Любомир Генчев - тъжният, самотен интелектуалец

Будителят със сигурност изпитва повече болка отколкото радост…

Той е тих интелектуалец. Тих, тъжен поет, неслучил на време. Неразбран. Забравен. Открит случайно от френски професор по сравнителна литература от Университета в Артоа.

Той е Любомир Генчев. От Пазарджик.

Дали е будител, не знам, преценете вие.

Оставил впечатляваща поезия на български и френски, превеждал български поети на френски – Константин Величков („Цариградски сонети“), Яворов, Лилиев, почти цялата поезия на Т.Траянов, както и бележити френски и немски поети на български. Превежда и руски поети.

Във Франция, издателствата „Rafael de Surtis“ и „Éditinter“ подготвят и издават неиздавани творби на Любомир Генчев в десет тома. Десет тома – правилно сте прочели. „Ecrits inédits“. Едва ли го смятат за будител във Франция, те нямат такова понятие, но за тях е един от големите френскоезични поети на 20 век, сред чужденците.

През 1946 г., Валентина, девойката, в която е влюбен, умира само на 20 г. , след операция. Той е съкрушен. Голяма част от творчеството му ще е белязано или посветено на тази трагична любов.

Преследван, съден, забраняван, следен от службите. Обявен за „враг на народа“, по време на процеса срещу католиците – успенци през 1951-1952 г., само за това, че е знаел френски и го е преподавал в католическия лицей „Св.Августин“ в Пловдив, от 1933 г. до закриването му през 1948 г.

Как живее човек, на когото е забранено да публикува, човек, който живее само за да пише и да измисля свои светове? Живее като пише тайно. За него писането на френски е убежище, утеха, друг живот, въображаем. През юни 1972 г. изпраща на Генералния секретар на ООН Курт Валдхайм писмо, със сонета „Au Docteur Kurt Waldheim“, написан на френски. Валдхайм му изпраща благодарствено писмо. Будител ли е? Събудил е службите от ДС със сигурност. На 18 октомври 1973 г. домът му е обискиран, ръкописите иззети и много оригинали – унищожени. Получава сърдечен удар. След това събитие, Генчев възстановява по памет и предвидливо преписва на ръка много от ценните си трудове и ги укрива по роднини.

Той е признат за майстор на сонета и то на онази рядка форма наречена „естрамбо“. Това е сонет, на който към четиринадесетте стиха е добавено още едно (по-рядко две) тристишия. Писал е десетки такива.

Умира през 1981 г., сам, непознат, непубликуван, отхвърлен.

Голяма част от архива на писателя днес се намира в НБ „Иван Вазов“ в Пловдив.

„Поезията…изпитва много повече болка, отколкото радост“, пише в един от сонетите си от сборника „Поетичен мемориал“, сборник от шейсет сонета, писани направо на френски между 1945 и 1972 г.

Будителят със сигурност е изпитвал повече болка отколкото радост…

При Тунджер - шест години по-късно

И значи крачим ние самоотвержено, от Мумджидам към Гяур махала, по самодивски пътеки. Катерим се и се спускаме и когато сме на разстояние един тих, кучешки лай от махалата, първо изненадваме стадо нищо неподозиращи крави, после ни посреща куче, после скелет на кон. Кучето маха дружелюбно с опашка, защото е умряло от глад. Скелетът не маха, той е съвсем умрял. Ваня дава на кучето последни парченца солен кекс и то ги излапва още от ръката ѝ. Жените му се радват и го галят, а аз ги гледам мили, засмени. Спускаме се към къщата на Тунджер. Той се задава като родопски властелин, с достолепна крачка, като води кон (кобила, както ще се окаже) за да го завърже петдесет метра надолу за едно дърво. Изкачва се при нас, здрависваме се, заприказваме се.

Докато го чакаме да дойде обаче, оглеждаме подредбата пред къщата – дървена стълба е подпряна и стърчи над покрива с тикли, от другата страна на портата, за симетрия, има дълга дъска и тя подпряна и тя стърчи. Виждаме още кόзи рога, две брадви, седло, ламарини, дърва за подпалки, метална кофа, пак ламарини, въже, две криви тояги, още кости и част от череп на животно – може би коза.

