За славното минало и киселото мляко

Някога, когато водех френски туристи из милародинотисиземенрай, с дни наред им говорех за славното ни минало и за киселото мляко. Те цъкаха с език по френски и викаха ашколсун, пак по френски – че как така, те нищо не били знаели досега - нито за едното, нито за другото. Докато си похапваха кисело мляко с мед и орехи, аз ги размазвах с факти за Стамен Григоров, как е учил във Францията и после в Швейцарията – също като мен, и разбира се после и за проучванията на Иля Мечников. Те не бяха дори и чували за Мечников и аз им обяснявах как се е мотал из Одеса, Петербург, познавал се е с Толстой, а нищо чудно и с дядото на Боб Дилън да се е познавал в Одеса, а защо не и с Иван Вазов, после пък, в Париж, е работил даже със самия Пастьор – този дето е измислил пастьоризацията, за да не го забравят, така както и Дизел открил дизела, а пък Дьо Сад - садизма – пак с добри намерения. Но Мечников е бил търсеща и питаща личност – той е открил пробиотиците (добре че не ги е кръстил на свое име, че как ли щяха да се произнасят) и много се е интересувал от феномените на стареенето. Ся, начи, той е обикалял из цяла Европа по това време – началото на 20-ти век, и търсел къде има столетници, водел си записки, човека, и ги разпитвал, те още от малки ли са си мечтаели да станат столетници, или после им е дошло, какво са яли и пили и дали са чували за Моцарт, Бах или Санчо Панса. Това, разбира се не съм им го казвал – аз си го измислих за Моцарт, Бах и Санчо, с което искам да ви намекна, че ви е бедна фантазията какви врели-некипели дрънкат туристическите гидове на горките туристи като дойдат у нашенско – ама много ви е бедна – само археолога Овчаров може да ги надмине по необятност и врелинекипелност на дрънкането.

Та, за Мечников, продължавам с цитат от френско списание от 1906 г. за да ги шашна – дет се вика с техните камъни по техните френски глави. Почвам цитата: „Ето нещо, което е малко смущаващо за хигиенистите и за привържениците на научните методи: Страната в Европа, в която хората живеят най-дълго е примитивната България, която с население от 3 800 000, наброява повече от 3800 столетници, докато Германия с 55 млн жители има едва 78, Великобритания – едва 146, Франция – 213, а Швейцария…нито един.

Балканският полуостров, където впрочем живота е по-скоро бурен, е благоприятен за дълъг живот, защото случаят с България не е единствен: Румъния и Сърбия двете общо имат 1657 столетници, т.е. повече отколкото всички Велики сили взети заедно.

Но по всяка вероятност, поне за Сърбия и България, броят на лекарите е обратно пропорционален.“ Край на цитата, и им казвам, че съм го взел от „La Revue Mame“ – в броя от 10.07.1906 г. Обаче какво става нататък, продължавам да ги шашкам - като установил тези факти, Мечников, след дълго чудене и след като чул за откритието на Григоров за млечните бактерии в киселото мляко, се плеснал по челото и си казал – абе може ли да съм толкоз тъп! – в онази примитивна България има толкоз столетници заради киселото мляко. Няма как да е зарад друго. Иначе и в Швейцария има чист въздух, Алпи, крави и нагъват по три пъти на ден шоколад, ама що нямат кьорав столетник? А? И ква им е файдата, че имат по два часовника „Омега“ във всеки джоб, като не могат да стигнат поне едни сто години (е, тва не им го казвам точно така, но в този дух – нали ви казах за гидовете…).

Тук френските туристи спират да си облизват купичките с кисело мляко, щото вече няма нищо за облизване, викат бахмааму по френски, и питат – ами сега как сте? – пак ли имате над път и под път столетници, щот и ний искаме да станем столетници, и ако може да се срещнем с някои от вашите, и да ги питаме те каква гимнастика правят сутрин, колко ракия пият, и дали си псуват политиците като нас. Ти както ни разказваш за чудесата на киселото мляко, би трябвало да имате поне половин – един милион столетници – дет се вика – идеш да пийнеш едно кафе и те обслужва столетница с къса поличка, влезеш в някоя стара църква и там пее поп, който е освещавал бойните знамена още през Първата световна, идеш да си купиш смартфон и там ти обяснява последната версия на Андроид пак бодра баба, която е ловяла пеперуди с Цар Борис III. Тук аз навеждам сконфузено очи, почесвам си брадата и казвам, че сега нещата са малко по-различни. Сега сме били на последно място по средна продължителност на живота измежду всички страни на ЕСъто, което съответно значи, че сме на последно място и по брой на столетниците. Което пък значи (освен че всички в „Евростат“ са мошеници и дават фалшиви данни), че не е достатъчно да се храниш само със славно минало и с кисело мляко, за да доживееш до сто години, а има и нещо друго. Но какво ли е то? И за да изляза от конфузното положение ги питам горките френски туристи, ами вие, бе, помните ли как ви пребихме на футбол преди трийсетина години и даже не можахте да идете на Световното в САЩ, щот ви елиминирахме. И те се разсмяха и казаха, че помнели и че им е било много кофти тогава, но сега вече като знаели какво славно минало имаме, по-леко го понасяли и ако сме искали даже пак можело да ги бием след трийсетина - четирийсет години – те нямало да имат нищо против. Абе културна работа е това френският турист.

