Сегантини - тъжният анархист

Тази среща стана случайно – както стават повечето хубави неща. Бяхме откъснали малко време с колеги за да гледаме нещичко от програмата на „Банско филм фест 2016” и очаквахме филми за професионален алпинист и за малко щвейцарско училище, а се оказа, че сме попаднали на други прожекции – първата за иранско момче - планински колоездач и втората - за живота на Сегантини. Не бях чувал за този художник. А филмът „Джовани Сегантини – магията на светлината” („Giovanni Segatini – Magia della Luce”, 2015) на швейцареца Кристиан Лабарт е разтърсващ, както с поезията на наратива, така и с чувствата, които”дърпа” у зрителя.  Съдбата на Сегантини е трагична – още на 6 години остава без майка, а скоро след това и баща му изчезва безследно и това ще бележи живота му. Темата „майки” ще лъкатуши като тъжна нишка през цялото му творчество. Честно казано не ми се иска да преразказвам краткият му живот с подробности -филмът отделя подобаващо внимание на важните моменти от него. Впечатляващи са картините, мислите, думите на художника. 

Джовани Сегантини, "Лошите майки"

Разказът се води в „аз”-форма – с цитати от негови писма - художникът е оставил значително епистоларно наследство. Фотографски е усетът му към светлото – във времена когато фотографията е била скъпо и почти непознато изкуство. Сегантини е тъжен художник, художник на планината и селото. Цял живот е бягал от шума и бляскавия живот на големия град. Това, което сякаш смущава от днешна гледна точка е, че той е човек без националност и гражданство. Роден в Австро-Унгария, преместил се в Италия и накрая живял в Швейцария той така и не получава никакво гражданство – не е имал право на австро-унгарско, отказано му е италианско, и не е пожелал да придобие швейцарско макар да са му предлагали. 

Разговор с режисьора на филма „Джовани Сегантини – магията на светлината” -Кристиан Лабарт

4-те главни посоки в градината на любовта

  Изток:

            Тези гинкго са тънки и строги,

   и тъжни будистки монаси.

   Те цял живот питат: “любовта за кого е,

   щом всяка есен от нас я отнася?”

  Север:

Тихи махонии ухажват елата -

   десет свенливи сватовници,

   дошли на север да искат ръката

   на най-нежномиглата от всички любовници.

Запад:

Високите западни туи се смеят

   нагоре,

   по посока на слънцето,

   но да си признаят не смеят,

   че ще беснеят, 

   по залез

   и по презýмица.

Юг:

Лавър, маслина и ясен

   танцуват в безбрежната страст

   на равностранен любовен триъгълник.

   На странен трилюбоъгълник

   в безбрежната паст,

   танцуват

   ясен, маслина и лавър.

   И виждам, в средата на тази градина

   от всички посоки към мен да тичаш,

   и вместо: “обича ме-не ме обича”,

   листенца късам: “момче, или момиче?”

ФМО

          Те са в медиите, издателствата, университетите, конкурсите, съюзчетата и сдруженийцата, като режат талантливото или поощряват бездарното. Те ни лишават от красотата, богатството на езика и многообразието на литературните форми. Те са ФМО. Напълзяли са във всички сфери на обществения живот, но в литературата и изкуството пораженията стават все по-големи и непредсказуеми. Тъжно е, че на подчинение на ФМО са и талантливи „негри”, които за да си запазят мястото, облагите, връзките, също подават скалпелите и трионите около „прокрустовото ложе” в литературата. Тъжно е още и, че това става с мълчаливото съгласие или по-точно бездействие на държавните културни институции. Може би защото и те се ръководят от ФМО - "финансово модифицирани организми".

Завоят на есента

Влакът - тази забравена, добродушна гъсеница в Родопите

          Гара Кърджали е пуста в тази съботна утрин. Освен нас с Катя и трите деца, които сме помъкнали, има само още двама-трима души да се мотаят тихо на перона. Качваме се и се оглеждаме в обстановката. Чистички седалки, богат избор на места – на по-високо или по-ниско ниво, сравнително чисти прозорци, което е особено важно за един фотограф, пък бил той любител. Мотрисата потегля важно и плавно като добродушна гъсеница.

   
          Скоро започват уникалните пейзажи – отдясно язовира – почти пресъхнал и точно затова сякаш още по-красив, а вляво скали и дървета в богати есенни багри. Тръпката е неописуема, а децата са възбудени. Те се местят от място на място, от гледка на гледка, тичат напред-назад, чуруликат поради свободата и пространството, което не може да им предостави автомобилния транспорт. Така де - в действителност целият влак е техен. "Подвижен в подвижното" беше мотото изписано в легендарната подводница "Наутилус" от романа на Жул Верн - та точно така се чувстваме всички ние в мотрисата.

          Не след дълго се чува сочна, но не злобна псувня откъм главата на гъсеницата, т.е. откъм машиниста и влакът забавя ход. Надигам се да видя какво става - да не би някой да е демонтирал релсите, или скални тролове да са завардили линията. Не - на самата линия се вижда крава, която не знае накъде да хване – наляво ли, надясно ли – както пееше Вили Кавалджиев, та за по-сигурно бяга направо - точно пред влака. Така караме към стотина метра и най-после свещеното добиче драсва нагоре към скалите и освобождава релсите.

1 ноември - ден на духовната светлина българска

          Нека почитаме всички, които са работили и работят за духовното въздигане на българите, а не само за себе си. Всички тези, които са създавали бавно и според мярата си, духовния мед на ползу роду, и които не са се колебаели да извадят ако потрябва и "жило" за да защитят постигнатото. Поклон пред силата и светлината им!

Съквартиранти

          Когато живеех в братска Франция, съквартиранти ми бяха двама поляци и един румънец. Поляците, освен че танцуваха всеки ден мазурка, обичаха и да пийват. Отидат си за Коледа в Полша и всеки се връщаше с по един куфар с водка, после за Великден – с още един куфар, през лятната ваканция още един... И да не си помислите, че куфарите бяха от малките – не, не, най-нормални мъжки куфари, във всеки от които спокойно си влизаха 25 бутилки „Житная”, „Виборова” и „Зубровка”. В общи линии купоните протичаха по един и същ сценарий. Първо поляците най-невинно приготвяха по три тави с картофи с лук във фурната, след което казваха дружно „сматшниего”. Аз първия път бях нащрек, дали това не значи „дай да го смачкаме” или „да го пречукаме”, но после се успокоих като разбрах, че било „добър апетит”. След картофите, бавно и полека изпивахме по една бутилка водка на човек, отваряхме широко прозорците и започвахме да ревем с пълни гърла „Лили Марлен”, а ако ни оставяха завършвахме с „Разцветали яблони и груши”, като реверанс към общото ни соц-минало. Обикновено, обаче, не ни оставяха и първо съседите започваха да ни се карат на мърморещ френски, а после идваха ченгетата – също френско мърморящи и ни се заканваха, че ако не сме започнели следващия път с „Марсилезата”, или поне със „Сюр льо пон д`Авиньон”, сме щели да завършим в изтрезвителното. Националистите му с националисти. Сутрините аз най-редовно си търсех очилата в стаята на някой от поляците, без да имам най-бегла представа как са се озовали там. Пак през тези същите сутрини откривахме колко много общи мръсни думи имаме в двата езика. Големи сладури бяха тези поляци, макар и да не обичаха Лех Валенса. Аз пък винаги им се чудех, защото след жабока Кърмит, честно казано, аз най-много си обичах Желю Желев .