Този гълъб, казва Тунджер като идва, аз го опитомих. Едва тогава виждаме, че на най-горното стъпало на самоделната стълба, подпряна на къщата, се е сгушил черен гълъб. Сякаш медитира.

Стопанинът не ме помни, не помни и други, които споменавам. Помни само Стефан Недялков, доктора, и пита защо не е идвал отдавна, къде се е изгубил. Казвам му, че не е много във форма в момента, но пак ще идва, като се оправи. Тунджер му пожелава да оздравява и поръчва да го поздравя. През това време кучето хрупа нещо настървено от една метална чиния. Първо помислих, че е някаква манджа или дори яйца, защото мярнах петно в жълто-оранжево. Найн – оказва се наронени зърна сурова царевица. Куче яде царевица! Не бях виждал такова чудо. Но явно по света има какво ли не – щом има водопад висок един километър, защо да няма и куче, което яде царевица.

Даваме на Тунджер армаганите, които носим в раниците. Той видимо им се радва и веднага бърза да си ги прибере в къщата. След всяка торбичка – влиза и си я оставя старателно вътре. Благодари от сърце.

На скалата пред къщата има буца каменна сол, а по-нататък се виждат купчинки натрошени кристали пак от каменна сол. Гълъбът е дивак, вика. Бяха цяло ято, а тоз дойде да ближе сол, аз взех да го храня и той остана. Опитомих го. Учудих се, че и гълъбите ближели сол, но както вече казах – какви ли не чудесии има по света – щом в далечна Япония, малки япончета могат да пеят „Над смълчаните полета“ на японски, що па в Родопите да няма гълъби, които си умират да ближат каменна сол.

Кучето спря да яде царевицата и се завъртя край нас, с надежда да изровим още някое парче баница или кекс от раниците. Туристите, вика са го разглезили. Аз с лявата го галя, с дясната го бия. Трябва да лае, пък то не лае, предава ме. Ако искате му ударете някоя пръчка. Мелез е, четири породи са си дали среща в него. Аз, Пенка и Ваня никого не искаме да бием, защото сме против боя като възпитателно средство, а сме за това да има любов и баница за всички по света. Питам го – ти с коня ли ходиш до Паничково. Вдругиден ще ходя с коня, вика, да си напазарувам хранителни продукти. Силвер Нури се казва, на Силвия Кацарова. Кобила е. За три часа съм в Паничково с нея. А кучето се казва Джангал Маймун. На гълъба не му каза името. Явно още не е заслужил.

А този скелет там горе, на кон ли е, на муле ли? Това е майката на тази кобила. И разказва колко пъти се била ожребила и какво станало с потомството. Аха! - попиваме ние всяка интереснотия.

Продължаваме лакърдиите - за Пеевски, за предизборните плакати в града, за разцепване на разни движения, за Рая Назарян, за сестрите му и за живота, който ни се е паднал да го живеем тук, в този момент. Добре е осведомен по много въпроси, въпреки че няма телевизия, радио, телефон – абе изобщо нищо няма дето е на ток. Как живее без еър фрайър и инстаграм, ума ми не го побира. А чешма имаш, нали, го питам? Имам кладенец, ей тук, ама той сега е пресъхнал, а долу има извор, под обора. Не ходете, вика, към обора – то аз пръскам, бе, ама все пак, от козите, нали, бълхи…А няма как – животните са му важни, че за тях получавал субсидии, като земеделски производител. Не стана дума козите освен бълхи, дали имат имена. Бащината му къща, не е тази, в която живее, а долната, тя е в развалини. За тази е викал скоро някакво момче да му потегне покрива, заради теч. Аз вика не мога да се качвам, че ми се вие свят. Затова стълбата стоеше подпряна като за качване, а не само да служи за кацалка на гълъба.

Пак споменаваме Швейцария, после Англия, все места където се е подвизавал на младини. Говори бавно, но българския му е все така перфектен. Като го питам, нали е най-малкия в семейството, той веднага изтърсва, аз съм изтърсакът, да. Ей така – като малко бисерче я изтъркулва тази дума.

