Воскресение Христово!

Здраве, надежда, мъдрост!

Перперикон-неразгаданият йероглиф

          Поглед от птиче око към Горния град - Акропола на Перперикон. Мястото, осеяно с митове, измишльотини, или истински истории, продължава да крие своите тайни, както ги е крило векове наред. Дали някога тези тайни ще бъдат разбулени, или всичко ще бъде дообъркано от археолози, иманяри, администратори, екскурзоводи и туристи, можем само да гадаем. Сигурното е едно, че когато тълпи туристи се юрнат към някое красиво място, заредено с митове и история, то същото това място се променя, често до неузнаваемост и губи своя красив ореол и своята добра енергия. 

          Май и Перперикон върви натам.

Lycaena dispar (Haworth, 1802)

          Тази пеперуда е снимана в ардинския край, близо до местността "Белите брези", на 20 април, на височина от около 800-850 метра. Тя е от семейство Lycaenidae - Синевки. В моя определител на пеперудите е посочена със синонима Thersamolycaena dispar. Пеперудата е широко разпространена в Европа, най-вече във влажни места, но напоследък популацията особено в някои страни силно намалява. Защитен вид по силата на Бернската конвенция (Анекс II), ратифицарана и от България. У нас все още е често срещан вид и особено в Родопите. Оранжева красавица, не много голяма, с изразен полов диморфизъм, т.е. женските се различават от мъжките по размери и окраска. В случая тази, която позира пред моя обектив е женски екземпляр. Гъсениците й предпочитат да хрупат киселец - род Rumex. 

На пръсти

"Палимпсест" публикуван в "EuroChicago"

          Престижното електронно издание "EuroChicago" публикува вчера разказа ми "Палимпсест". Разказът, който е много личен и който много си харесвам е бил предложен за четене и гласуване в група във "Фейсбук" (благодаря на Нина Стоянова за предложението!).
          Приемам този факт с радост и като знак от съдбата - утре, на 21-ви, се навършват осем години откакто баща ми се пресели в по-добрия свят (Светли небесни пътища, татко!).
         

Точки на пресичане

Бабо, изядох те, или пак за Червената шапчица

5.30 мин.четене

Поразпитах доста деца,  знаят ли приказката „Червената шапчица” - отговорът винаги беше „да”. И започваха малко несигурно и срамежливо да ми разказват варианта на братя Грим. За малкото момиченце, което отива да занесе на баба си, живееща в гората, баница и вино. По пътя среща лошия вълк, който разбира къде е тръгнала, изпреварва я, стига до къщата на бабата, изяжда я цяла, после изгълтва и пристигналата Червена шапчица. Хепиенда никой не го пропуска – като истински герой се появява смел ловец, който влиза в къщата, разпорва корема на спящия вълк и от него излизат цели-целенички и момиченцето и бабата, а вълкът, напълнен с тежки камъни се гътва.

Братя Грим издават тази версия в сборника с приказки от 1812 г.

Приказките на Шарл Перо са издадени през 1697 г със заглавие „Истории или приказки от минали времена с нравоучения”. В същия сборник са включени осем приказки, между които и „Червената шапчица”. Перо, тогава е на достолепните 69 години, член на Френската академия и изтъкнат човек на словото. Той просто сяда и записва на хартия осем от най-интересните (според него) устно предавани от поколение на поколение приказки. Тогава впрочем се е ширела модата сред висшата аристокрация, на балове и салонни празници да се разказват приказки, както днес на партитата е модно да се разказват клюки.

Илюстрация на Гюстав Доре, към "Червената шапчица", 1867 г

Та, думата ми беше за „Червената шапчица”. Ивон Вердие (Yvonne Verdier) е френски етнолог, проучвала точно устните варианти на приказката. Според нея най-старите следи с елементи близки до приказката са от началото на 11 век – от 1023 г. Оттогава тя се е развивала и предавала устно в множество варианти през вековете. Впрочем много от устните варианти продължават да се разказват и след излизането на сборника на Перо и по-късно на варианта на Братя Грим и до ден днешен. Вердие, в книгата си „Червената шапчица в устните предания” (Le Petit Chaperon Rouge dans la tradition orale) ги сравнява с адаптацията на Шарл Перо и стига до извода, че той дава една „литературна” форма на приказката, която ако печели откъм морал и общоприети норми на благоприличие, то е изгубила много от характерните си елементи, а оттам и истинските си, автентични послания.

Първото нещо, според нея, което академикът Перо отстранява, това е предложението, което вълка прави на момичето кой път да избере към къщата на баба си – „на иглите” или този „на фибите”. При Перо, вълкът просто казва: „ти тръгни по този път, а аз по-другия”. Шарл Перо е сметнал, че това с фибите и иглите е детинщина и го е махнал, а и не му е пасвало на поуката в края на приказката. Но в онези времена, когато шиенето е било важно за всяко младо момиче и жена, тези два символа са имали голямо значение. Девойката, когато е наближавала пубертета е била изпращана да се обучава при някоя шивачка от селището – хем да се научи да шие, но най-вече да се научи как да се момее, т.е. как да се държи така, че да се харесва. Затова и фибите и иглите имат своето възпитателно значение и богата символика, но са премахнати от Перо като объркващи яснотата на моралното послание явно.