Процесионка по пътя

          Първата за сезона "реколта" от гъсеници на пеперудата борова процесионка. По пътя от с.Кукуряк към с.Токачка, общ.Крумовград. Процесия от около 2 метра, гъсеница до гъсеница, като всяка допира власинките на предходната за да я усеща. И така става процесията...

В Смолянският ми скрипториум

          Краят на света не дойде на 30 август, но пък при мен, в смолянския ми скрипториум, настъпи един друг край - сложих точката на най-бързо написаният мой роман. За има няма шест месеца, написах романа, с който най-много съм се забавлявал и ми е доставял най-голямо удоволствие по време на писането. Ура!

Някогашното кино

          Трябва да съм бил 9-10 годишен, когато в Кърджали дойде филмът „Слонът моя приятел”. В старото ни кино „Орфей” с две зали тогава, трябваше да се редиш на огромни опашки и накрая пак си взимаше билет за другия ден. Особено много го харесваха циганчетата от махалата – те го гледаха по 10 пъти, а може и повече, пееха песните от филма, имитираха реплики и герои. Имаше и други подобни „истерии” около филми, може би не чак с такъв голям размах, но подобни с чакане на големи опашки.

          Днес, опашките са само когато открият нов магазин от някоя верига, а кино до скоро нямаше в града ни. Когато някой иска да гледа хубав филм, просто си го сваля от интернет. Или гледа онлайн. Но в онези години имахме една съседка – леля Ганка - живееше един етаж под нас. Тя късаше билетчетата в киното. Как сме я гледали с благоговение, когато даваха хубави филми, например с Луи дьо Фюнес. За нас тя беше някакво божество. Освен това всяка неделя имаше детски филми от 10 ч. сутринта. Тя ни пускаше понякога без пари на детските, като комшийчета, но никога на филмите за големи – на тях трябваше да си купуваме билети и да не се учим на тарикатлъци.

          Детския свят е нещо неразгадаемо и необятно – в него нещата дето и без това са си относителни, са още по-относителни и магични.

Изкуството да не се вярва на вестниците

          В едно свое есе озаглавено “Free Thought and Official Propaganda” от 1922 г., Бъртранд Ръсел препоръчва в училищата да се изучава изкуството да не се вярва на всичко прочетено във вестниците. Преди 97 г. вестниците са били единственото средство за масово осведомяване.  Това, което е препоръчвал тогава Ръсел е валидно и днес, макар че се съмнявам в някое училище това да се преподава, дори и под забавна форма.

          Днес средствата за масово поразяване (пардон – осведомяване) са много повече и много по-агресивни, което означава, че още от малки сме подложени на постоянна атака от невярно, неточно, частично или дори направо на лъжливо поднесена информация. И масата какво да прави - вярва. Това и преди 97 г. и сега се нарича пропаганда. Дали ще е на правителствено ниво, на корпоративно, национално, браншово, класово, банково, етническо ниво – все е пропаганда. И има една-единствена цел, която може да се различава само в детайлите – да се канализира общественото мнение в дадена, желана посока (на мислене или действие) за постигане на икономически или политически облаги и влияние.

          Та ако искаме да имаме силно гражданско общество, не е лошо да се помисли върху това как да се преподава в училищата, дори като извънкласна форма, изкуството да не се вярва на средствата за масово осведомяване, включително и на електронните такива.

          Най-доброто средство да се противостои на тази информация е да се чете повече  - и книги и специализирана литература и да се сравнява. Да се събира независима информация от други източници по-запознати и компетентни и да се сравнява. Ако може и на други езици - още по-добре.
          Нещо подобно препоръчва и Ръсел в цитираното есе - в училищата едно международно събитие да се разглежда, чрез представянето му в пресата на едната страна, после във вестниците на другата и накрая - как изглежда реално събитието преценено от трета независима страна. Това би било наистина едно интересно упражнение за развиване на мисленето и за критично приемане на всяка медийна информация.
          Цялото есе на Бъртранд Ръсел (на английски) може да бъде прочетено тук

Дребни мисли за едни мислители

         

