За Победата и Европата

Да почнем първо с часовата разлика. Заради нея, Русия и източноевропейските страни отбелязват този ден на 9 май, а някои западноевропейски и САЩ – на 8 май. Нелепо разминаване, но може би то беше подхранвано и от разделението на някогашните два блока. За страните членки на ЕС пък, 9 май е Денят на Европа, тъй като на тази дата през 1950 г..., но подробностите нямат значение. По-нататък – в САЩ, Денят на победата във Втората световна война, е известен като „VЕ-day”, т.е. Ден на победата в Европа, а във Великобритания само „V-day”, където „v”-то е „виктори”, т.е. победа. За холандците пък Денят на победата е на 5 май, защото те тогава са изгонили последния германец от своята територия. В Белгия 8-ми май не е официален празник – за тях по-важна е победата им в Първата световна, която те отбелязват през ноември.

Напоследък, в англосаксонската култура се появи друг, много по-модерен „дей” – също „V – day”, но този път “v”-то е... „вагина”. Да, правилно сте прочели - „ден на вагината”. Този ден тръгва от играната и у нас американска пиеса „Монолози за вагината” и вече се отбелязва в над 70 страни, като ден против насилието спрямо жените. Както се казва: „разни хора – разни минерали”. Мисля си, ако у нас денят на Победата отбелязвахме като „Денят П”, какви ли други асоциации щеше да предизвика с думи започващи с „п”.

В Русия този ден е свят – ден-памет и ден-гордост и никой не може да го „победи”, дори забравата. Нима можеш да забравиш прекалено многото жертви, които си дал за свободата си. Но само СССР ли победи?  Не победиха ли и други страни. 

(Пощенска марка от 1945 г посветена на Деня на победата)

У нас значението на този ден не е еднозначно - като много от значимите събития впрочем. Преди го празнувахме бурно заедно с Големия брат, но сега се чудим какво да правим, така както и историците ни още шикалкавят и се боят да дадат ясна и категорична оценка на събитията около и по време на Втората св. война, нашето участие и последствията през следващите 45 години за нас като общество. За някои политици асоциацията е проста - това е празник на Съветската армия, и естествено след 1990 г му беше наложена забрава. Но без да изпадаме в еуфория, според мен не трябва да го забравяме, защото този ден сложи край на война, в която участваше и България. Нищо, че след това не бяхме признати за съвоюваща страна и нещата не се развиха, както би ни се искало днес.

Сигурно е едно, че Денят на Европа ще измества все повече Денят на Победата. В Полша например направиха рокада с двата празника - до миналата година и те честваха Победата на 9-ти май, но от тази година вече 8-ми май ще е за честване на победата над нацистка Германия, а на 9-ти - ще отбелязват Денят на Европа. То май и ние натам вървим - към разграничаване от "руската" дата за победата, така както се пазим да не ни набедят в прекалена любов към всичко руско и най-вече към руските политически символи. Защото Европа е нашето „бъдеще”, а Победата...- едно (малко гузно) минало, в което нашия принос никой не го признава. 

Хлапаците и археологът

Човешкият мозък е едно голямо записващо устройство. То цял живот записва, записва и колкото пъти след това „прослушваме записите” и се връщаме в миналото, толкова пъти откриваме нови детайли, които сме пропуснали при предишното „връщане на лентата”.

Археологията също е наука която обича миналото, обича „връщането на лентата”. Но тя не разчита на спомени, а на артефакти. Тоест пак може да са спомени, но трябва да са записани на нещо по-дълговечно от човешки мозък – камък, папирус, глинен съд.

