Криволичейки на зиг-заг по тясната камениста пътечка, зазяпани в небето, в цветята или във водите на язовира, изкачваме скалите, където преди 20-30 минути бяха кацнали лешоядите. С всяко следващо изкачване, гледките стават все по-по-най. Уникални пейзажи за широкоъгълен обектив. Който го има.

Гнездото

На отсрещната скала забелязвам голяма вдлъбнатина – като малка пещера, входа на която е побелял. В същия момент там каца лешояд, влиза навътре и след малко излита. Гнездо. Избирам удобно място – буквално лягам върху скалите и снимам вътрешността. Там нещо се белее, все едно че има два бели овални камъка, или яйца. Но си викам – не може да са яйца – лешоядите снасят само по едно яйце и то дори не всяка година. Снимам на максимално увеличение. Чак като се прибера, на монитора, ще видя какво съм снимал. Бебе-лешояд. Не разбирам много, но трябва да е на не повече от 20-30 дни. Изглежда безпомощно на снимката, с клюмнала в земята глава, съвсем неподвижно. Това ще го разбера после, но сега усещам чудото – сякаш съм попаднал на живо във филм на „Нешънъл джиографик“. Все повече си давам сметка какво богатство имаме под носа си тук в Източните Родопи. Сещам се как моя колега Серж от Земеделската научна станция в Нион като ми беше на гости в България, мъкнеше бинокъл, който му откраднаха на хижа „Бъндерица” в Пирин, та после му търсех далекоглед от един комшия-ловец – именно за да наблюдава птиците по язовирите край Кърджали. След години друг познат швейцарец също ми гостува в къщи – той пък беше дошъл специално за да наблюдава лешоядите край „Студен кладенец”. За швейцарците природата е нещо свещено. Може би защото са изгубили голяма част от своята фауна и флора. Е – имат банки и шоколади, ще кажете. Или по-добре нищо не казвайте. По-добре и аз да спра със сравненията. Та след уникалните снимки на гнездото на белоглавия лешояд, Юмер и Фарис ни повеждат към „Голямата пещера” – „Коджа ин”.

Голямата пещера ("Коджа ин")

„Тази пещера никой не я снимал, вие ще сте първите” – гъделичка егото ни Юмер. Може и така да е. И ние снимаме. Тя наистина е голяма – с няколко ръкава и малки стаи. Виждаме прилепи в нея, а също и неизменните изкопи от иманяри. След ахкане и цъкане с език, подемаме нагоре – до най-високия връх на скалите, че вече сме огладнели от толкова обикаляне сред безвремието на пейзажите. Времето все не ни достига – все искаме още и още да гледаме, да откриваме, да снимаме. Заричаме се, скоро пак да дойдем за „Водопада” и за други малко известни обекти в района. След пищния обяд, предложен ни от Юмер, с чудно вино, бира и шишчета на жар, се разделяме – уморени и удивени безкрайно.

Питах се – какво дадохме на този ден, или той на нас даде? Не знам дали аз му дадох, но на мен ми даде нещо много ценно - перо от белоглав лешояд.

С него не мога да полетя, но мога дълго да мечтая.