Пита ни дали ще нощуваме. И предния път, преди шест години пак ни беше питал. Ние пак отказваме любезно. Наслаждаваме се на хилядолетните пейзажи и на Саръ кая, която се вижда от по-друг ъгъл оттук, различен от Мумджидам. А от другата страна се вижда водното огледало на язовир Боровица.

Снимаме се. И Джангал Маймун и той се завъртя до нас за снимка.

Сбогуваме се с Тунджер и потегляме по обратния път. Той веднага влиза в къщата и повече не се вижда да му махнем за последно. Силвер Нури си пасе кротко под нас и дори не ни поглежда за довиждане.

Дългите сенки на късния следобед пролазват, пейзажа се оцветява в портокалово, а живота продължава да си тече в нас и край нас. Такъв какъвто е, или какъвто би могъл да бъде.

Фуджи

Още когато почнах да снимам с модерен фотоапарат, предпочитах лентите „Фуджиколор“. Снимките с тях бяха по-контрастни и с по-истински цветове. „Кодак“ бяха някак по-пастелни и не толкова контрастни. Оттам познавах името Фуджи, а и от онези „Тридесет и шест изгледа към Фуджи“ на Хокусай.

Затова нямаше как да отида до Япония и да не видя планината „Фуджи“ – свещената планина. Това е все едно да дойдеш в България и да не видиш Родопите. Не може така!

И като по чудо „Фуджи сан“ не беше в облаци, а ни се разкри в цялото си внушително великолепие гледана от градчето Кавагучико, в което бяхме отседнали. Е, имаше само малка шапчица от едно-две облачета, за чар, там горе на върха, където имало и будистки храм. Снимах го с кабели и без кабели, със сгради и без сгради - -да има от всичко. На другата сутрин вече беше целия скрит в облаци и новопристигащите туристи сигурно са били разочаровани.

Та, ето ви, седем изгледа към „Фуджи“. И два към езерото „Кавагучи“.

За "Хюгето" или кефа

Абе това щастието е много индивидуално нещо, ще се съгласите с мен. На летището в Копенхаген, попадам на малък кът с книги. До двете томчета на Андерсен, виждам книга със заглавие „Малка книга за Хюге“ на Майк Викинг. Който е чувал за „хюге“, може и да е чувал и за тази книга, но може и да не е – ако всяка вечер си ляга с демеото. Хюге това е датската философия да си правиш живота щастлив, а казват, датчаните това го умеели - те са винаги в челната тройка в световната класация на страните по индекс на щастие. „Хюге“, е нещо като нашия „кеф“. Ама то чунким ние пък не знаем как да си правим кефа.

И значи разгръщам аз книгата, зачитам се тук, зачитам се там. И виждам една диаграмка. Кои са нещата, които доставят най-голям кеф на датчаните, според проучване на мнението им. Можете да си ги видите, да се посмеете и да кажете, бамааму. Топлите напитки са на първо място – айде това как да е. То и аз обичам шкембе-чорбата да ми е топла и с много чесън. На последно, 21-во, е фейсбуко – с туй много не сме съгласни, но айде от нас да мине. Но на мен ми е чудно, че музиката е на шесто място, а книгите – едва на 10-то, докато Коледата и настолните игри например, са напред. Амчи алкохола къде са го зафучили чак към края, пък ми чучнали на второ място свещите. Датски му работи! Разбира се, ние ако си направим класация, при нас ще е малко по - различна, то затуй и сме на различно място(несправедливо) от челната тройка в класацията на най-щастливите страни. Аз, например ако не си пусна поне три пъти на ден Камелия и не изиграя една „Бяла роза“ гол до кръста на балкона, никакви свещи не могат да ме ощастливят, да ви кажа. Освен това, ако не обиколя поне три магазина да намеря най-евтиния кромид лук как да заспя щастлив. А от настолните игри, най обичам да си режа сланинка на дървената дъска. Или луканка. Тази настолна игра през зимата много я обичам и винаги аз побеждавам. Казвам ви – щастието е много индивидуално нещо и по различни пътища стигаме до него, ама е хубаво да видим как е при другите народи, та да се посмеем.

