Крилото

            Неговите приятелки му помагали. Те приготвяли картонените кутии и другите леки материали, режели каквото трябвало, държали където имало нужда. А той, юнакът, който искал да лети, след много блъскане, скрепване и правене-струване, най-после стъкмил крилото. То било едно много голямо, дълго и широко крило, с правоъгълно сечение, подобно на двойните крила на едновремешните авиони и по средата - със съоръжение за намърдване на човека. По форма, било леко извито като аборигенски бумеранг, но това ви го казвам само на вас, защото по онези места никой не знаел какво е това бумеранг. Естествено, веднага се преминало към изпитването му, че сърце юнашко не трае, но преди това, си направили обща снимка, за всеки случай.

            Започнали с една архаична камионетка, останала от текезесарските години – юнакът се качвал на каросерията с крилото, засилвали се по един пуст път, с най-високата възможна, за пътя и за машината, скорост, и оттам се оставял на прегръдките на вятъра. Неговите приятелки, разбира се, били там, а също и няколко деца и кучета - както се полагало при подобни явления. Имал няколко неуспешни опита първия ден и крилото даже леко било повредено. На втория ден, той бил още по-мераклия - от 7 сутринта започнал да го поправя, и след като приключил, яхнал пак камионетката по стръмните пътища. Късметът му го сграбчил чак към единадесет, когато се явил вятър и се въздигнал постепенно и неочаквано, чак до височина, колкото пет-шест триетажни къщи. Ято тъмни птици незнайно откъде се появило, порисувало с гракания по небесния лазур и уплашено хлътнало покрай странното съоръжение.             

            Новоизлюпеният Икар го избила отвътре някаква щастлива премала, та се провикнал с разцъфнало гърло “ииюхуууу”. Голяма радост изпълнила въздуха и почти веднага оросила и земята. Камионетката бибиткала, приятелките му викали и се прегръщали, а децата и кучетата реагирали според техните си естетически разбирания за радост. Цялата еуфория траяла доста дълго, но в един момент – долу, на пътя, разбрали, че не могат повече да следват крилото – толкова бързо се понесло то във висините, подето от някаква закачлива умисъл на вятъра. Юнакът преминал над обширна площ с буйна растителност, като се чудел, колко непознато красиво може да изглежда всичко познато, гледано отгоре и бил леко главозамаян от усещането. Крилото се мятало по въздуха, досущ платноходка от стиропор, пусната в езеро – т.е. неуправляемо – ту слизало ниско долу, почти до върховете на храсти и дървета, ту се издигало нагоре, кривяло наляво-надясно, но летяло и летяло. Всичко било първично, тихо и истинско.

            Юнакът летял така ден, два, три... Кръжал над села, над махали с по три-четири стари къщи от граден камък, каквито били повечето от старите къщи по този край, прелитал над върхове и рекички, подплашвал отгоре стада с овце, кравите мучели философски, а пуйките го гълчали като сърдити клюкарки, че им развалял рахата. Съзирал и самотните фигури на магарета, които изглеждали странно безкраки отгоре. Те гледали с недоумение към небето и се чудели какъв е смисълът на джунджурията, която се носела над тях. Прелитайки над една джамия, той усетил да го промушва от високоговорителя гласът на мюезина, но не разбрал дали този глас носел благословия, или проклятие. Погледът отгоре го карал да усеща някакво божествено надмощие, сякаш се чувствал нещо повече от хората, животните, растенията под себе си. На третия ден, обаче, бил явно попритеснен – вятърът не стихвал и той продължавал да се носи като небесен “летящ холандец”, без да може да се приземи. Душата му се преситила на пейзажи, на гледки, на красоти и на летяща поезия. В един момент си дал сметка, че има проблем и той е в това, че няма храна, вода, и не може да ходи по голяма нужда. С малката се справял добре и дори му било приятно, защото го правел нетрадиционно – вятърът го гъделичкал и си играел със струйката, като малко дете на чешма.  През тези дни, той почти не спал – на втората нощ, задрямал за малко и блажено засънувал, че лети безспир в огромното небе, но изведнъж летателният му апарат се запалва, и постепенно, изгаряйки, се приземява благополучно. В този момент се сепнал и за малко не паднал от крилото. На зазоряване минал над някакво езеро, гледал разкривеното си отражение в набраздената от вятъра вода и се чудел дали рибите го виждат. За скачане било опасно високо. Започнал опити да запали крилото с джобната си запалка, за да може изгаряйки то да се приземи, но вятърът му пречел. Помислил за приятелките си, които му помагали в майсторенето и му станало тъжно, че не може, дори една по една, да ги качи за по едно “кръгче”.

