Камна на нафту

      Когато пишех писма на баща ми и майка ми от чужди страни – уточнявам - хартиени писма, ръкописно надраскани, а не с „таймс ню роман” - от онези писма дето се слагат в пликове и се пускат в едни жълти кутии – и им разказвах къде съм бил и какво съм видял, винаги го правех с чувството, че съм обикалял, гледал и слушал всичко и заради тях. Навсякъде където пътувах попивах култура – музеи, катедрали, концерти, и си казвах: „ех, да можех да доведа и майка и татко да видят това”. Заричах се – или по-скоро мечтаех, как един ден ще ги кача на самолета и ще ги водя да видят чудесии из Европата. Не можах да ги заведа никъде – нямах такава възможност, но чувствах в мен да гнезди някаква гузност, някакво безсилие и съжаление.

      Това трябва да е заложено в нас – да ни изпълва желанието, хубавите места, които посещаваме, хубавите преживявания, които ни се случват да искаме да ги съпреживяваме с най-близките.

      Родителите ми така и никога не посетиха „западна” държава. Единственото им, останало в родовата памет, легендарно, съвместно пътуване беше до Братислава – и то не културна екскурзия, не – а за купуване на нафтова печка. Цялото им пътуване със семейната лимузина „Москвич-408” трябва да е траело не повече от 7-8 дни, но цял живот после те разказваха и преразказваха една или друга случка от това преживяване на живота им. Пак повтарям - то не беше хайлазосване по други страни, просто ей така, а беше нещо, на което днес биха му казали бизнес-пътуване. Като се върнаха изговаряха със загадъчна нотка в гласа митични имена на градове – Тимишоара, Сегед, и особено Сехешфехервар и други разни такива, които на мен ми звучаха като Дамаск от приказките на Шехерезада. Действително, донесоха красива „камна на нафту” – нафтова печка, светло-бежова, отпред с прозорче за да се вижда пламъка – тогава това трябва да е било направо последен писък при нафтовите печки, защото нашите, българските бяха все тъмнокафяви, без никакво прозорче и на всичкото отгоре не се намираха лесно, а трябваше да се чака доста и да имаш връзки.

      Тази печка работеше дълги години безупречно, а днес стои като ненужен, стар паметник на едно пътуване. Като символ на едно изстинало вече семейно огнище, на един отминал, несъществуващ строй дори. Като се замисля, нищо от онази 1976 (или 77-ма) и годините след това не е вече същото – няма ги майка и татко, няма москвичи, няма нафтови печки и никой не се отоплява с нафта. Няма социализъм, а Чехословакия се разглоби на принципа на кофпомпата – нали знаете - учихме, че кофпомпата се състои от кофа и помпа... А двете Германии, с двата Берлина пък се оказа, че били една и съща страна и било задължително да се обединят (на нас пък точно един „берлински договор” кой знае защо не ни позволи да се обединим преди много години, и оттам промени цялата ни история, но това е друга тема). Тогавашния „жизнь” няма нищо общо със сегашния ни „life”. Но онази „камна на нафту” стои в празния апартамент и навява тъга. Ги дьо Мопасан има разказ със заглавие „Стари вещи”. В него възрастна, самотна жена  описва в писмо до своя приятелка как понякога се качва в „стаята със старите вещи” на тавана, гледа ненужните вехтории разхвърляни там и се отдава на спомени с часове. От предмет на предмет тя изживява наново случки от миналото, с близки, скъпи хора и от това й става по-хубаво и не чувства самотата така остро. Тя никога не е пътувала надалеч и си живее в своя затънтен район. Същата тема от разказа Мопасан включва и в известния си роман „Един живот”.

Наебали-обманули

          Една песен на Борис Гребенщиков, която много навежда на размисъл и ми се струва, че в нея можем да открием и наше си тълкуване. Оригиналът е на руската ъндърграунд група Х.З.("Хуй забей"), но варианта на Борис за мен е по-добър. Това по принцип е песен за войната, за изоставените батареи и батальони, които до последно очакват да им се притекат свежи части на помощ, но те все не идват. В наш си контекст и ние все чакаме помощ отвън да ни помогне за нашите си работи - дали ще е Годо, дали Чичо Сам или Михаля - все чакаме и все се оказва, че сме нае.... така де, излъгани.
         А дали ни е идвало наум, че бихме могли да опитаме и сами да си помогнем...

Таргет

          В събота, на Архангелов ден ми звънят двама добре облечени господа, с бомбета, държащи някакви пакети в ръце. Ако бяхме в онези, както сега казват, черни, оруелски времена – щях да се изплаша – тайни агенти, ДС, или нещо подобно. Но днес – още преди да проговорят, аз вече знам – тези с бомбетата са агенти на сектата „Свидетели на Йехова”. Предлагаха да си говорим на тема възможно ли е мъртвите да заживеят отново и да ми помогнат да се избавя от страха от смъртта. Отказах любезно литературата, която ми предлагаха, като им казах, че разбирам, че съм в тяхната таргет-група, но те не са в моята. Че само седмица преди това – на Задушница, съм споминал мои мъртви близки и познати и така те са оживявали отново в мен и в другите, с които съм разговарял. Все пак успяха да ми набутат една диплянка за да не са „капо”.