Бог Диньонис

Онази вечер реших да си направя една тайна (и лека) вечеря, но тъкмо сядам и гледам – динята ме гледа. В чинията – Диньонис, богът на дините и кауните. Гледа ме лошо и чувам страшен глас. От чинията: „Ти защо не гледа откриването на Олимпийските игри в Париж? А?“ Обещах на Диньонис да гледам поне закриването. Че наказанията на този бог са много люти – един комшия така го беше наказал три месеца само на мастика и динен сок.

Български обеци в книга на пътешественичката Анна Браси от 1880 г.

Лейди Анна Браси e пътешественичка и писателка, известна не само във Великобритания. Със семейната си яхта „Слънчев лъч“ (Sunbeam) тя и семейството ѝ правят няколко знаменателни пътешествия, от които и едно околосветско през 1976-1977 г. Яхтата си е цял ветроходен кораб, с голям екипаж от моряци, готвачи, гувернантки за децата, приятели – общо 43 души. Водели са си и една камара домашни любимци, всред които две кучета, персийска котка, три птички и маймунка.

През 1878 г. семейството предприема пътуване през цялото Средиземно море, до Константинопол. От столицата на Османската империя баронесата взима влак и отскача до Одрин за да го разгледа и ни е оставила 3-4 живописни страници за града. Книгите ѝ се радват на голяма популярност, особено тази за околосветското пътешествие, като претърпяват множество издания и преводи на чужди езици. Книгата за Средиземноморското пътешествие е също много интересна и в нея сред многобройните илюстрации са дадени и модели на обеци на българки, както и детска гривна. Тя неспоменава изрично за тях в текста, но явно е видяла гиздави българи и българки от Одрин или може би пътуващи в самия влак и толкова е била впечатлена от изработката, че ги е отбелязала графично. Да, ей така, някои са си пътували още през 19-ти век по морета и океани с лична яхта, за удоволствие и за опознаване на света, докато други са се бъхтали да си уредят самостоятелна държава от нулата. Самата Лейди Браси умира на 47 г. от малария, по време на последното си яхтено пътуване към Индия и Австралия. „Погребана“ е в океана. Книгите ѝ могат да се намерят в нета.

Едно призрачно село

Спрял съм на сянка, опрян на тоягата и чакам мъжът да ме приближи. Няма раница, нищо, само малко шише с вода държи в ръце. Познава се, че е местен. Поздравяваме се, казвам какво правя насам и той ми обяснява, че е тръгнал към старата чешма на призрачното село, защото била задръстена от котлен камък, та да я отпушел. Ела, ще ти покажа пътя. Отиваме първо до чешмата. Знам я от предните ми обиколки тук. На нея пише „20.Х.1948 г.“, но под този надпис едва личи и друг по-стар на арабско писмо. Човекът не знае какво пише на стария надпис. Сред разхвърляните камъни наоколо ми сочи каменен кръг, с правилен отвор в средата. Това знаеш ли какво е, пита? Не, викам – да не е гърлото на кладенец. Не, това е част от съд за биене на кешкек. Аха – сещам се за думата - дибек, или хаван. Да, точно така.

Отиваме до каптажа на чешмата за да ми покаже как е затлачена от натрупания котлен камък. Енергичен е – едва го следвам, а е по-голям от мен поне с 5-6 години. А уж и аз минавам за пъргав. Пита ме имам ли нож. Друг път нося, му казвам, но сега нямам. Само тоягата. Тояга пак е добре, вика. Заради вълците. Много ги имало. Вода имаш ли? Имам – половин литър. И без да дочака моя отговор ми връчва своето шише. Ето вземи, ей сега я налях, от онази чешма по пътя. Ти нали я видя онази чешма. Малко се дърпах, но го взех. Добре че го взех, че после щях да умра за вода. Половин литър се оказа крайно недостатъчно.

Тръгвам нагоре да изкачвам хълма. Жега. Усещам, че топлината ме смачква. Вървя на сянка, но нещо не ми спори. Често сядам за почивка. И отпивам от подарената вода.

