петък, 8 януари 2016 г.

"Магарешки бодил"



Първото ми видео, правено преди няколко години, на един въжен мост, на 15 метра над водата. Всички участници - и малки и големи се забавлявахме чудесно и в крайна сметка, мисля че се получи един приличен купон. Песничката е без претенции и се бъзика с това, което някои все още наричат "преход" - т.е. какво беше, какво искахме да бъде, а какво стана...

неделя, 3 януари 2016 г.

Бързите варвари

Едва ли някой си спомня края на разказа „Исус ми прати sms” писан преди десетина години може би. Там двама пройдохи и пияници отиват на някакъв купон където се насвяткват порядъчно, но покрай пиянските изцепки, автора пробутва и някои "бързи" размисли. Ето цитат:

          „Куклата Ям последно се опитвала да артикулира, че трябвало да се построят „фаст чърч” – „бързи църкви”. Ама от устата му излизало нещо като „фастъче”, на което аз съм се смеел с несигурен и оклюмал смях. Та тези „фаст чърч” щели да бъдат за летящите с бързи коли, хранещите се с „бързи закуски”, забързани, делови хора, където щели в движение да теглят по една „бърза молитва”, прочетена от екрана над олтара или от мобилния телефон. „

          И понеже аз съм от тези хора дето постоянно си дават среща с въпроси, които много хора искат да избегнат, продължавам да се терзая.
  • Защо децата ни четат малко? 
  • Защо все по-малко хора се интересуват от култура, особено у нас? 
  • Защо киното се унифицира и кой е този съвременен Прокруст, който го вкарва все в един и същ (безинтересен) калъп? 
  • Защо изчезнаха книжарниците? 
  • Защо радиото вече губи сили като културна институция?


          Нещо май си отива... И това нещо не е само младостта, както се пееше в онази песничка. Отива си една стара, красива култура, защото са дошли бързите варвари. Културата на тези бързи варвари е такава, каквато е загатната в края на цитирания вече мой разказ – тя е поредица от ритуали, от дейности които се вършат в бързина, докато се движат от точка „А” до точка „Б” – вършат се между другото. Това е бърза култура, повърхностна култура.
          Бързите варвари нямат време да прочетат една книга от край до край – те прелистват набързо началото, средата и края за да добият представа за някой автор. Нямат време да гледат филм бавно и спокойно, особено ако е филм с взаимоотношения, а не с екшън-действие.
          В днешния свят има все по-малко дълбочина, философия – той не иска да си губи времето с постоянство и проучване в детайли на една тема. Бързите варвари са хора на шоковата култура. Те са като всички нас – добре облечени, красиви, имат топла вода и обноски, но подскачат в интересите си от спорт към видеоигри, модни маратонки или английски, като в рекламите – бързо и повърхностно.

       Нещо май си отива...Новите технологии смалиха света, но го направиха и много по-динамичен и повърхностен. Не ни остава нищо друго освен постепенно и ние да станем бързи варвари, да кажем „амин” на бавността и да запалим една „бърза свещ” в някоя „бърза църква”.

вторник, 22 декември 2015 г.

Къщата с часовника

            Коко иска да влезем вътре. На минаване покрай нея е видял, че е тъмна и страшна, а страшното винаги привлича. Само една мъничка, червеникава светлина се е мярнала през едно от прозорчетата. „Това е аларма”, казва той. В неговото съзнание тази къща е едно много загадъчно и призрачно място.
„Искам да влезем в тази къща. Тя е измислена. И в нея сигурно има много играчки. Палячовци, кукли, колички. Искам да влезем. Хайде, де! Ама с тебе, защото мен много ме е страх сам. Хората ги няма защото са отишли да живеят в другата им къща.”
И защо са сложили аларма?
„За да не влезе някой да им открадне играчките. Или времето.”
За него къщата с часовника е тайнствен свят, плашеща риба, която неудържимо привлича.
На другия ден посещаваме къщата и се качваме чак на тавана, където е механизма на часовника. Бащата на днешния собственик е правил часовника сам, през 1957-58 г. Изумителното е, че е нямал китка на лявата ръка, изгубена вследствие на взрив на бомба. Зъбните колела са от бронз, отливани са в Пазарджик по специално зададени размери. Така бай Тодор с едната ръка се е увековечил. Това е единствената частна къща с часовник в България. Има други подобни, но те са обществени. Кой ще наследи часовника? Сина на бай Тодор – Христо, има двама сина, но те си имат нови, уредени къщи и едва ли ще се върнат отново в старата.


Къщата с часовника, строена в 1931 г. (сн.Алекс Попов)

Къщата с часовника. Много добре поддържана, тиха къща. Бяла къща.
От вътрешната страна, откъм механизма, часовете са написани наобратно и стрелките също се движат обратно, както е всъщност при всички часовници гледани от обратната страна. Сигурно така е и с времето. За нас то върви по един начин, а погледнато от друго измерение, от друга страна, то върви по напълно противоположния път.
Така както за Коко хората вървят по два противоположни, но напълно нармални пътя – малките растат и ще станат големи, а големите се смаляват и един ден стават малки.
В къщата с часовника времето сякаш е спряло. В нея за време не се говори.
Стрелките се въртят, механизмите цъкат, и времето ни чака да направим геройство, или някоя грешна стъпка.
Времето…

Тръгваме си с Коко от къщата с часовника, радостни от това, че сме били заедно и че (почти) сме видели нещо толкова тайнствено, неуловимо и… страшно, като времето.


(Къщата с часовника е в град Ракитово, в южната махала по пътя за ресторант "Светлоград". Строена е през 1931 г, а часовника - през 1958 г)