Денят на пещерите

 3 мин. четене

Отново сме на път. 

Посоката е село Странджево, но веднага след железния мост над Арда, свиваме вдясно и спираме. Точно там са спрели и патрул от двама гранични полицаи, които ни вардят от тълпите емигранти. Тълпите обаче явно са си взели почивка този ден, а не като нас и ние успокоени, че ни пазят, бавно се спускаме по черния път, който върви успоредно на реката. Тръгваме да издирваме „Гьок ин” – "Небесната пещера". Вървим, вървим край коритото на Арда и се радваме, че изобщо можем да вървим. Тук, успоредно с нас върви и границата между областите Хасково и Кърджали, като ние крачим по кърджалийска територия, а в самата река, на няколко метра от нас трябва да е вече хасковска. Венци е с нови слънчеви очила и аз отбелязвам факта на глас. Казва, че са му подарък и трябва много да ги пази. Мда, и аз потвърждавам, че трябва да ги пази, защото дотук, пред мен само е хвърлил едни и изгубил други. Първите ги хвърли от 1140 метра височина, ритуално и бездивно. Казвам му, че аз пък губя швейцарски ножчета. Е, последното – третото поред, ми го откраднаха нейде по пощенското трасе Лисабон-Кърджали, но както и да – може пък пощенските служители да са били много закъсали, хорицата, да са живи и здрави. Та всеки със загубите си, де...Така е в живота, а ние в сладки приказки стигаме до скала с рошав профил. „Рошав” ще рече, че е с много издатини, вдлъбнатини и изобщо прилича на нищо, или ако е нещо, то трябва да е близо до развълнуван диригент по време на концерт с творби на Шонберг. 

Рошавото "нищо", или "Развълнувания диригент" - скалата с две-три ниши, които даже се виждат вдясно

На нея – о, изненада - виждаме да ни се усмихват две ниши. Да - две нишички, ей така кротко ни чакат, както чакат вековете да се нижат край тях. Ние с Венци ги нащракваме едно хубаво да им дойде акъла. То техния по може да дойде, ама нашия явно скоро няма да дойде и като стар модел баир будали продължаваме напред по сухото корито. Даваме си сметка, че се намираме точно на гърба на село Кулич, където през март бяхме шетали и над селото бяхме посетили една пещера-утроба с вътрешни ниши издълбани в самата пещера. Та продължаваме и скоро срещаме един човек, който подрежда камъни търпеливо, също като в моето стихотворение. Питаме го за пещерата, която търсим и той ни обяснява, че трябва да се върнем към ручейчето, което сме подминали по пътя. От Кулич бил, но не знае какво значи името. Така си е, вика. Ама това българското име ли е, не мирясвам аз. Българското, вика, ама и на турски пак е Кулич. Брех да му се не види – туй същото като „геврек” – и на турски и на български – все геврек. А напред, вика, ако продължите ще стигнете до Морянци. А как е турското име на Морянци. Герен, казва човека. Той не може да ни обясни какво значи герен, но аз се сещам за стадион „Герена” в София. И чак после, в къщи, нали обичам да се ровя в речници, виждам в моя турско-български речник, че „герен” е преведено като „напукана, суха почва”. Та, който го интересува, да знае.

Преплитане. На езици...

          Тази снимка съм я "хванал" от витрината на един магазин за вино в Синтра, Португалия, преди година и нещо. Крилатата мисъл е на холандски писател и ценител на доброто вино. А най-добро преплитане на езиците кога се получава? След чаша-две добро вино, разбира се. :)

"Животът е твърде кратък за да пием лошо вино"
Ам пък кратък си е, наистина, мааму стара...

Черно и бяло

Екстимност*

          3 мин. четене

          „Ex” на латински значи излизане отвътре навън. Често използваме такива думи, съдържащи представката „екс” - екскурзия, експлозия, ексхибиционизъм. Те показват, че има някакво движение навън – като действие, енергия, разкриване. Напоследък има и една нова дума – „екстимност”. Това е същото като „интимност”, но точно наобратно. Да изваждаш на показ повече или по-малко интимния си живот, да го споделяш с други доброволно – най-вече в социалните мрежи.

          Всъщност екстериоризацията при човека е процес започнал преди хилядолетия. Използването на първите заострени камъни, на заострените колове е извеждане навън, подсилване на ръката на човека, на силата му. После изобретяването на ножа, на лъжицата (продължение на шепата) на вилицата (продължение на пръстите на ръката) са също изкарване „навън” (екстериоризация) на човешки крайници и подсилване на физическата сила. Чукът е продължение на юмрука и т.н.. А в днешно време компютъра какво ни даде - чисто и просто постигна екстериоризация на мозъка на човека, на мисловната дейност. Това е революционно - да изведеш мисловната дейност извън мозъка. Да подсилиш мозъка.

