"Уроци" по секс за възрастни

       - Искаш ли да ти кажа как се прави секс? – ми казва Коко. Гледа ме право в очите с дяволит поглед и с изражение „не съм вчерашен”. Наистина не е вчерашен – вече е на шест.

       - Иска ли питане. – му отвръщам с небивал интерес.

       - Амиии… Цункате се три минути, или три секунди, или…де да знам – три часа и после, след четири часа се ражда бебчето.

       - Ахааа – то било лесно. Ама с кого се цункаме – с мама ли? – питам недоверчиво.

       - Да, ама може и с друг. Но има и още един начин за правене на секс – искаш ли да ти го кажа? – не престава да ме "открехва" Коко.

       - Да – отвръщам защото първия начин леко ме е разочаровал, но не му го казвам.

       - Ами, правите торта – пак три часа, или три минути и после от тортата излиза бебчето.




       (от "Дневници", публикувани в "Public-Republic"-2013 г - още мои "дневници" на същия сайт - тук)

Цикада и щурец, или най-стария двубой за имидж

Мосю Лафонтен е приятел на милиони деца по света и цар на басните – спор няма. Един от шедьоврите му е “Щурец и мравка” - историята за жестокостта на богаташа-скъперник, спрямо артистичния пройдоха. Само че, в оригинал, героите в нея са... Цикадата и Мравката (на френски La Cigale et la Fourmi). Отделен въпрос е, че Лафонтен, съвсем не е "баща" на тази може би най-известна басня в света. Измежду стотиците басни останали от Езоп, има и такава със същото име и съдържание, но много е вероятно и той да не е оригиналния автор, а да е заимствал историята от източните мъдреци.

Вярна ли е грешката?

По нашите ширини и цикадите и щурците са широко разпространени насекоми. Само че цикадите се хранят изключително като смучат сок от растенията - просто такъв им е устният апарат, а щурците направо ги нагризват. Значи от биологична гледна точка няма как цикадата да иска “житце сбрано”, защото тя не може да го яде. Освен това, цикадите умират “зимъска”, така че изобщо не им трябва храна за този период. Излиза, че първо Лафонтен бърка насекомото, от непознаване на биологията му, след това при българския превод се допуска грешка на видовете, и така всъщност се достига по-близо до истината – биологията на щуреца е много по-близо до описаното в баснята насекомо. Значи в българския превод грешката е вярна. Едва ли, обаче, преводачът умишлено е “поправил” незнанието на Лафонтен. По-вероятно е друго - през вековете илюстраторите не винаги са различавали добре двете насекоми и поради погрешно изобразяване в някои илюстрации към баснята - преводачът гледайки на картинката животинче приличащо повече на щурец е заменил цикадата.

 Илюстрация от 19-ти в. на карикатуриста Грандвил (Grandville) към баснята на Лафонтен

Иначе цикадите също са “музиканти”. Латинското име на най-известната у нас “обикновена жътварка” е Lyristes plebeja, което ще рече "народен музикант", или "народен лирик" (в древността това е било едно и също). Някои видове цикади се нареждат сред най-гръмогласните насекомни видове. На коремчето на мъжките има специален орган – “цимбал”, който е устроен по всички закони на акустиката – с мембрана, с резонаторни отвори и т.н. През лятото ако имате няколко екземпляра от тези насекоми в двора и прозорецът ви е отворен, то ще трябва да си сложите памуци в ушите, или да си пуснете "Планета ТВ” на максималното “волуме” за да я заглушите. Не всички измежду десетките видове са пеещи – има и други, които са... пенести. Така и се наричат – пенници, защото ларвите им докато се хранят изпускат течност и мехурчета въздух, и буквално са забулени в пяна. Измежду цикадите има и вредители по селскостопанските култури - някои пренасят вируси. Щурците също вредят по растенията, дори повече от цикадите, но пък "свирнята" им е по приятна - нищо че нямат специален музикален орган, като при цикадите. За сметка на това вида им е по-боен. В статия от 1887 г зоологът Етиен Рабо споменава, че в императорски Китай, висше изкуство е било отглеждането на пеещи цикади - дори е имало длъжност имперски цикадист. Този сановник е трябвало да доставя на императора определено количество живи насекоми за да му пеят  на ушенцето. Пак в Китай са отглеждали и... бойни щурци. Дори интересът към боят между щурци е бил сравним с интереса към футбола днес.

 Абе не знам вие какво ще кажете от цялата тази бъркотия, но цикадите сякаш  са надделявали в борбата за по-добър имидж в миналото и при някои култури - древни гърци, китайци, но в днешно време по-харесвани май са щурците.

