"Размишления върху произхода на българите" - Даниил Юруков

„Размишления върху произхода на българите” е издадена преди 90 години – в 1926 г,  в София. Книжлето намерих в бащината ми библиотека  - затрупано от други стари книги, забравено, чакащо своите читатели толкова години. Може би е купувана от някой дядо, или е подарена от някого – пътят й ми е неизвестен, но ме навежда на мисълта, че и в онези времена, хората от села и градове, прости и учени, с различни професии, са се интересували живо от нашата си история – откъде сме дошли (може би), какви сме били (може би) и в какви сме се превърнали.

          Авторът е брациговецът Даниил Юруков. И нали обичам да се ровя в непознати животи, ето какво разбрах за него: той е будна личност, както се казва за онез времена – получава добро образование, защото семейството му е заможно и още съвсем млад започва да върти търговия. Четох, че участвал и в подготовката на Априлското въстание, но нямам подробна информация. В голямата Енциклопедия „История на България”, в 7-ми том за него само се споменава, че бил член на БТЦРК и после член на Временното правителство веднага след Съединението. И толкоз. Уикипедия е по-благосклонна – в нея пише още, че е бил и кмет на Брацигово, после народен представител, а след падането на Стамболов за две години кмет и на най-стария (все още населяван) град в Европа – Пловдив.

През 1901 г заминава като търговски представител в Скопие и после в края на 1902 г. е преместен на същата работа в Серес. През тези 30 месеца той има преки наблюдения върху живота, езика и процесите на етническо осъзнаване в тези земи, които – да не забравяме, по това време още са в пределите на Османската империя. В цялата книга Юруков обръща особено внимание на езика – този благозвучен, западен наш говор. След престоя си по македонските земи и след трагичните събития от 1912-1913 и последвалата Първа световна война, авторът започва живо да се интересува от  нашата история и си задава въпросите дали сме дошли от Азия, татари ли сме или сме славяни, които са си били отколе тук на Балканите. Какво е станало с траките и други подобни въпроси. Без да е историк, както сам пише, той се запознава с много от историческите трудове касаещи нашата история, започвайки от „Момзеновата Histoire Romaine”, минавайки през „Извори за старата история и география на Тракия и Македония, преведена от Г.И.Кацаровъ и Д.Дечевъ” споменавайки и римските писатели и завършвайки с Марин Дринов, Иречек и Златарски.

Какво е становището на автора по горните и по други въпроси можете сами да си прочетете. Едно от неговите виждания е, че на византийските летописци не може „да се дава никаква вяра, колкото се касае до определение имената на народите…”

Д.Юруков  е автор на още четири труда – „Злото и цярът”, „Брацигово”, „Константин Величков” и най-големия му по обем труд – „Спомени из политическия живот на България” обхващащ периода от 1860 до 1918 г.

Умира по-малко от месец след излизане на „Размишленията” – на 25 юли 1926 г.

Изгубена сред думите II (Lost among the words II)

„Играещият човек” от блатото

Пуснете си песента „Къщата на изгряващото слънце” – „The House of the rising sun”, докато четете тези редове. Която версия искате - на Боб Дилън, или на Джими Хендрикс. Ако обичате да ходите на море в Гърция, можете да изберете "морския" глас на Демис Русос. Настанете се удобно и започваме.

Израснали сме с приказките за жабата, която станала принц и за Пепеляшка, която знаем каква станала. В приказките, крайностите са любим похват и са доведени до съвършенство. Бързото и лесно издигане от тинята до богатството е хилядолетна мечта на човека. В живот, в който всичко е низ от случайности – от раждането до смъртта, защо да не мечтаеш за щастливия „джакпот”. Днес тази мечта е свързана най-вече с политиката или с хазартните игри. Масовите надежди са свързани с второто.

