неделя, 20 септември 2015 г.

Стягът

В новия блок срещу моя стар прозорец, два-три пъти в годината се случва нещо необичайно. На най-горния етаж – пети ли е, шести ли, на терасата – така, че да се вижда от улицата, се появява чуждо знаме. Не много голямо, но не и малко шведско знаме. Това е сигурен знак, че стопаните на апартамента, които иначе не живеят постоянно там, са си дошли. „Появява се”, ми се струва анемична дума и съм длъжен да подчертая, че това е неизменен ритуал – знамето си има определено място, своебразен пилон - вирната право напред във въздуха тънка тръба, в която собствениците пъхат дръжката. Забелязал съм – дойдат ли си, първата им работа, след като огледат всичко ли е по местата си, те излизат на балкона да погледнат гледката към реката дали си е същата и малко след това се появява знамето.
Заинтригуван от това необичайно събитие, се опитах да се правя на Шерлок Холмс – героя на Конан Дойл, живял на „Бейкър стрийт”, 221В, макар моят ”стрийт” да се казва „Булаир”. Демек - започнах да наблюдавам и да правя заключения. Както казах, хората не живеят там постоянно – това беше очевидно. Явно живеят в чужбина и си идват само 2-3 пъти годишно, защото ако живееха в друг град на България, те едва ли щяха да си купят апартамент в нов блок в Кърджали и да идват с такъв ентусиазъм, докарани с хубави дрехи, сякаш идват тук на почивка. Нищо чудно да живеят именно в Швеция – оттам преклонението към стяга на скандинавската страна. Освен че са добре облечени те изглеждат спокойни и щастливи и това се набива на очи. Нали според пирамидата на Маслоу, която за разлика от Хеопсовата има пет нива на потребности, знамето като символ, попада в третото ниво – това на потребността от любов и принадлежност към дадена група от хора, с определени традиция, език, в която се чувстваш защитен и спокоен. Това ниво се достига след като си обезпечен откъм храна, пари и подслон - тогава имаш нужда от приобщаване към някаква социална група – в случая явно те се чувстват свързани по някакъв начин с родината на „Волво” и на „АББА” и държат на всяка цена да го покажат на всички от провинциалния градец край Арда.



Наскоро, когато лятото вече бавно и тихо си отиваше, те пак бяха тук – бяха си наредили маса на терасата – под знамето, и без да са били много шумни, успях да доловя, че говорят на турски. Значи нещата се наредиха така – етнически турци от Кърджалийския край, работят или са работили в Швеция и от време на време си идват в града заради носталгията към родния край. Стори ми се допустимо и разбираемо, в една глобална рамка, но все пак такова величаене на чуждия символ, ми идваше помпозно, както ми е кичозно да гледам хора облечени с фланелки с английското знаме, или с шорти с таковато на САЩ.

неделя, 13 септември 2015 г.

Резбарят

Това парче дърво
ме вика -
парче гилотиниран орех,
в което някога
са текли сокове,
и мозъци в черупки
гушели са се в листата му.
А сега е сухо.
Сега
отколешни течения
в изкуството
текат в главата ми.
Защото
това парче дърво
ме вика
отново форма да му дам,
  на женски торс,
      глава на кон,
            на орехов Адам.



    Обичаме се
    със това парче дърво,
тъй както
две красиви думи се обичат.
Тичат
между жилките му стихове,
тъй както тичат спомени
по мойте бръчки.
И всеки път го моля тихо,
за още мъничко търпение,
защото остарях
и ме болят ръцете.
   Защото чувам
   как ме вика
   някой много
 много по-голям:

       “Изсъхнал си, достатъчно, резбарю,
        готов си нова форма да ти дам”.