               Трябва да съм бил в седми клас, а моя приятел Севил – в осми. Мислехме, по-точно сигурни бяхме, че вече сме големи мъже напълно готови за големи открития. Искахме да ставаме много неща и да сме най-добри в много неща. Тичахме и плувахме като луди, учехме езици, четяхме така сякаш светът щеше да се свърши след седмица. Някъде по това време – т.е. 7-8 клас, искахме да сме и археолози, разбира се. Обикаляхме из околностите на Кърджали, ровехме се из камънаците, откривахме малки пещери, търсехме ахати и златни жили, катерехме се по опасни скали за да търсим неоткрити послания от миналото или и аз не знам какво. Изобщо бяхме жадни да покажем на света, че съществуваме и че той – този свят, колкото и да крие своите тайни ние ще ги открием. Тогава – около 1978-79 година, ходихме двамата няколко пъти при Иван Балкански. При археолога Балкански. Аз бях чувал смътно за него, но приятелят ми го познаваше по-добре. За мен археологията беше все пак нещо много отнесено и неясно – знаех, че това са едни хора, които ровят земята, тикат колички с пръст и намират парчета от глинени съдове, а понякога и някоя Троя намират и стават известни. Ах, как искахме и ние да станем известни и да намерим нещо грандиозно – някой древен град, някоя пещера с останки от мечове, скелети, златни съдове, неразгадан ръкопис. И ето че намерихме стар надпис, по-точно странни цифри и букви издялани в камък недалеч от коритото на река Арда. Тогава нямаше още Водно огледало, нямаше и поп-фолк, нито интернет и ние, хлапетата от квартала край пазара, понякога заедно с циганчетата от махалата, ходехме да се къпем в реката, край една помпена станция. Там някъде се намираше нашето грандиозно откритие, а ние знаехме, че е грандиозно, защото смътно ни се въртеше в главите, че някога, много отдавна хората са използвали летоброене, което е започвало не според Христа, т.е. с „хиляда деветстотин и еди-коя си” година, а с „шест хиляди” и т.н. И така след неколкократни мрънкания и досаждания, Иван Балкански – тогава шеф на музея в града, най-сетне кандиса човека да дойде и да види каква е тази аджеба велика находка, която сме намерили. Беше горещо лято вече и печеше – помня много добре – едно голямо, социалистическо слънце и още в осем часа ставаше непоносимо горещо. Та замъкваме го ние, хлапаците му с хлапаци - една неделя трябва да е било, и го водим край Арда. С него беше и синчето му – малко момче – може би в първи-втори клас. Археологът пъшка и си бърше с една кърпичка лицето, плувнало в пот. Стигаме по пътечката до мястото и като истински малки шлимановци гордо му показваме със Севил надписа – ето го – стара каменна плоча и на нея древния надпис, която може би е вход към неоткрита цивилизация. Той поглежда човека надписа, вижда цифрата, поглежда и нас и си вади пак кърпичката. Пак поглежда към нас, после към плочата и мълчи. Ние тръпнем, слънцето пече, мигът е грандиозен, надписът лежи в краката ни като динозавър, който чака да бъде открит.

Книгата, която чета в момента

     Книгата - един нищо и никакъв куп хартиени листове, а  разказва множество истории, може да разтърсва, да унижава, да разкрива съдби и животи, да въздига, да те пренася в паралелни светове. Има и друго - това, което се получава в главата на четящия като връзки, асоциации, препратки, образи, надхвърля многократно буквалността на текста - и при всеки четящ тази надтекстовост е различна - и това е красивото и неуловимото. Това си мислех и когато разгърнах  "История на човечеството" от Хендрикъ Ванъ Луунъ.

     Книгата е със стария правопис - преди последната писмена реформа, защото е издадена през 1944 от редактора-стопанин Славчо Атанасов. Самият Ван Луун е холандско-американски историк и журналист, с интересен живот - преподавал е в Корнуелския и в Харвардския Университет, написал е над 40 книги от областта на историята, географията и изкуството.
     После се поинтересувах и за участта на издателя - също изпълнена с доста превратности, възходи и падения, типично за интелектуалец преминал през мелачката на социализма. Той е основател на библиотека "Златни зърна" и в продължение на 12 години - от 1936 до 1948 г издава известни произведения от световната литература. В 1948 г издателството му е национализирано и всички тиражи иззети.  Който иска може да се запознае по-подробно с неговия живот.
      А самата "История" - на места леко наивна, на места толкова проста и ясна в обясненията на важните моменти и събития от модерната цивилизация. И така увлекателна и допълнена с рисунките и схемите на самия автор. Всъщност наивността и простотата на изказа са умишлено търсени - Ван Луун, както и в други свои книги се е адресирал най-вече към детската аудитория.
     Съдби, истории, случки, разяснения.
     Ето цитат от началото на книгата, от главата за Нилската долина:
     "Историята на човека е разказ за гладно същество, което си търси храна и се настанява навред, гдето има какво да яде."
     Нима и днес, хиляди години след зората на човечеството не е така, като се замислим...
   

