Самотници (Lonely strangers)

Лисабон. В Трамвай 28

Лисабон.Трамвай 12

Бял хляб

“Бял хляб” е палиндром. Палиндромът е нещо като бял хляб – можеш да го режеш – демек четеш – от която си страна искаш, и пак ще е същото. Та тук ще нахвърля няколко думи за хляба и хлебарниците. Само няколко.

Не знам дали някой от вас се е замислял колко занаяти изчезнаха само за последните двадесетина години. Не че е нещо фатално, не – напротив, това е съвсем нормално за човешкото развитие някои професии да изчезват и да се появяват на тяхно място нови, по-модерни. Е, едва ли на някой му липсва човеколюбивата и енциклопедична професия „партиен секретар”, макар че може да има и такива, но не може да не изпитаме лека носталгия когато си спомним, че вече няма чантаджии, сарачи, часовникари и почти са на изчезване шивачите – онези истинските, с шивашкия метър на врата и с кутийката карфици под ръка, способни да сътворят шедьовър на висшата балканска мода само от едно нищо и никакво парче плат. То и магазини за платове няма вече, но хайде, това ще го преглътнем – нали целия китайски народ работи за да ни облича. Аз обаче много съжалявам за изчезването на един друг вид магазини – хлебарските магазини. В махалата непосредствено до живописния квартал „Боровец” където израснах, дълги години хляба на масата се свързваше с името на леля Веса Хлебарката. Вярно че прозвището е малко двусмислено, но нямаше как да я наречем иначе, тъй като тя беше неизменната продавачка на хляб в кварталната хлебарница на улица „Климент Охридски” в продължение на над двадесет години. Сигурен съм, че мнозина от по-големите още помнят онзи с нищо несравним дъх на прясно опечен хляб, който се носеше надалеч край всеки магазин за хляб. Помня и как се редяхме на опашка в очакване да пристигне прясно изпечения хляб. Последните години, преди съвсем да я закрият, онази махленска хлебарница я бяха набутали в едно съвсем тясно гаражче, с малко отворче като амбразура, на една от вътрешните улички на квартала. И така тайно и полека хлебарниците изчезнаха от нашия живот. Днес хлябът е смушкан на едно-две рафтчета в бакалските магазини и в големите вериги и то затворен в найлонови торбички. Хлябът е унизен. Няма хлебарници, няма го прастария дъх на прясно опечен хляб, който ти връща радостта от живота. Няма го изкуството да правиш истински, дъхав, хубав, вкусен, със засмяна препечена кора хляб и веднага да го изложиш на витрината за продан. Има хляб без мирис, хляб в найлонови торбички, залепени с тиксо на всичкото отгоре, като канцеларски материал.

Хлебарница в Загреб (сн.Девора Джамбова)

Когато идват мои гости от Франция много неща им правят впечатление, но знам със сигурност кои две неща задължително ще ме попитат и съм подготвен за въпросите им – защо има толкова много некролози разлепени на всевъзможни места по градовете и защо нямаме магазини само за хляб. На първия отговарям криво-ляво, че сме на първо място в Европейския съюз по отдаването на почит към мъртвите, че три пъти в годината имаме „Задушница”, че много държим на това да не би комшиите да ни упрекнат, че сме забравили своите починали близки и нищо не правим за да напомним на целокупното гражданство, че видиш ли са изминали 17 години и 9 месеца от смъртта на баба еди-коя-си и 26 години и три месеца от смъртта на дядо еди-кой-си. Но за хлебарниците, уж съм подготвен, уж тръгвам да отговарям, казвам: „защото...” и млъквам. Напъвам се да дам някакъв смислен, разумен отговор, връщам се назад в историята, в народопсихологията на българина, на турчина, на арменеца живели задружно по нашите земи и не мога да дам отговор. Защо нямаме хлебарници? Магазини отредени само за негово величество Хляба. Хлебарници, в които да се продават пет или десет вида хляб и други тестени изделия прясно изпечени рано сутринта. Вярно, имаме „баничарници” над път и под път. Но баничката, ще ме прощавате, не е толкова „голяма” колкото хляба. Нямам нищо против баничките и баничарите – това също си е изкуство, оценяме го ежедневно. Но тази йерархия народа я е показал ясно чрез обидните сравнения – „еди какво си е като баница”, „като кифла” и т.н. Да сте чули някой някога да използва сравнение, че нещо е грозно, разпарчосано, в недобър вид „като хляб”.

Дали това значи, че нямаме култура на хляба. Може би това значи, щом за месото има отделни магазини, за цигари и алкохол – също, както и за зарзават, а за хляб – не.

И като съм се сетил за поговорката „panem et circences”, и като съм се сетил, че сме в криза, си казвам – абе то нито хляба ни хляб, нито цирка ни...ааа, не! – всъщност цирка в държавата си го бива. Че какво му е на цирка…

Уличен музикант в Лисабон

Улични музиканти

Камбаната на черквата удари няколко пъти в ре, и ние побързахме да си настроим инструментите двамата с Евстати – той своя „Стративариус”, а аз китарата. Евстати твърдеше, че другата камбана – по-голямата, звъняла в си-бемол, а аз настоявах, че е в сол-диез, но и двамата се помирихме, че това няма значение за размера на социалните осигуровки на клисарката. Бяхме се паркирали пред самия главен вход на храма и започнахме много лирично първите тактове на „Хлопам на вратите на Рая”. Точно в този момент, отгоре, откъм камбанарията, като истински Спайдърмен с черно расо, се спусна по въже отчето и започна да споменава често “анатема”. А между няколко анатеми, успя да вмъкне и че вместо да сме влезели в храма да се молим, ние сме просили, и освен това какво сме търсили тука, с тези инструменти, а не сме идели да копаме тютюн с други инструменти. Събрахме набързо партакешите си, през което време една баба успя да ни бутне по една пластмасова чашка с варено жито, Евстати смутолеви едно бързо „Бог да прости”, и изчезнахме.

