Паламарки и библии

-          Знаеш ли какво е паламарка – пита ме Тиери. Той е около седемдесетгодишен, слаб, но с живо, одухотворено лице. Обича да се шегува.

-          Пала...пала-марка... – прехвърлям наум френския си речник и след като се уверих, че в него такава дума няма, започвам да търся в българския.

-          Това е старо дървено сечиво, употребявали са го при жътва – не ме оставя Тиери да се сетя сам. Слагало се е на пръста, за да не се порежеш със сърпа. Във Франция също имаме такива, и испанците са ги имали, но само в България, паламарките са с три дупки – да си пъхнеш трите пръста. Нашите са с по един пръст.

      Заговорилият ме благ французин е дошъл на екскурзия в България с жена си, за да посети някой и друг манастир, някой и друг паметник, и да потърси стара, едновремешна паламарка. Оказа се, че е пенсиониран учител по история, който сега колекционира стари, селскостопански сечива. Когато разказва с жар за своята колекция виждах как се оживява целия, как се впуска в най-дребни подробности. Сигурно тези сечива го връщаха в неговата младост, или в него се таеше духът на предците му земеделци – не знам.

       Напоследък – просто така става – ми се случва да общувам с пенсионери – чужденци по разни краища на България. Често се натъквам на хора, които си имат сериозни, макар и понякога странни хобита – с две думи правят живота си интересен дори и на тази възраст. Намират си страст, смисъл ако щете, да се радват на всеки ден, на някоя дреболия дори. Мислех, че това е присъщо по-скоро на децата – да се радват на всяко дребно откритие от окръжаващия ни свят, но се оказва, че в голяма степен и на възрастните с много свободно време – на онези, живеещи в страни, които са имали историческия шанс и волята да са малко по-напреднали в развитието си от нас.

       В Шипченския манастир, който повечето хора още наричат „руската църква”, съм се прехласнал по биенето на камбаните в пет следобед – този най-красив и божествен звън, какъвто няма в никой храм в България. До мен се оказа стария звънар на манастира бай Дечко – полусляп и побелял, който взе да ми разказва, че обучавал едно младо момче за свой заместник и как на младини и него го обучавали в канона на биене на камбаните. За всеки празник и част от деня си имало различна мелодия. А камбаните били отляти в Русия. После, вътре в манастира помагам на белгиеца Жан да си купи българска Библия. Ходатайствам му и да получи посвещение от един от монасите и той се радва като дете. След това Жан ми обяснява как имал над тридесет библии на различни езици – това била голямата му страст. Където пътувал в чужбина си донасял Библия на съответния език. Аз си мислех през това време как може да се напише чудесна пиеса с герои стар, полусляп звънар и колекционер на библии с техните си лични истории и страсти.

       Докато Жан си взимаше благословията от монаха аз се сетих за един нашенец – Бай Ахмед, който разказваше преди време - още преди света да се раздели на "шарлита" и "нешарлита", как у дома си, в единия край на масата държал Свещения Коран, а в другия – Библията, и как месеци наред почитал по малко ту от едната, ту от другата свещена книга и се опитвал да намери разлики, а намирал само прилики. „Не мога, бе, разбираш ли, не мога да открия някакви големи разлики”, казваше и се подсмиваше едва ли не гузно. Той нищо не колекционираше, гледаше животни и си задаваше въпроси – какво е живота, какво е вярата и на какво ни учат свещените писания на едната и на другата вяра.

Живот в трамвая

    

В делник или празник, новичък или раздрънкан, тъжно-весел или непукист, вечер или денем, трамваят отмерва ритъма на столицата. Превозва съдби, настроения, разговори, светлини...

Разказ, който искаше да е друг

            Веднага искам да ви кажа, че отначало този разказ беше съвсем друг, но не му провървя. Бях го публикувал в един интернет сайт, посещаван най-вече от чувствителни жени, с лек уклон към меланхолните есени и  пилешко със зеленчуци и може би затова разказът започваше ето така:

            “Жената си живеела съвсем сама в оня родопски градец. То, уж градец, градец, ама си бил като един малко по-голям, протегнат край реката селски смок. В него имало къщички с прекопани, терасирани дворчета, из които хаотично стърчал по някой стрък зарзават, и разкаляни, миришещи на отлежало спокойствие улички. По тях, важно и методично, кълвяли пилци чак до късна есен – когато, за да спазят поговорката, хората ги брояли…”

Началото не е лошо, нали? Едно такова идилично и някак предразполагащо. След това, обаче, се разказваше за сина на тази жена, който бил женен в Германия, но изведнъж, взел, че умрял. Германката, вярна на своята северна практичност и последователност, изпратила праха на покойния си съпруг с колет в България. Нищо не подозиращата майка получила кутията с праха в родопския градец, но помислила, че това е кафе (защото и преди била получавала колети с кафе и немски курабийки) и с него взела да черпи комшийките, когато ú идвали на гости. Ето как бяха описани събитията към финала:

“А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път. Вярно, поучудили се всички, че този път кафето от Германията, имало странен вкус и не се разтваряло както друг път, но кой ги знае там какви щуротии пият сега младите, така казали нейните гостенки.”