Новодомци на главната улица на Одрин (Jeune ménage - Edirne)

Симпатични са тези "новодомци" от Одрин и колко са различни от тези тук - в Лисабон.

Глухарче с корона

Палимпсест (тъжен разказ)

     През нощта срещу 22 юли 2008 година Иван Добряк, потомък на белогвардейци дошли от Русия през Турция и страстен любител на чая, седна да пише за смъртта на баща си. Написа първата дума - “когато” и спря. Каза си: “Дано този разказ стане най-тъжният на света. Трябва да е най-тъжният на света.”
     И си даде сметка, че когато един син погребва баща си, всеки път се случва нещо мистериозно, непонятно и недоловимо, извън сезоните. Нещо, което сякаш се случва на страничен човек. На някой безделник, който е седнал в отсрещното кафене, пие чай оолонг с мляко и мед и гледа невъзмутимо как в блока отпред, непознат, леко брадясал тип кърши ръце и се чуди какво да прави защото баща му преди час издъхнал.
     Той въздъхна и продължи да пише.
     Когато бащата на Иван Добряк отишъл да поръча некролога за смъртта на своя баща, в печатницата го накарали да седне на някаква жалка, оцапана с мастило масичка и да съчини текста. Седнал той опечален и докато в главата му се гонели думи, които все му се стрували кухи и изтъркани, като “мъка”, “непрежалим”, “твоята доброта”, “липсваш ни”, изведнъж усетил, че в крачола на панталона му се напъхало нещо голямо и внезапно. Църкащо и раздиращо. Истински жив снаряд, дошъл сякаш от друг свят. Плъх. Баща му се стреснал, изпуснал химикала, или по-вероятно - химическия молив, защото това станало през шейсет и седма година, може би извикал, инстинктивно хванал плъха през крачола и с погнуса започнал да го стиска с ръце. Хората от печатницата, които били в стаята, явно нямали бащи за погребване този ден и започнали да се хилят на резките и паникьосани движения на своя клиент. Ето тази поотупана от прахта - тук пишещият се почеса зад ухото защото не му хареса женския род на думата “прах” и реши да я сложи в мъжки – та, тази поотупана от праха случка, свързана с погребението на неговия дядо беше запомнил Иван, разказана от баща му. Споменът с плъха в панталона и кикотът на мъжете в печатницата се беше запечатал трайно в съзнанието му като негов личен спомен и без да е записван някъде, беше надживял баналния текст в некролога.
     Четиридесет и една години по-късно, когато на двадесети април 2008 година към осем вечерта бащата на Иван Добряк бил в предсмъртна агония, синът излязъл на южния балкон на апартамента, погледнал от високото светлините на града, вдъхнал свеж въздух и се обадил на “Бърза помощ”. Линейката дошла бързо и с това се свършили хубавите неща през този ден. С помощта на лекаря, който не си струвало да бъде описван и на шофьора, който бил облечен с анцуг “Пума” и се казвал Галилей, свалили баща му от петия етаж на блок “Плутон” до колата. Иван Добряк тръгнал със своя автомобил след линейката и скоро след пристигането в спешното отделение, една лекарка – нито млада, нито много стара, с добре тренирана безцеремонност му съобщила, че дядото умира и е най-добре да си го прибере обратно у дома, та там да си умре. “Дядото” – така казала онази нито млада, нито много стара кокошка. И той – с чужда помощ - успял да го качи на задната седалка на своето “Волво” - шестнайсет или седемнайсет годишно и потеглил обратно към блока, като преди това преглътнал няколко пъти на сухо. Пиело му се чай. С повечко коняк.

"Взрив" (Explosion) - Иво Георгиев

Втора песен от албума "грАДЪТ на сНЕЖНИЯ чоВЕК" си има официално клипче, което от вчера е в "Ютуб". Песента е "Взрив", а в записа освен мен, се подвизават още и Яшо - Явор Кирин с китара и допълнителен глас, а Емо Бояджиев е автор на аранжимента и мастеринга.
Най-добрите песни от албума обаче, все още си чакат клиповете. Един ден...