Наскоро срещам мой познат, започнал работа в една от игралните зали на града. След „здрасти-здрасти” и разговор за времето, ми споделя, че още не може да се начуди, какъв странен град е Кърджали. С 30-хилядно население има - няма, а пък с десет игрални зали, които почти винаги са пълни. Това, ми вика, е голям феномен за мен. Отговорих му, че то горе-долу и Монако е със същото съотношение население-брой казина, само дето е на море, а ние сме на язовир. Разсмяхме се. Но само това да беше, продължавам – добре, ами ако се огледа наоколо ще види как в целия град, какво ти – в цялата държава дори, бедни и още по-бедни, учени и недоучени, жени и мъже, слаби и дебели, ученици и пенсионери – с две думи „куцо и сакато”, търкат по едни шарени листчета. Или играят тото. Или участват в лотарии разни. В телевизионни игри на късмета. Все с тази надежда - човекоединицата да изплува (бързо и лесно) от тинята и да заживее като принц. Или поне като „цар” Киро.

Някак тайно и полека, още неотърсили се от суматохата и ентусиазма на новия строй, усетихме, че ставаме все по-свободни и по-бедни, и започнахме да се уповаваме все повече на хазарта. На заровете на случайността.

„Зар” идва от арабското „аz-zahr”. Испанците го изговаряли слято - „azar”, после французите приели думата като „хазар” със смисъл на „случайност”, „късмет”, „хазарт”. От тях пък през немците, думата, кой знае по какви случайности на съдбата дошла и на изток – по посока на изгряващото слънце.

Една от първите песни, които научих да дрънкам на китара беше „House of the rising sun”. Версията на „Енимълс” е една от многото версии на тази песен, но аз много си я обичам защото сме родени в една година. Тогава, когато я дрънках, още не бях вникнал, че в песента, едно момче оплаква черната си участ на пристрастен играч на хазартни игри из вертепите на Ню Орлеан.

Първото ми докосване до хазарта (без да броим няколкото фиша от „Тото 2”) стана в края на 1990 г, в сърцето на Монте Карло. Бяхме с група от четиридесетина студенти от цял свят и цвят, и след прочутата ботаническа градина на Монако, след прочутия Океанографски музей с аквариум, на който Жак-Ив Кусто е бил дълги години директор, посетихме и едно от централните казина - една от „къщите на изгряващото слънце”. Нищо не разбирах от хазартни игри, защото като пионерчета и комсомолчета кой знае защо не ни учеха как се играе на рулетка или на игрални автомати, макар че искаха да сме всестранно развити личности. Миловидна американка от групата ми обясни как да сръчквам „едноръките бандити” – игралните автомати с ръчка. След час и половина като излязохме навън се оказа, че само аз и една австралийка сме на печалба – останалите изгубили суми от по петдесет-сто франка. Е, с тези 90 франка не станах принц, както се досещате. Може би повече шансове щях да имам ако бях ухажвал принцеса Стефани, която тогава още не беше омъжена. Този факт с печалбата от Монако, обаче не го споменавам в автобиографията си.

К А Ф Е

Почти симетрия

Катедралите "Санта Кристина" (вляво) и "Сан Карло" ( вдясно), в центъра на Торино, наричани "катедралите близнаци", макар да се вижда ясно, че те не са съвсем еднакви. В черно-бяло изглеждат, доста, хм, монументално.

Удоволствието от бавността

Бавните удоволствия на нощен Торино - да караш скейтборд или да караш (бавно) колело.

Торино-колоездачите...

          Когато казах в предишния пътеписец, че мога да направя цяла фотоизложба посветена на колоездачите в този град, горе-долу е така. Давам си сметка, че това няма да е трудно за всеки с фотоапарат, попаднал в средноголям европейски град, макар всяко населено място да си има спецификите, а и архитектурния фон ще е различен. Торино е равен град, без хълмове и стръмни улици, с обширна централна част, в която автомобилите имат ограничен достъп. Тоест центъра е рай за велосипедистите, а и не само центъра - крайречните кейове, университетските зони и т.н. Ето част от по-интересните снимки, н които съм уловил хора на две гуми.

          Велосипедистите са най-често млади хора мъже и жени, а велосипедите са всякакви -  не винаги изглеждат нови, лъскави, а често са старички и с неугледен вид. В центъра на много места има стоянки за велосипеди под наем, които се отличават по жълтия си цвят.

          Най-често велосипедите са с багажник отзад, със седалка за дете, или с кошница отпред. А колелото на това детенце пък нямаше педали, но то видимо се забавляваше.