В този си вид, разказът си беше сносен и той много се обичаше. Но като започнаха да го одумват, че това било чисто плагиатство, че такъв разказ вече съществувал, че автор му бил Станислав Стратиев, други казваха, че не, това бил разказ от Станислав Сивриев, но го били чели много отдавна, а трети настояваха, че са го чели оня ден – книгата им била още в чекмеджето и бил, ама сто процента, от Чудомир. Аз, разбира се, много се притесних и ми идваше да си отгриза я едното ухо, я едното око, но ако можех, разбира се, нямаше да го направя. Утеших се с това, че и Шолохов някога бил обвиняван, че е плагиат и то за цял роман, да не говорим, че Моцарт използвал в сонатата си в а-moll (писана в Париж през 1778 г) цяла партия от една соната на Хюлмандел. На мен историята ми беше разказана от една леля и мислех, че е оригинална, защото не съм се и съмнявал, че една истинска леля може да ме подведе. Вярно - и друг път съм имал подобни “откривателства”. Веднъж сънувах, как конструирам страхотна машина - много проходима, еднокошова, отпред с мощно гребло, отгоре с жълта кабинка, с красиви лостове за управление, хидравлики и т.н. подробности и когато се събудих с почуда установих, че съм “изобретил” багера.

Както и да е, ходих в библиотеката, намерих след много лутане въпросният разказ, който се оказа на Светослав Минков и в който ставаше дума за колет от Америка, но така или иначе, като изключим различията, двата разказа си приличаха. И въобще не ме интересуваше дето Гьоте бил казал, че само един глупав творец може да твърди, че неговото произведение е само негово. Дали от това, или беше съвпадение, но космите в ушите ми взеха да растат по-гъсто и започнах да виждам околния свят с един нюанс по-сиво.

Зачеркнах разказа и той ме зачеркна, и взаимно се забравихме.

След две-три години обаче – чиста случайност - се появи Снежанка. Тогава, онзи разказ, съвсем самичък дойде при мене: “Сега, виж какво, вика, ние със Снежка си направихме нов разказ, макар и със същото начало, като тук-там само намърдахме малко пряка реч, за повече непринуденост. Няма да ни се сърдиш, сега това е демократично, пък и аз нали си имам собствен живот…”

И започна да си се разказва сам, променен до неузнаваемост:

Тестът със страница 99

Ама това напоследък, много тестове се навъдиха, тю-ю-юх. Тест в училище, тест за приемане не знам къде си, тест за изгонване от не знам къде си, тестове за бременност, „Тест” за пране.  Но сега съм се сетил за един друг тест – него го измислил един англичанин. Казвал се Форд Мадокс Форд. То така му е името на човека – не че го повтарям. Бранислав Нушич беше написал: „Англичанинът, казват, седне, преброи космите на човешката глава, публикува резултата като статистически куриоз и ние се възхищаваме от английското търпение.” При нашия случай - това, за което ще ви разкажа сега обаче, става въпрос точно за обратното – за английско нетърпение. Ще разберете защо.

Не ми е работа точно в блога си да умувам нашенецът днес дали чете по-малко или повече. Според мен, това нашенецът или чете повече, или по-малко – за това можем да сме сигурни. Но така или иначе и днес се купуват книги. Тук отварям скоба, че в моя град до скоро нямаше свястна книжарница. Сега май има една-две. Нищо че едно време имаше "Дом на книгата" - огромен и двуетажен, като мастодонт и освен него още шест книжарници. Сега пък, вярно, имаме "Дом за стари хора", но това не е същото. То това е друго и айде сега да не отварям пак скоба, щото нали вече отворих една и ще станат много скоби и после кой ще ги затваря. Та затова ще затворя скобата.

Форд Мадокс Форд ни предлага един от 200-те начина как да си изберем книга за четене (сн. Hulton)

За какво щях да ви разправям. А – да! Вие когато си купувате книги – как ги избирате. Не ми отговаряйте – на това му се вика реторичен въпрос, а пък и нали е блог - вие може това въобще да не го четете, щото напоследък много блогове се навъдиха, та на човек му се разблогва дъската. Аз по-скоро си говоря на себе си в множествено число. Ами има различни начини – или някой ви е наклепал някой автор и вие бързате да си го вземете, или пък някоя напомадена говорителка по тивито ви е казала, че „ах!, купете си ей тази книга защото е много, нали, по-така и изобщо, тоест...абе какво чакате, бе, драги зрители”... Да обаче, вижте сега, аз нали ви споменах за Форд Форд ( не че го повтарям, просто така се е казвал човека). Ей тоя пич в началото на онзи гадния двайсти век, с многото там войни, хирошими, комунизми и други болести, измислил много ексцентричен начин как да се избира нова книга в книжарницата. Значи сега, вика тоя Форд – вземате една книга и без много да я разглеждате, или да се туткате, направо я разобличавате на страница... 99-та. Ето – това е същността - отивате директно там и я прочитате тази страница. Прочитате я без да ви мигне окото, освен ако не намигате на някоя хубава книжарка – тук не ме карайте да отварям пак скоба. И това ви е теста. Ако след това ви се иска неудържимо да отгърнете страницата и да продължите – значи книгата е хубава и може да си я купите. Ако ви отегчи още на третия ред – оставете си я на рафта и не си давайте парите дето и без това ги нямате и вземете друга. Ей това го е казал онзи човек, пък той бил плодовит писател, критик, издател и изобщо голяма работа и хората пó дето са на запад много си го ценят. И често прилагат неговия тест.