В гората – крави. После един чакал прибяга безшумно нанякъде си. Изкачвам билото и започвам спускане. Трудно. Не виждам пътеки. Има драки. Вървя, клякам, лазя, тръни ми напомнят, че живота може да и е трънлив, но продължавам. Дълго. Уморително. И пак се сещам с благодарност за второто шише с вода, което ми беше дарено от непознатия.

Най-после стигам до целта. Отдавна несъществуващо село. Със свой стар дух, отломки от някогашен живот. Цели къщи няма, само тук-там частично запазени стени, което показва, че то е престанало да съществува още през царско време, преди 1944 г. Градежът е с жълтеникави дялани камъни с различен размер, редувани с дялани греди – типичната сантрачна система на строителство за целите Родопи, че дори и Балкани. Намирам каменните вани. Чудати, загадъчни. Показват по оригинален начин, отколешната любов на родопчанина към камъка и скалата. Плитки са – не стават за вода. Малки са – не стават за пране, нито за къпане със слънчева вода или други важни дейности. Корита за хранене на животни? Но щяха да са по-ниски…Загадка за разгадаване. Над десет са, с различни размери. Долу в равното, което трябва да е било селския мегдан виждам останки от кладенец. Вероятно той е снабдявал цялото село с вода. Обикалям захласнат като в музей.

Селото с каменните съдове…

Излел е от легендата Дельо

В книгата си „Хайдутството в българските земи през 15/18 век“ от 1971 г. видната османистка Бистра Цветкова никъде не споменава за хайдутин на име Дельо. Нещо повече, на картите за хайдутската дейност за XVII и XVIII век в нашите земи, в същата книга, не е означена такава дейност в района на Източните Родопи – само една малка зона в района на Ивайловград и на юг от Гюмюрджина до Бяло море.

В том IV-ти на енциклопедията „История на България“ на БАН от 1983 г. също не се споменава за Дельо хайдутин. За пръв път името му гръмва по света и у нас от американския научно-популярен сериал - „Космос“, воден от легендарния Карл Сейгън. В края на 11-та серия най-сензационно за България звучи българска народна песен. Това е „Песен на овчарката“, която видите ли, летяла даже с някаква си сонда в космоса.

Шаш и паника! Ама как така, коя е тази песен, коя е таз певица Валя Балканска, как така песента е изнесена във вражеска страна без разрешение… После се усещат, че това е престиж, това е слава. Слава е и още как! И някъде оттам започва да се ражда легендата. Песента вече се казва с името на хайдутин, а не просто „Песен на овчарката“. И започват да създават биографията на този хайдутин, защото не може инак - песента лети из космоса, а пък никой не го знае тоз хаймана. И патриотизмът, и особено туризмът имат нужда от герой. Особено туризмът на Златоград. И хоп!, светкавично, още през 1984 г. е направен първия гранитен паметник на Дельо, като за по-сигурно, вече не е прост хайдутин, а вече е прибавено „войвода“ след името му. Автори на монумента са Костадин Дуганов и Иван Димов. Да припомним и че в края на същата тази 1984 г. започва т.нар.“възродителен процес“ за смяната на имената на българските турци и общественото мнение има нужда точно от такива герои, защитавали уж българщината от потурчване. Дельо е споменат единствено в признатия за фалшификат „Исторически бележник“, заедно с още девет други войводи дошли по Смолянско да раздадат възмездие за избитите християни, не приели насилственото помохамеданчване. Забележете – десет войводи с четите си накуп, идват по този край – нещо невероятно и…будещо съмнение. И това, в началото на 18 век.

Родоповеда Стою Шишков също го споменава, но той повтаря почти същото, което пише в "Бележника".

В наши дни вече, в Златоград никнат още паметници като гъби. Паметник на въпросната космическа песен на Балканска, на който е отбелязано, че от рождението на Дельо войвода са минали 240 г. – т.е. вече „знаем“ и точно кога е роден – в 1777 г. Но пък ако се позоваваме пак на въпросния (фалшив) „Исторически бележник“, Дельо е слязъл в Смолян (всъщност Смилян) на втория ден след Голяма Богородица в 1720 г. Нещо версиите се разминават във времето.

