Да тичаш, или да не тичаш когато вали...what a question

1992 година. В началото на лятото бях приет на стаж във Федералната Станция по агрономически изследвания в Нион, Швейцария и смятах, че съм хванал Бог за...мантията.

Един юлски ден по обед, вървяхме към столовата с част от колегите научни работници – все млади и готини хора, когато плисна проливен, летен дъжд. Всички взехме да тичаме инстинктивно за да минем по-бързо разстоянието от  има-няма 80-100 метра. Само колегата Серж вървеше бавно под дъжда с достойнство и видима гордост. Тогава се разрази спор между мен и него. Той твърдеше, че е глупаво при силен дъжд да се тича, защото ако тичаш се мокриш повече, отколкото ако вървиш спокойно. При по-висока скорост си обирал повече капки. Аз застъпвах обратната теза – че тичайки изминаваш разстоянието по-бързо, т.е. по-кратко време си изложен на капките. Другите се чудеха коя страна да вземат, защото Серж беше ерудит и всички ценяха неговото мнение – включително и аз. После много пъти съм се замислял върху това – кое е по-добре, защото така и не бях убеден от тезата на моя швейцарски колега, но пък бях разколебан и в моето мнение.

Преди 2-3 години попаднах на проучване на полски физик и немски текстилен спец - те двамата правят заключението, че има оптимална скорост, при която ще си най-малко мокър, като тя зависела от посоката на вятъра. Да, обаче преди няколко месеца се запознах с друго изследване от 2012 г. Италианският професор Франко Боци, който явно има богат опит с ходенето в дъжд без чадър, е на мнение, че онези двамата симпатяги – символ на полско-немската дружба, не са прави. Според неговата публикация в „The European Journal of Physics” колко ще сме мокри при дъжд, зависело от отношението височина-дебелина на нашето тяло – това първо, после от вятъра, и на трето място от големината на дъждовните капки. Елементарно, Уотсън! – би казал Холмс, разтваряйки си просто чадъра над главата.

Най-общо – в повечето случаи, най-добре, според проф.Боци, било все пак да си плюеш на петите и да тичаш колкото се може по-бързо. Ако вятъра е насрещен – важало същото правило, но ако е откъм гърба ти, тогава оптималната скорост на движение трябвало да е равна на скоростта на вятъра.

Все пак проф.Боци, накрая промърморва, че въпроса с движението на жив човек по време на  дъжд и неговата мокрота е много сложен и че много фактори участват в това уравнение, с което явно е искал да излезе сух от цялата работа. Като не се споменава нито дума за такива фактори като дали човекът е влюбен, какво е закусил  сутринта, а да не говорим за земното притегляне, което както знаем не е еднакво на различните места от Земята.

Ех, Серж, що ми се струва, че все пак в онзи летен швейцарски ден, аз съм бил по-прав (а и по – сух) в тогавашния ни спор. Макар че когато човек е млад, бъдещето му – светло, а Женевското езеро – хем на една ръка разстояние, хем - до коляно, не му пука изобщо дали ще се намокри малко повече при един евентуален дъжд, дали капките падат под крив ъгъл и откъде духал вятъра.

"Магарешки бодил"

Първото ми видео, правено преди няколко години, на един въжен мост, на 15 метра над водата. Всички участници - и малки и големи се забавлявахме чудесно и в крайна сметка, мисля че се получи един приличен купон. Песничката е без претенции и се бъзика с това, което някои все още наричат "преход" - т.е. какво беше, какво искахме да бъде, а какво стана...

8 x 5

Всичко  хубаво да се множи по пет...

Бързите варвари

Едва ли някой си спомня края на разказа „Исус ми прати sms” писан преди десетина години може би. Там двама пройдохи и пияници отиват на някакъв купон където се насвяткват порядъчно, но покрай пиянските изцепки, автора пробутва и някои "бързи" размисли. Ето цитат:

          „Куклата Ям последно се опитвала да артикулира, че трябвало да се построят „фаст чърч” – „бързи църкви”. Ама от устата му излизало нещо като „фастъче”, на което аз съм се смеел с несигурен и оклюмал смях. Та тези „фаст чърч” щели да бъдат за летящите с бързи коли, хранещите се с „бързи закуски”, забързани, делови хора, където щели в движение да теглят по една „бърза молитва”, прочетена от екрана над олтара или от мобилния телефон. „

          И понеже аз съм от тези хора дето постоянно си дават среща с въпроси, които много хора искат да избегнат, продължавам да се терзая.

• Защо децата ни четат малко? 
• Защо все по-малко хора се интересуват от култура, особено у нас? 
• Защо киното се унифицира и кой е този съвременен Прокруст, който го вкарва все в един и същ (безинтересен) калъп? 
• Защо изчезнаха книжарниците? 
• Защо радиото вече губи сили като културна институция?

          Нещо май си отива... И това нещо не е само младостта, както се пееше в онази песничка. Отива си една стара, красива култура, защото са дошли бързите варвари. Културата на тези бързи варвари е такава, каквато е загатната в края на цитирания вече мой разказ – тя е поредица от ритуали, от дейности които се вършат в бързина, докато се движат от точка „А” до точка „Б” – вършат се между другото. Това е бърза култура, повърхностна култура.
          Бързите варвари нямат време да прочетат една книга от край до край – те прелистват набързо началото, средата и края за да добият представа за някой автор. Нямат време да гледат филм бавно и спокойно, особено ако е филм с взаимоотношения, а не с екшън-действие.
          В днешния свят има все по-малко дълбочина, философия – той не иска да си губи времето с постоянство и проучване в детайли на една тема. Бързите варвари са хора на шоковата култура. Те са като всички нас – добре облечени, красиви, имат топла вода и обноски, но подскачат в интересите си от спорт към видеоигри, модни маратонки или английски, като в рекламите – бързо и повърхностно.

       Нещо май си отива...Новите технологии смалиха света, но го направиха и много по-динамичен и повърхностен. Не ни остава нищо друго освен постепенно и ние да станем бързи варвари, да кажем „амин” на бавността и да запалим една „бърза свещ” в някоя „бърза църква”.

Здрава и честита 2016 година

Ръката, която разказва...

Весели Рождественски и Новогодишни празници!