Въжета (Cables)

Ден на Троянския кон

          Трябва ли да има ден на секса в българския календар? С този въпрос тръгнахме по улицата за да направим анкета сред гражданите в навечерието на Бабинден. Анкетата така и не излезе в столичния вестник, който ни я поръча, щото както сме я били направили станала по-подходяща за Тодоровден, но сега тук публикуваме някои от отговорите, снети направо от диктофончето без редакторска намеса.

          Р.М. (рекламен модел на джапанки) – М-м-м, хи-хи-хи, аз много уважавам всички празници, като Деня на рибаря, „Свети Валентин”, Деня на пчеларя, щото много обичам палачинки с мед, а също и да нося джапанки с цветенца, хи-хи-хи... Ами-и-и, ъ-ъ-ъ..., как да ви кажа, малко ми е неудобно, но...ъ-ъ-ъ, според мен трябва да има такъв празник, хи-хи-хи... Ама неудобно ми е, щот баба ми ако го прочете...Трябва да е през пролетта според мен, когато природата се възбужда...ъ-ъ-ъ...събужда исках да кажа, нали,...,хи-хи-хи... и цъфти, и се опрашват цветята, и... животните...мяучат, хи-хи-хи...Но искам да ви кажа - за да сте секси всеки ден, носете ултралеките джапанки...(тук следваше името на марка джапанки, който ние изтрихме за да не ни обвинят в скрита реклама).

          Г.Е. (шофьор на самосвал)- Казвам се, значи, Гошо и карам самосвал от 11 години, а преди това карах, значи, булдозер 4 години. Де да знам, т`ва ден на секса звучи много така значи..., щот` ако е, значи, през седмицата, аз сигурно ще съм на, значи, курс с камиона, пък в камиона какъв секс, бе братче...Вечерта си скапан, пиеш две ракии, а жена ти те гледа, значи, с очакване сякаш си кулокранист, а не шофьор на самосвал. Не ми трябва на мен такъв ден, те жените, значи, само си търсят...значи, нали..., ай мани тая работа...Аз предлагам да има Ден на самосвала. Да видиш тогава какъв празник ще си спретнем, значи, о-хаааа,...

       М.Г. (интелектуалец) – Концептуалната визия на въпроса има два основни ракурса – хетеросексуален и хомосексуален секс. Първият е в голяма степен банализиран, а вторият, обратно, все още е маргинализиран. Една такава конкретна реалност оконтурена  в една триста шейсет и пета част от годината би сближила наистина баналното и маргиналното, но би дала резон и за някои психо-мазохистични интерпретации, които биха демитологизирали този сакрален акт. Би било по-рационално да се проведе един задълбочен мониторинг на актуалната народопсихология по въпроса и тогава да се използват съответните нормативни инструменти за реализиране на мажоритарната концепция.

        И.Х. (оперативен работник в тоалетна на автогарата) – Аз, како, секса, мисля че е многу убаво нещо. Шъ ма питаш защо, како? Ама как защо? Щот по време на секс, забравяш всичко друго и си мислиш само за Троянския кон. Ти како, чувала ли си, например, за Троянския кон?А кажи, де, аз да тъ питам теби? Щот аз ни бях чувал, ама мойта още кат го прайхми първия път, ми вика, ти, вика, си кат Троянски кон. Аз многу съ възгордях, щот си мислех че така ми вика щот съм як и тарикат, така, нали...Щот тя мойта многу учена, како, ши знайш, тя е завършила даже 8 или 7 клас, ни помня вече кой...Пък тя ми вика, абе колко си прост, бе... Т`ва Троянския кон е влязъл кат` подарък у една крепост в Троянския балкан и после ту го вкарвали, ту го изкарвали, щот отначало тия от крепостта се съмнявали в тоя подарък и съ назлъндисвали де, обаче накрая го вкарали окончателно, како и от него пу идно време излезли едни човечета и станала една...беля...Абе  крепостта станала напрау на мат и маскара. Ама то туй било многу отдавна, още нас индоевропейците нъй нямало тука на Балканити. И чак след време разбрах колко била права тая мойта, щот след девет месеца и тя стана една...Та ний още оттугава си имами закачка, како – тя се ми вика, айде бе, вика, шъ ми пращаш ли Троянски кон, че вече два дена едвам издържам, вика, без Троянски кон. Та спуред мени, како, трябва да са казва по-скоро Ден на Троянския кон.

Последни напътствия (Last directions)