От сравнително скоро, Дельо хайдутина си има и Лобно място, красиво оформен камък ни посочва мястото, където е бил застрелян със сребърен куршум. От няколко години има и музей на Дельо войвода и на хайдутството, който се помещавал в „родната къща“ на войводата. Първите публикации в медиите споменават само за стара къща на 200 години, която пазела духа на времената когато е живял хайдутина, а после вече се говори за „родната“ му къща – нещата се развиват бързо.

Според местния краевед и мой приятел, Розалин Хаджиев, Дельо е бил историческа личност, защото в песента се посочват реално съществували златоградски родове – Думбовци и Караджовци. Това е същото като да твърдиш, че Зевс е бил реална личност, понеже Олимп е реална планина в Гърция. А и да не забравяме, че не във всички варианти на песента – а те са около четиридесет, се споменават тези фамилии – в един от вариантите от Съчанли, няма никакви споменати родове, в друг вариант се говори за Толовци, вместо Думбовци и т.н.

Легендите и фолклора са наше голямо богатство, а песента за Дельо е великолепна и е много хубаво да помним и слушаме тези песни, но е хубаво да се познаваме и ценим все пак и историческите документи. Колкото ги има.

"Бела чао" - от оризищата до съпротивата

Бил съм в седми, най-много в осми клас. Моят съученик Антон - умно и готино момче, с хубав глас, откъде беше научил „Бела чао“ на италиански и ни я пееше в края на някои от учебните часове – учителите разрешаваха. Хубаво пееше и сигурно съм му завиждал – беше център на вниманието, в онази възраст, когато всяко момче иска да е център на вниманието – заради момичетата. Той определено беше с артистични заложби – перфектно имитираше и скечовете на Мирча Крешан и сме се хилили като луди: „Искаш ли да се пребориме и със саби да се колиме? Как ще ме колиш – аз имам диабет“. И ей такива. Беше си вид ъндърграунд извън комсомолския мейнстрийм.

Естествено, тогава, „Бела чао“ беше вече с ореола на партизанска песен, антифашистка и е била одобрявана от комунистите от вси страни. Изпълнявана е и от Муслим Магомаев и от Дийн Рид – американчето - немски каубой – значи, наша песен.

Филмът на Джулия Джапонези е от документалните филми - разкошотия. „Бела чао за свободата“ („Bella ciao per la liberta“). В него се разказва историята на точно тази песен и малко ми напомни за „Чия е тази песен“ на Адела Пеева, макар и да са различни. Общото е това, че и двата филма проучват историята на една песен. Но докато в „нашата“ песен „Ясен месец веч изгрява“ се чудехме чия е, то при „Бела чао“, знаем, че е (може би) италианска, но се търси отговор на въпроса, защо е толкова световна.

Историята на една песен е яка изследователска работа, обогатяваща, възпитаваща. Неведоми са пътищата на народното творчество и крият много загадки и тайни. Бавно и полека, от песен на "мондините" - жените, които плевят оризищата по долината на река По в северна Италия, от изгрев до мръкнало, в края на 19-ти и началото на 20-ти век, песента се превръща в "партиджано" - партизанска. После претърпява още една метаморфоза в наши дни и от "партиджано", става вече песен на бунта изобщо, песен на борещите се за свободи и демократични права. Пеят я от Чили и Колумбия до бойците-кюрди в Ирак, или индийците в Мумбай. Пята и от руснаците, и от украинците от двете страни на фронта, всеки със своята си кауза.

Филмът е от 2022 г. с продължителност от час и 39 минути и в него вземат думата музиканти, етномузиколози, историци, политици. Показани са архивни записи на стари изпълнения на песента през годините, както на италиански, така и на много други езици, включително на турски и на арабски. В началото на филма се отделя доста място и на инцидента от 20 май 2020 г. в Измир, когато от шейсет джамии в града, вместо молитвата на мюезина, от високоговорителите зазвучава…“Бела чао“. „Alla mattina appena alzata, O bella ciao, bella ciao, bella ciao, ciao, ciao…“

Партизанска песен ли е все пак „Бела чао“ или не е. По-скоро не е - става партизанска след като няма вече партизани и фашизъм – т.е. след края на Втората световна война. Поне това твърдят всички музиколози и историци във филма. Както е и с нашите партизански песни, впрочем - всички са написани след партизанлъка. "Бела чао" става за пръв път известна извън Италия на световния младежки фестивал в Прага през 1947 г., когато италиански младежи я изпълняват и веднага става любима на младата публика. Тогава вече е с партизанския текст.

