Дама купа (Queen of hearts)

Стената (български вариант)

Лисабон в края на лятото-2

Хулиган

            

          Думата "хулиган" се е появила преди повече от един век в лошата, стара Англия. През лятото на 1898 г., в полицейските доклади тя се споменава за пръв път и за кратко време става популярна. Подемат я някои лондонски вестници, а писателите, като Хърбърт Уелс и Конан Дойл, например, бързо я включват в произведенията си. Произходът на думата не е много ясен, но всички версии водят към „лошите” ирландци. Една от версиите е свързана с ирландската фамилия Hooligan или Hoolihan. По това време – през 1890 г, имало популярна песничка „We are the Hoolickin boys”, която една ирландска фамилия изпълнявала по мюзик-холите с голям успех. Други уж помнели барабата Патрик Хулиган – естествено – ирландец, който с малка тайфичка, кръстосвал кръчмите, докато не попаднал зад решетките и приключил земния си път там. Някои отиват и още по-назад – към 1824 г,, когато се играел театрален фарс с основен персонаж Лари Хулиган – също пияница и пройдоха. За най-достоверна се счита тази за Патрик Хулиган, с който хората започнали да сравняват поведението на останалите – „държиш се като Хулиган”. Много скоро главната буква отпаднала. При всички случаи, независимо от произхода на думата, тя бързо си намерила място в ежедневния речник. След Англия, започнала да се разпространява и в други езици. Още през 1920 г, Сергей Есенин пише стихотворението си „Хулиган”, а през 1925, малко преди смъртта си, вмъква същата дума в друго свое знаменито стихотворение ("Вижу сон. Дорога черная..."), което говори, че думата най-напред навлиза в руския от европейските езици. А оттам и в останалите славянски езици, включително и в българския. По времето на "соца", тя е доста често употребяван термин за всички действия нарушаващи "правилния" порядък - особено за разните му там хипари, бунтари и хора носещи дънки и дълги коси. Днес най-често я свързваме с поведението на запалянковците по стадионите и по други обществени места, след футболен мач.

                               Дождик мокрыми метлами чистит
                               Ивняковый помет по лугам,
                               Плюйся, ветер, охапками листьев -
                               Я такой же, как ты, хулиган...

                                         Из "Хулиган" (С.Есенин)


              Вижу сон.Дорога черная (клип към песента):
              https://www.youtube.com/watch?v=LpwS8I0stxg

Джаз (The night trumpeter)

Уличен тромпетист под Лувъра. Париж, 1 октомври 2014, час преди полунощ.

Джаз за сините сливи

-          Тези сливи какви са? – пита плахо купувач, на който явно страшно му се ядат сини сливи, но едновременно знае, че е длъжен да се съмнява във всичко.

-          Сини са – отвръща наперено продавача и засуква мустак.

-          Ами защо са червени? – е следващия въпрос.

-          Ам` щот` са зелени – невъзмутимо отговаря продавача, досущ политик, който няма какво да губи.

Този стар анекдот ни убеждава, че имената и названията на нещата, цветовете, и идеите дори, са относително нещо. Освен това, той предлага красиво езиково богатство, а също и подтекст. Как нещо уж синьо, може да е в действителност червено, защото по същество е зелено. С него би могло прекрасно да се онагледи и днешната ни политическа ситуация, в която различните партийни и властови субекти уж са едни на цвят, демек стоят зад едни идеи, а всъщност се оказва, че са съвсем друг цвят или даже са безцветни ( ако не приемем че парите нямат цвят). Би могло, разбира се, но аз няма да ви занимавам с политическите „сливи”, доколко те са зрели и какви са на цвят. Исках – както споменах вече - да илюстрирам как на едно и също нещо – човек, събитие, птица, облак или кауза, ние хората можем да даваме различни имена.

Едно скорошно социологическо проучване сред нашите емигранти, проведено от Икономическия институт към БАН и Агенцията за социално-икономически анализи показа интересни и донякъде анекдотични резултати. От българите, които са в чужбина около 49 %  не криели, че са българи, но и не малка част -  около 18 % от тях се смятали за „граждани на света”. (Интересно останалите 33 % за какви ли са се смятали – немци, американци, или са отговорили с „не знам”). Над 25 % от българските турци се определяли като „европейци”, а не като български граждани. За капак, като най-големите българи се определяли ромите – при тях над 59 % от намиращите се в чужбина заявявали, че са българи.

Различните имена на нещата и на хората...На едни и същи неща, и на едни и същи хора. Винаги съм се впечатлявал, защо почти всички жители на кърджалийския квартал „Боровец” при преброяванията се определят като „турци”, а в същото време и българските турци и българите ги наричат „цигани”. Също както и нашите студенти от турското малцинство, когато отидат да учат в Турция, там ги наричат „българите”, а ние пък наричаме бесарабските българи у нас –„руснаци” или „молдованци”. Интересно като какви ли са се определяли онези първи българчета заминали да учат в Англия през 1835 г с държавни стипендии на османското правителство – не знаем, а и няма как да ги питаме.

Разминаване