            Така или иначе, както се казва - най-важна е поуката в баснята, а останалото са подробности.

Един прозорец още свети

Лимърици с родопски терлици

Лимърикът е английска поетична форма от пет стиха и задължително в рима по схемата -  аабба. Тази поезия била особено на мода през 19 век сред простолюдието и уличните хайлази. Явно за разтоварване и за забавление, лимърици се изкушавали да пишат и много “сериозни” писатели като Ръдиърд Киплинг, Луис Карол, Айзък Азимов. Отличителни черти на лимърика са сбитият език, хумора и еротиката, преливаща в пикантни нотки. Толкова пикантни, че дори се говори за три вида лимърици – такива, които стават за ушите на изискани дами, такива, които можеш да рецитираш пред енорийския свещеник и третия вид са истинските. И още нещо задължително – петия ред трябва да съдържа неочакван край. Колкото по-неочакван – толкова по-добре. Та ако се спазва всичко това, лимърици се пишат лесно. Всеки може да опита и казано на ухо това е много подходяща форма да поздравиш някого за празници като “Трифон Зарезан, “втори февруари", “щастлив развод” или излизане в пенсия.

Ето как могат да звучат лимъриците, ако им сложим нашенски терлици.

х х х

В петък на Пазара на производители,

се събрала тълпа от зрители –

трима дипломати

дошли за домати,

но им пробутали части за изтребители.

х х х

В долната махала на Горна Чинка

живеела запазена стринка.

Тя често точела баница

за любовника си зад граница.

А вчера я тръшнал ишиас със настинка.

х х х

Млад поп от хасковско село

решил да доближи Бога по-смело –

уж насън Света Ана

му заръчала да засее марихуана -

в сряда има призовка за дело.

х х х

Изискана дама с червен панталон,

изкачила ентусиазирано Перперикон.

Не се знае преди това какво била яла,

но я напънала нужда в “Тронната зала”.

За беда някой я снимал с “Канон”.

х х х

Ерген от село Жълтуша

си тананикал Лепа Брена под душа.

Казал си: “Ех, тази дама,

ако ме чакаше на дивана...

щях да й дам два картофа и круша”!

х х х

Машинист на “Сименс”- мотриса

бързал за среща с актриса,

но преди гара Мост,

объркал някакъв лост -

сега дерето е разкрасено с мотриса.

Другият Париж (L`autre Paris)

Кръв

На покрива на сградата на един родопски град и съвсем близо до ръба, стои самотна, може би малко колеблива фигура и както се вижда отдалеч – странно облечена.

Сградата изглежда хем изпъкнала, хем леко смалена, въпреки че е на четири етажа и е лято. По-точно - на три етажа, но ако броиш таванските – пак са четири.

Максим…

Не, нека да е… Марирус.

Точно така – Марирус е този, който стърчи несъразмерно голям отгоре на покрива, с възбудени вени, характерно грозноват, като герой от абсурдна пиеса. Обаче, понеже по-горе споменахме, че стои малко колебливо, нека го използваме за допълнение на описанието – на покрива на четириетажната сграда, Марирус се открояваше колебливо като грозноват герой от абсурдна пиеса.

Съсредоточава се уж, а според неговите думи, изпуснати в едно импровизирано интервю за “Le point” - сгъстява въздуха край себе си. Гледа с квантов поглед в една точка, някъде в далечината и иска да осъществи връзка с Онова Наоколо И Навсякъде, което никой не знае как точно трябва да се нарича. И затова всеки го нарича както си знае.

Сградата е точно подбрана като разположение, височина и перспектива. Да е представителна, с ведро изражение и с достатъчно свободно пространство наоколо – откъдето по всяка вероятност идва усещането за изпъкналост. Долу, площадката на двора вече е оборудвана с всички необходими неща – специалното бяло платно с кафявия кант е добре опънато, асистентите с четките са там – важни и в нервно очакване, като свити пружинки. Там са линейката, фотографите, изкуствоведите, камерите, зяпачите… Всеки си знае мястото, защото няма право да пропусне.

Е, Марирус, завърна се у дома…

Къде са сега тези, дето те наричаха “Русо Кървавицата”? Сигурно са наблизо ­ безименни, смалени, смахнати от завист. Или ще следят отразяването на дългоочакваното културно събитие по телевизията.