Решихме да си опитаме късмета пред отсрещното училище. Викаме си, те днешните ученици имат пари – пушат, пият, коли карат, та все ще снесат по някоя стотинка. Хайде – пред главния вход, и като подкарахме „Един неразделен клас”, после „Тухла в стената”, не си е приказка. Веднага се насъбра една тълпа пъпчиви тийнейджъри около нас, като много ни се радваха, а някои даже откровено се целуваха. Добре, обаче не пускат кинти. Един вика: елате, вика, ще ви черпим един час по химия при Молекулата, други викат: не, елате с нас на физическо – тъкмо днес ще прескачаме „коза”. Едно очилато сладурче – има-няма трети клас, ни покани да влезем в техния час – те пък щели да вземат събиране и изваждане с двуцифрени числа. Евстати промърмори, че то и без това днес никой почти не смята с трицифрени, но си прибра цигулката в калъфа, аз си взех китарата на рамо и тръгнахме към Общината, с по една цигара, две дъвки и половин баничка аванта от учениците.

Пред Общината, пак се нагласихме, но не можахме изобщо да започнем, защото излезе един костюмиран портиер и ни вика: я се махайте оттука, че днес г-н кмета ще посреща седем делегации. Първо, вика, една делегация от Баден-Баден, и една от Хасковски минерални бани, после по една от Ийст и Уест Страфордшир (тези от Уест били всичките мустакати и гледали само уестърни), след това вика, портиера де, една делегация от Бъчварската асоциация на Елзас и последната била от бизнесмени от южната част на Източен Горен Анадол. Ама Евстати, нали не е вчерашен, се усети и казва на оня костюмирания, че дотук делегациите били шест, а не седем, и че той кого лъжел. Онзи се разлюти и тъкмо се разпени, че той не лъжел, ами не бил броил представителите на Балканската Дяснодемократична Задруга на грънчарите-левичари, когато три мерцедеса – бял, зелен и червен, спряха току пред главния вход. Оттам наизкочиха, кмета, няколко заместник-кметове и някакви анемични типове, които се оглеждаха като изтървани. Портиера тихо ни подшушна, че делегациите винаги се посрещали с мерцедеси в цветовете на националния трибагреник, от патриотични подбуди, след което изкомандва на висок глас – „Химна”! - и ние с Евстати, строени в шпалир, изпънахме стойките и започнахме „Горда Стара планина”. Самият портиер измъкна отнякъде кашон от водка, или от уиски – не видяхме добре, и взе да отмерва ритъма като обигран тъпанджия, като освен това и запя доста школувано. След това цялата делегация се ръкува с нас, а кметът ни подари по едно календарче със снимка на общината и телефоните. Видяхме, че и тука няма да ни огрее с мангизи и пак взехме да прибираме цигулката и китарата. Цигулката на Евстати беше много ценна и той й викаше нежно - моят „Стративариус”, правил му я бил лютиера Страти, от Узунджово. Такава цигулка, вика Евстати, няма друга по света, щото после Страти се отказал от лютиерството и взел да гледа люти чушлета и домати. Абе честно казано, малко фалшивееше на високите тонове, но цигуларят философстваше, че възвишените чувства се изразявали само с ниски тонове и обратно.

Евстати предложи да идем пред музея, но аз го оборих с тезата, че там не влиза кьорав човек, и най-много да ни бутнат безплатно разглеждане на експозицията от секция „Неолит”. Той кандиса, като само промърмори, че в Женева пред музеите събирал най-много пари и потеглихме дружно към градската градина, където освен мечката, имаше и няколко майки с малки деца. Аз забавлявах децата като им правех муцунки, а Евстати обръщаше внимание предимно на майките, като се надяваше явно да отпуснат нещо от “майчинството”. Нищо не получихме, освен няколко солетки от малчуганите, като Евстати едвам измъкна своя „Стративариус”, от ръцете на двегодишния Ричард-Десимирчо, който искаше да му вземе цигулката и да я пълни с пясък.

Точно когато привършвахме мелодията на „Птиците умират сами”, цяло ято птици премина над нас като ни оцвъка обилно с курешки, вместо с аплодисменти, а в калъфа на цигулката падна някаква още пърхаща водна кокошка. Хукнахме като обезумели към Ветеринарната, да ни изследват за птичи грип – аз, Евстати и водната кокошка, като още по пътя Евстати кихна два пъти. Като пристигнахме, цялата  ветеринарна служба имаше някакъв празник, и всъщност изкарахме ненадейно много пари от джумбарето.

А, питате за птичия грип ли? Абе кой ти мисли за такива работи, когато има ядене, пиене и пари...

Гълъби