          Брошури и диплянки ме заливат отвсякъде - от хипермаркети, от агенции за бързи кредити, за ремонт на покриви и фирми за магнитни наколенки. Аз съм техния таргет. Тяхната мишена, казано по-просто. В тяхната целева група съм. Днес всяка една човекоединица е в десетки и стотици таргет-групи едновременно.

          Скоро след добре облечените господа, на вратата ми позвъни моят „личен” циганин. Той звъни еднократно, но продължително, като за по-сигурно и чука – по това го познавам. Идва веднъж в месеца, а понякога и по-често, но винаги е с дежурната страдалческа маска на лицето, която – признавам си – добре е отиграл. Знам, че съм в неговата таргет-група, че съм част от неговата маркетинг-стратегия и въпреки това все ще му дам я филия с лютеница, я чифт стари обувки, или чорапи. Пари избягвам да му давам защото знам, че той е в таргет-групата на „Пещерска гроздова”. Сигурен съм, че още поне 40-50 хорица като мен са негова мишена и той си ги обикаля редовно, като особено следи да не пропусне празниците.

          Нали ви казвам – всички сме мишени – на стотици компании, агенции, телефонни измамници, телевизии, радиостанции. Тези, които са ни взели на мушка, от своя страна пък също са взети на мушката. Неизбежно е.

          Когато заведох майка ми, Бог да я прости, преди 4-5 години при един хисарски „лечител”, и когато видях палата, в който живее и лъскавата, нова „Тойота” в гаража му, веднага разбрах, че неговата „таргет-стратегия” работи перфектно. Негови „мишени” бяха хората с бъбречни проблеми и майка ми беше част от тях. Опитах се да й обясня предчувствието си, но тя не искаше да се раздели с надеждата. „Надеждата” струваше 200 лв, под формата на торбичка с билки, от които впоследствие нямаше никаква полза. И до днес пазя горчив спомен – спомен, като че съм се докоснал до някаква нечиста сила.

          Моят приятел Слави Георгиев - вече покойник – беше радиоводещ в БНР, и веднъж ми сподели, че неговото неделно предаване си имало – и още как - добре проучена таргет-група – слушало се добре – хващало голяма част от хората от големите градове, които в неделя надвечер се прибирали с колите си от почивка през уикенда. Не съм го съзнавал – значи дори, когато си уютно разположен в колата с домочадието си, ти си на мушка. Ти си таргет-група. Елементарно, Уотсън.

          И така сме от раждането, до смъртта.

          Чувал съм, че и погребалните агенции си имали и те таргет-групи. Като се замисля – и сектите, и лечителите, и лекарите, които вземат „под масата” пари, и телевизиите, и погребалните агенции се целят все в онази таргет-група на хората с болка, на хората в тежко положение. Защото от болката на другия се печели добре. Те не се питат като Лили Иванова „кой ражда болката...” – не - за тях болката е част от бизнеса, пък който ще да я „ражда”.

          Е, сега обаче трябва да свършвам, че пак се звъни се на вратата – отивам да видя, кой ли ме е взел на мушка и какво ли ще ми струва това звънене...

Дама купа (Queen of hearts)

Стената (български вариант)

Лисабон в края на лятото-2

Хулиган

            

          Думата "хулиган" се е появила преди повече от един век в лошата, стара Англия. През лятото на 1898 г., в полицейските доклади тя се споменава за пръв път и за кратко време става популярна. Подемат я някои лондонски вестници, а писателите, като Хърбърт Уелс и Конан Дойл, например, бързо я включват в произведенията си. Произходът на думата не е много ясен, но всички версии водят към „лошите” ирландци. Една от версиите е свързана с ирландската фамилия Hooligan или Hoolihan. По това време – през 1890 г, имало популярна песничка „We are the Hoolickin boys”, която една ирландска фамилия изпълнявала по мюзик-холите с голям успех. Други уж помнели барабата Патрик Хулиган – естествено – ирландец, който с малка тайфичка, кръстосвал кръчмите, докато не попаднал зад решетките и приключил земния си път там. Някои отиват и още по-назад – към 1824 г,, когато се играел театрален фарс с основен персонаж Лари Хулиган – също пияница и пройдоха. За най-достоверна се счита тази за Патрик Хулиган, с който хората започнали да сравняват поведението на останалите – „държиш се като Хулиган”. Много скоро главната буква отпаднала. При всички случаи, независимо от произхода на думата, тя бързо си намерила място в ежедневния речник. След Англия, започнала да се разпространява и в други езици. Още през 1920 г, Сергей Есенин пише стихотворението си „Хулиган”, а през 1925, малко преди смъртта си, вмъква същата дума в друго свое знаменито стихотворение ("Вижу сон. Дорога черная..."), което говори, че думата най-напред навлиза в руския от европейските езици. А оттам и в останалите славянски езици, включително и в българския. По времето на "соца", тя е доста често употребяван термин за всички действия нарушаващи "правилния" порядък - особено за разните му там хипари, бунтари и хора носещи дънки и дълги коси. Днес най-често я свързваме с поведението на запалянковците по стадионите и по други обществени места, след футболен мач.

                               Дождик мокрыми метлами чистит
                               Ивняковый помет по лугам,
                               Плюйся, ветер, охапками листьев -
                               Я такой же, как ты, хулиган...

                                         Из "Хулиган" (С.Есенин)


              Вижу сон.Дорога черная (клип към песента):
              https://www.youtube.com/watch?v=LpwS8I0stxg