Но истинската популярност идва след 1962 г. с изпълненията на Джована Дафини и особено на Ив Монтан и на „Фестивала на двата свята“ в Сполето, през 1964 г. И така тръгва по света. И у нас.

Един от коментиращите историята на песента във филма е Мони Овадия, писател, певец, актьор, интелектуалец, който споменава, че е роден в Пловдив и до 3 годинки е живял в града край Марица, преди семейството му да се премести в Милано. Той споменава и прочутия етномузиколог Алън Ломакс, който издирва и записва автентични италиански песни през 1953 и 1954 г. из цяла Италия. Точно благодарение на него, автентичния италиански фолклор е един от най-добре проучените в света. През същата тази 1954 г., след като привършва работата си на Ботуша, през октомври, неуморния Ломакс идва в България и близо два месеца прави записи на чудни български народни песни в изпълнение на Надка Караджова, Файка Сиракулева, Вълкана Стоянова. За големия глас и талант на Файка от Златоград съм писал и преди. Няма да сбъркаме ако кажем, че до голяма степен на Ломакс дължим световната популярност на българския фолклор, както и славата на „Песен на овчарката“ („Излел е Дельо“) на Валя Балканска, включена в златната плоча на „Вояджър“.

Филмът „Бела чао за свободата“е богат, звучен, колоритен. Показани са бегло изпълнения на песента в десетки страни и на различни езици. Аз не се наемам да кажа в колко страни по света е пята тази песен – ако кажа сто, може и да съм близо до истината, а може и да са малко. Факт е че „Бела чао“ е една от най-популярните песни в света, която днес всички свързват с протест, съпротива и бунт. Ако цъкнете в „Ютуб“, можете да чуете и видите невероятни изпълнения – например на севернокорейски хор, на улични музиканти, на кюрдски бойци или на Горан Брегович от концерт в Париж. Голяма известност песента получава и след успеха на испанския сериал по „Нетфликс“ „Хартиената къща“ (La casa de papel), като даже става европейски летен хит за 2018 г.

А филмът „Бела чао за свободата“ ще чакаме да бъде излъчен и у нас. Такива филми са богатство, защото преплитат много пластове култура.

(снимки:Кадър от филма "Горчив ориз"(Rizo amaro),1949 г.;Плаката на филма "Бела чао за свободата"; Актьорът и писател Мони Овадия в кадър от филма).

Цитаделата край Башево

Пристигам рано с форда – към 9,20-9,30 ч. Минах през с.Боровица, а не през Млечино – пътя е почти еднакъв и от двете страни, но край Боровица е по-привличащ, заради пищните гледки. От високото, си викам, ще снимам нежните зелени поляни, водата и отсрещните върхове. И наистина спирам – снимам, гледам. Благодат за очите. Мъгли няма, но е свежо. Чешмите мътните ги взели – налях си вода, но като видях колко е мътна, я излях.

В Башево спирам винаги накрая при последните къщи – оттам където тръгва пътеката към Крепостта. Тъкмо слизам от колата и един възрастен човек излиза от старата къща, с изписан номер 20 над вратата. Леко прегърбен – започва да ме разпитва и ме кани да седна на пейката пред къщата. Не ме кани – направо ме хваща за ръката и ме повежда към пейката. Слънчево е и едни котки са се излегнали малко по-нататък мързеливо на слънце. Откъде съм, ме пита – къде живея в Кърджали, какво работя, как се казвам. И аз го питам как се казва – Сали, ако добре съм запомнил. Работел в мините – Мадан. Предлага ми между приказките кафе. Отказвам, но се разбираме като се върна от похода – тогава да пием. Тюхка се, че светът не вървял на добре. Бил в болницата и се оплаква от лошото отношение на сестри и доктори. Едно време, вика, не беше така – познавал Дафовски – този на когото е кръстена сега голямата болница в областния град. Всяка сутрин ще мине на визитация, ще те пита как си и едно-друго. Да, друго беше едно време. И тоя Путин, вика…Не вървят на добре нещата. Ами паметника, дето искали да го събарят, в Пловдив. Какво пречи? А-а-а – отговарям, искат да сложат паметник на някой български герой, да не е на чужд войник, затова. Има проект, сменя темата – отпуснали са пари на община Ардино, да се направи път до крепостта и да се развие туризма. Дано да не стане, му казвам, като на Дяволския мост – пак да оградят всичко като в зандан, с решетки и да взимат пари. Не харесвам такива проекти – дивото си е диво, а с тези проекти само развалят пейзажа. Родопите развалят.