            Градчето плете спокойния си ритъм – движещите се като хлебарки автомобили, тъмните хора по балконите на белите  къщи, нарастващата снага на пушек от нещо запалено в края на ливадата на отсрещния хълм. Градският пейзаж е попълнен с нови офиси на банки, магазини за мобилни телефони и дрехи втора употреба. Зелената елипса на стадиона. Лятото е примамливо тук - въздухът е чист и приятелски се вмъква в дробовете на хората. Дърветата, с различно зелени премяни – по-тъмнозелените на черните борове и по-светлите на габъра и на бука, създават една рядка феерия, омайваща туристите идващи от равнината. Зеленото сякаш убива силното слънце и то не е така ослепително за очите.

            Да-а, всякак са го наричали. На Запад го приемаха като ексцентричен артист и медиите го хвалеха, защото им пълнеше колонките с арт-сензациите. Тук, у дома, естествено, го мислеха за побъркан некадърник. Като “какво толкова”. Макар че вестниците не пропускаха да отразят всяка негова проява в чужбина, така както и на Кристо – другия ексцентрик. И ето, сега се беше върнал. Сякаш беше избягал от картината на местен художник и пак се връщаше за да заеме мястото си в нея след години.

За последния скок?

Статуя в един от тунелите на Лувъра

Паламарки и библии

-          Знаеш ли какво е паламарка – пита ме Тиери. Той е около седемдесетгодишен, слаб, но с живо, одухотворено лице. Обича да се шегува.

-          Пала...пала-марка... – прехвърлям наум френския си речник и след като се уверих, че в него такава дума няма, започвам да търся в българския.

-          Това е старо дървено сечиво, употребявали са го при жътва – не ме оставя Тиери да се сетя сам. Слагало се е на пръста, за да не се порежеш със сърпа. Във Франция също имаме такива, и испанците са ги имали, но само в България, паламарките са с три дупки – да си пъхнеш трите пръста. Нашите са с по един пръст.

      Заговорилият ме благ французин е дошъл на екскурзия в България с жена си, за да посети някой и друг манастир, някой и друг паметник, и да потърси стара, едновремешна паламарка. Оказа се, че е пенсиониран учител по история, който сега колекционира стари, селскостопански сечива. Когато разказва с жар за своята колекция виждах как се оживява целия, как се впуска в най-дребни подробности. Сигурно тези сечива го връщаха в неговата младост, или в него се таеше духът на предците му земеделци – не знам.

       Напоследък – просто така става – ми се случва да общувам с пенсионери – чужденци по разни краища на България. Често се натъквам на хора, които си имат сериозни, макар и понякога странни хобита – с две думи правят живота си интересен дори и на тази възраст. Намират си страст, смисъл ако щете, да се радват на всеки ден, на някоя дреболия дори. Мислех, че това е присъщо по-скоро на децата – да се радват на всяко дребно откритие от окръжаващия ни свят, но се оказва, че в голяма степен и на възрастните с много свободно време – на онези, живеещи в страни, които са имали историческия шанс и волята да са малко по-напреднали в развитието си от нас.

       В Шипченския манастир, който повечето хора още наричат „руската църква”, съм се прехласнал по биенето на камбаните в пет следобед – този най-красив и божествен звън, какъвто няма в никой храм в България. До мен се оказа стария звънар на манастира бай Дечко – полусляп и побелял, който взе да ми разказва, че обучавал едно младо момче за свой заместник и как на младини и него го обучавали в канона на биене на камбаните. За всеки празник и част от деня си имало различна мелодия. А камбаните били отляти в Русия. После, вътре в манастира помагам на белгиеца Жан да си купи българска Библия. Ходатайствам му и да получи посвещение от един от монасите и той се радва като дете. След това Жан ми обяснява как имал над тридесет библии на различни езици – това била голямата му страст. Където пътувал в чужбина си донасял Библия на съответния език. Аз си мислех през това време как може да се напише чудесна пиеса с герои стар, полусляп звънар и колекционер на библии с техните си лични истории и страсти.

       Докато Жан си взимаше благословията от монаха аз се сетих за един нашенец – Бай Ахмед, който разказваше преди време - още преди света да се раздели на "шарлита" и "нешарлита", как у дома си, в единия край на масата държал Свещения Коран, а в другия – Библията, и как месеци наред почитал по малко ту от едната, ту от другата свещена книга и се опитвал да намери разлики, а намирал само прилики. „Не мога, бе, разбираш ли, не мога да открия някакви големи разлики”, казваше и се подсмиваше едва ли не гузно. Той нищо не колекционираше, гледаше животни и си задаваше въпроси – какво е живота, какво е вярата и на какво ни учат свещените писания на едната и на другата вяра.