Новата мода - социален ексхибиционизъм или екстимност

          Но процеса продължава - напоследък със споделянето на интимния, семеен и социален живот се стига до екстериоризация на човешки отношения, чувства, на интимни моменти и състояния. Това не е като навсякъде да има камери и да бъдеш следен в ежедневието си, на улицата и на работното си място. Не - „Биг брадър” вече не е интересен. Тръпката е сам да си показваш "магариите" – собствените и на семейството. Целта? Да покажеш какво прекрасно семейство имаш, да покажеш пикантни подробности от ежедневието, да „трупаш” одобрение и да... станеш известен – ти и твоето семейство. Така се „раждат” хиляди влогъри (видео-блогъри), някои с милиони последователи. Истинска еуфория на снимането и видеото. Американка ражда на живо и видеото "прави" 17 300 000 кликвания, други кърмят на живо, трети снимат нацупени деца, или споделят какво им се е случило сутринта в метрото. Като се замисля, от моето детство  та чак до осемнайстата ми година имам два или три албума – в тях снимките да са най-много 200-250 и са все по някакви поводи – рождени дни, първомайска манифестация, или легендарно летуване с родителите на морето, с обикаляне на исторически забележителности по обратния път. Днес се снимаме ежеминутно и без повод. Смартфончетата са под ръка - използваме ги по-често от химикала и от вилицата.

Ръцете

"Човечецът" от Пещерата

Това видео стана спонтанно. Бяхме тръгнали да се разтъпчем над с.Горно Брястово, към местността "Айкаас" с Венци, Катя и Коко и аз в последния момент си казвам "я да метна и една китара в колата - човек не знае, може мечка да срещне в гората, та да има с какво да я умилостиви". И така, като стигнахме пещерата видяхме, че това си е чудесна мини-концертна зала с естествена акустика, а няма нищо по-хубаво от естествената акустика. Видеото е направено от Венци Стайков - без никаква подготовка и ефекти. Но то точно това му е хубавото.

5871

     1,45 мин четене

         Толкова показва километража на моя велосипед. Значи пет хиляди осемстотин седемдесет и един километра съм изминал, откакто за втори път си включих километража преди малко повече от пет години. Първия път бях изминал повече от хиляда километра, но тях не ги броим. 

          Викам си я да се поровя в нета да видя за сравнение колко е това разстояние. И ето какво намерих:
          Първо попаднах на дистанцията от Владовосток до Уляновск - 5880 км. Да, ама аз да не мислите че знам къде е Уляновск. Подозирам само на кого е кръстен. А за Владивосток помня, че в казармата пеехме една песен "от Прага до Владивосток" и нещо за дружните братски народи, но то това беше политическо разстояние. Е, знам че е на майната си.
          После какво намерих. А, да - от Пловдив до Северния полюс било 5334 км, а до Екватора – 4668 км – охооо спокойно мога значи да ида и дори малко да се върна назад. Само трябва да си нося зимни гуми за колелото, за Северния полюс, а за Екватора - бански и нещо против комари.
          Такаааа - продължавам да упорствам - от Стара Загора до Бангалор, Индия са някакви си 5950 км;, а от Пловдив до канадския остров Нюфаундленд – 5894 км.; Само дето ще ми трябва водно колело за да прецапам евроатлантическите водни ценности. А - ето една добра находка - от Пловдив до Катманду, Непал го дават 5638 км. Все едно съм отишъл до Катманду и оттам съм драснал малко и към подножието на Еверест - ама само донякъде. 

Разстоянието Кърджали - Лхаса в Тибет, по пряка линия - 5951 км

          И още едно сравнение в източна и северо-източна посока - от Кърджали – до Иркутск било само 7160 км – излиза, че трябва да въртя още 1400 км за да стигна до моето любимо за  пътуване в мечтите място  – езерото Байкал – нищо работа. 
          А за тези километри бих обиколил два пъти и половина България по външните й граници. 
          Бих, но аз по нито една от тези дестинации не съм въртял педали - а само по улиците на моя южен градец. Ако сметна, че въртя педалите по 220 дни в годината и всеки ден по 5 километра - ето ти за пет години - откакто карам всеки ден до работа и обратно - 5500 км. 
          Е, помечтах си малко, с цифри и географски точки, но най-сладкото в цялата работа е това, че поне не съм бълвал пушеци и изгорели газове за тези километри, не съм сгазил никого, не съм отнел предимството на никого и не съм изкушил никого да ми открадне чистачките.