Ставам да тръгвам – вода, пита ме, имаш ли? Имам, имам. Чакай да ти дам един бастун. Имам и тояга, благодаря. Питам го има ли пътека, да се слезе до река Арда и той ми обяснява, че имало пътека – след крепостта, отляво и можело да се слезе. Тук в двора, посочва навътре зад портичката, много са спали – с раници, пътешественици. Ей така, не като хотел – аз пари не искам. Който иска да остава.

Разделяме се. Преди това съм го издебнал и го снимам. А той ми казваше, че идвали журналисти при него, снимали го, правили предаване. Спокоен, бавен, благ. Тръгвам.

Пътеката си я знам – толкова пъти съм се спускал към това укрепление. Сега си нося и книгата на археолога Иван Балкански – „Източно-родопски крепости“ - четене с разбиране – да гледам и да отгатвам какво виждам – това е кула, това е източния вход, тук под прага е дупката изкопана от иманяри още през 70-те, а това е площадката, на която са заставали стрелците с лъкове. Катеря се по стените, слизам, снимам. Сядам, похапвам, търся „Гяур мезар“ – неверническото гробище. Продължавам после надолу към Арда. Намирам пътеката, вървя. Стигам почти до края на носа под крепостта. Условно я наричам крепост, но реално това е по-малко укрепление. Може би нещо като застава, погранична цитадела. Няма жива душа – нито по пътя, нито на руините. Дишам, вървя, слушам пролетните звуци, ромоленето на реката долу.

Към три и половина съм обратно в Башево. На чардака на къщата, която е до тази на бай Сали, мъж и жена тъкмо си пият кафето, на рахат. Първите им думи са – здрасти, ще пиеш ли кафе. Оказва се, че това е синът на бай Сали – живее до неговата къща с жена си. Имали три деца – нито едно не е край тях. Белгия, Нидерландия и Кърджали – това са местата за които мислят всеки ден. Идва след малко с кафе, вади и кексчета „Милка“ – били от Холандия. Към нас се присъединява и другия брат – той излиза от бащината им къща.

Колко души живеят в селото, питам. А, няма и двайсетина. През лятото някои се връщат от чужбина... Приятно е да седиш, да бъбриш спокойно, да се шегуваш, за това и онова. Оглеждам камъните на старата къща – те са досущ от същия материал като камъните на цитаделата. Според Никола Иванов – това е градеж от сиенит. Единствената крепост от сиенит в района, а на Никола Иванов може да се вярва, той е разбирал от скали и нерудни изкопаеми.

Когато се надигам да си тръгвам, ме канят – идвай пак. Обещавам, че пак ще дойда. Стига да не ме изпревари новия проект за превръщането на крепостта в поредния хитов туристически обект. Това означава, че повече няма да стъпя на това място.

На излизане от селото, двама души се кандилкат по шосето. Явно единия подкрепя другия, който е подпийнал. Маха ми този развеселения. Спирам и свалям стъклото. Брато, дай някой лев, ми завалва пичагата. Ще ти дам ама ми кажи как се казваш. Изломотва нещо, но не го разбирам добре. Става ми весело и на мен, бъркам и му давам левче. Ухилва се, сякаш съм му дал гърне с жълтици – ще издъни още една бира в кръчмата.

Денят притъмнява – време му е да притъмнява - беше пълен с прелестни изживявания и гледки като с жълтици ден.