Съсредоточаване

Родопите - пейзажи край с.Седловина

Пътят към многото

Исках - признавам си, малко самонадеяно - да напиша статия за малкото и многото. Много време умувах какво аджеба е малко и какво – много, в нашия контрастен свят, гризех химикала като хамстер морков, пишех и зачерквах, и се сетих, че оня пухчо - Мечо Пух, любимецът на четири-пет милиарда народ, имаше такава култова фраза: „колкото повече – толкова повече”.

Ето, казах си - даваме ли си сметка или не, живота ни, независимо дали изтича в „шибана” или в райска страна, минава блъскайки се постоянно между тези две категории, или състояния - малко - много. И ако се замислим (ай ся пък – тоя ще ни кара и да мислим!) – пътят на човека е път от малкото към многото, и много рядко обратното.

Вълшебните приказки, които са първият даскал и напътственик на децата, неизменно тръгват от малкото – недоимък и сизифов живот в началото и завършват с многото – живот в палат, пещера с жълтици, море от щастие.

Ей такива работи бях изсмукал, когато най-случайно на улицата, под редакцията на вестник „Нов Живот”, смугло, леко брадясало момче с огромна раница, ме запита дали дуюспиквам инглиш. Окуражих го, че „вдявам” криво-ляво от езика на „Майкрософт” – не на Шекспир, и той взе да ми обяснява, че бил тръгнал от Франция като оня пешеходец от уискито „Уокър”, да върви пеша през цяла Европа с цел да стигне до Египет. Така кажи бе, мон ами, му викам – щом си французин, дай да минем на френски - да не се мъчим като гръцки пенсионери на Бахамите. Та ми вика той, значи, че търсел къде да пренощува тази нощ. Заведох го вкъщи, въпреки високата гъстота на населението у дома, и така се запознах с Клеман от Алби, двадесет и пет годишен дърводелец. Започнахме да се опознаваме. Тръгнал в началото на април от Франция, прекосил Италия, Словения, Хърватска, Босна, Сърбия, а сега и България с намерението при Ивайловград да премине в Гърция и оттам в Турция. От Анталия смяташе да вземе кораб за Кипър и оттам – до Египет. Цялото пътуване го извършвал пеша, без никакви удобства, без пари, телефон и компютър. Разчитал на благоразположението и гостоприемството на хората по пътя за храна и подслон. Мечтата му била като пристигне в Египет, да остане там - година-две - колкото реши, да научи арабски и да опознае арабската култура. Защо пеша? Нарочно решил така за да може да извърви целия път бавно, да има време да размишлява, и не на последно място да среща повече хора и да опознава тяхната култура и странности. Това със странностите си го добавих от мен – той не каза така. Защо Египет? Ами защото египетският арабски бил разбираем в повечето арабски страни – той бил нещо като базисен стандарт на езика. Защо арабски език и култура? Защото във Франция, арабския етнос  е най-представен като емигрантски елемент и - по много признаци личи - все още недостатъчно добре интегриран във френското общество.

Това е истинско чудо – за малко да се плесна по челото, но предпочетох да сипя ракийка на двамата – на националния празник на Франция, точно когато си зациклил в някаква статия за малкото и многото, да срещнеш своеобразно олицетворение и на малкото и многото, под формата на симпатичен французин.

Днес, когато в един съвременен дом имаме най-малко 6-7 хиляди предмета, които ни обграждат (при положение, че нашите прабаби и прадядовци са били предоволни с 200), да срещнеш млад човек, който живее месеци и година може би с вещите побиращи се само в една раница, които едва ли са повече от 50-60 на брой – това си е за облещване и за адмирации, признавам си.

Glory

     След материала във в."Стандарт" от юни, посветен на моята скромна особа, днес вестник "Преса", публикува интервюто, което взе от мен журналиста Красимир Ангелов преди десетина дни. Итервюто, озаглавено "Ние сме излъганото поколение на България" е най-общо за телевизията, децата, промените у нас и всичко останало.
     Ех, ако можеше  само снимката да е друга...:)

      п.п. - Понеже малко след интервюто вестник "Преса" се спомина, ето връзка към същото интервю, но вече в "Епицентър"

В очакване 2

В очакване