          Някакво английско онлайн списание подканва своите читатели да гласуват за "мислител" на 2019 г. от "скромен" списък с 50 имена. Списанието претендира за "най-голяма интелектуална дълбочина" измежду всички други списания. Те, англичаните си падат по подобни класации, както знаем, макар че не могат да настигнат в това отношение американците, които са луди по класациите и по това кой е по- по- най. И  никак не е учудващо, че повечето предложени имена са на хора английскоговорящи, т.е. представители на английската мисловна култура. Учудващото е друго  - че сред тези 50 имена има само четирима писатели - и сред тях са нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич и много любимата моя индийка Арундати Рой, чиято книга "Богът на дребните неща" препрочитам вече втори или трети път. А още по-учудващо пък е това, че сред номинираните за големи мислители е изтипосан не кой да е, а Джордж Сорос. Чувал съм и още как, че Сорос е благодетел на много хора по света и разбира се и в България, но не знаех, че е мислител. Ето и аз нещо да науча от това списание с "най-голяма интелектуална дълбочина".
          Ето тук е списъка - ако някой се вълнува от такива класации и реши все пак да гласува.

Туризъм? Това не е моята война

         

          Не знам... Все не ми се вярва "туризъм"  да идва от френски. Туризъм трябва да си е българска дума и сигурно идва от „турвам се”. Така всеки зает в сферата на туризма се турва на тези, дето са с парички и искат да обикалят насам-натам, за да минат от техния джоб в неговия. Абе, уж им се турва, ама не съвсем - някак така - отвисоко и намръщено. Ехидно. Така, че да не дойдат втори път. 
          Или пък дали не идва от „втурвам се” – втурвам се да изливам планини от бетон за да изградя нещо грамадно и най-често грозно, на красиво място пак със същата цел – да прибирам пари от това красиво място. 
          Когато преди време философът Мишел Сер беше писал, че туризмът е Третата световна война, която тече в момента, аз приех тази сентенция като ексцентрично изказване. Но от моя скромен досег с разните видове туризъм, днес мога да кажа, че е бил прав и че вече и ние сме участници в тази световна война. И пак сме откъм губещата страна. Просто защото този път няма печелеща. Всички губят в тази война – от замърсяването, от бетонизацията, от загрозяването на пейзажите, от тоновете отпадъци, от вандалщината спрямо хилядолетни постижения на човешката цивилизация. От плашещата мания да печелиш пари по грозен и груб начин. От разпространението на болести и зарази. От прехвърлянето на пари, самочувствие и питекантропска власт на хора със скромно образование. Направо неуки. Каквито са много от шофьорите, хотелиерите, барманите, концесионерите. От ненужна и грозна инфраструктура чучната на красиви и диви места. 
          Ако Алеко Константинов беше жив, сигурен съм, щеше да добави глава "Бай Ганьо прави туризъм" към своя шедьовър. И поне нямаше да се чудим защо днес туризъм ни се  струва мръсна дума. И хич, ама хич не я свързваме с гостоприемство, уважение и радост от срещите с хората дошли по нашия край да видят свят.
          Ами това е. 
          И знам, че това не е моята война.

Вятър и мъгла на Мусала

          На Мусала онзи ден имаше само чужденци и облаци. Чужденците ти казват хай, а облаците се караха с вятъра за някакви субсидии за всеки намокрен турист. Вятъра им каза, че ще се консултира с другите ветрове, но да не се надяват на повече от 0 %,защото всичко е вятър работа. И малко мъгла, добавиха облаците. Украинец и украинка носеха украинското знаме и термометър. Украинката беше хубава, въпреки че термометърът показваше 15 градуса, а вятъра каза, че заради него се усещало като 10. Или като 9. Облаците за да не останат назад казаха, че може да стане и 8 градуса като пуснат 2-3 милиона капки. Едно куче ми разказа с очи, че ще ме обича докато имам салам. Аз не обичам да развявам знамена. И в буквалния и в преносния смисъл. Дадох на кучето салам. Няколко секунди любов не са за изпускане.

          После всичко стана пак вятър и мъгла.