И аз – ни лук ял-ни лук мирисал, продължих пак да размазвам горките френски туристи с факти за траките и тяхната славна култура, ама ви казвам - бедна ви е фантазията какви врели-некипели разказват гидовете на горките туристи когато ги разкарват из милародинотисиземенрай. Направо ви е бедна…

Съботният човек

И тази събота, съботният човек осъзнава, че е по-различен от понеделнишкия човек. Съботният човек става без да бърза, закусва протяжно, почесва се по-мързеливо отколкото в сряда, мие си зъбите цели три минути вместо една… Може даже да спретне и една баница. С пет яйца. Чак малко преди обед, той си обува специалните съботни обувки, с грайфери. Облича си съботните дрехи – с кръпки и дупки (дънките „Marc O`Polo“), които не носи през седмицата. През седмицата, както казахме той е друг човек, с маска. Приготвя се като за празник и потегля към Планината. И към Бога. Защото съботата и неделята са дни за досег с Планината. С Божията планина.

Векове наред тази част на планината е наричана „Танръдаг“ – „Божията планина“. „Танръ“, както правилно е усетил съботния човек, е същият онзи „Тангра“ на древните българи. Богът на всичко.

Съботният човек няма ясна цел – той тръгва просто към Планината. Поема към връх, на който не е бил, но е виждал много пъти от пътя. Такива върхове има стотици тук в Планината. На които не е бил, но е искал да бъде. Надява се и стотици съботи да го очакват още. Макар понякога да се чуди какво да прави с всички красиви места, на които не е бил. Върви, върви нагоре, и всяка крачка е приятна – уж са същите крачки като в града, по същия начин стъпва, а в планината е друго. Сякаш с тези крачки крачи и душата му, не само тялото.

По някое време съботния човек среща, други хора, които също са тръгнали към върха в събота. Единият е местен, с брадва в ръка, придружаван от млади хора, лекари от Истанбул. Това са сина и снаха му. Само той знае български, защото е работил в текезесето до 89-та година. После е заминал към Босфора. Сина му и снахата знаят само турски и английски. Това е любимо занимание на съботния човек – общуването с местните. Човекът с брадвата казва, че върхът се казва „Асара“ и някога тук е имало крепост. Османска ли, или друга – не знае. Той е виждал даже останки от стени преди много години. Но после дошли хора от Пловдив с багерче и всичко разрушили. Какво са търсили – също не знае. Казва, че той вече е пенсионер в Турция, пенсията му не била голяма като за България, но за оттатък била добре. Че нали лирата… От платото, от високото, показва коя е неговата къща в селото долу. Преди, в селото живеели 80 семейства, но после намалели до 30-40. Сега взели да се връщат някои. Старото име на селото било Османкьой. Разделят се и човекът с брадвата отправя покана за чай – да му дойдат на гости преди тръгване.

Божията планина носи тишина и спокойствие. Носи шипки, листа и шишарки. И вятър. Съботният човек слиза надолу и се разговаря с овчар със стотина овце. Той му показва как да стигне до скали, които не се виждат от пътя. Имало и водопад. Ей така между другото подмята овчарят. Водопадът се оказва вълшебно красив. Прозрачно-бистрата вода се промушва през тайнствено изваяни тунели и улеи, преди да падне в кръглия вир. Съботният човек сега осъзнава, че точно това е мястото където е искал да дойде – това е подаръкът му тази събота. Този безимен водопад, на едно безименно дере.

В Божията планина.

Картичката от Алехандро

Още си пазя картичката от Алехандро от Арекипа. Тя не беше от хартия, а от някаква тънка пластмаса, с едра релефност и се сгъваше на четири. С Алехандро бяхме съквартиранти няколко месеца в Тулуза и той ми я беше пратил за една Нова година, след като се беше прибрал у дома си. От него научих (макар че френският му беше трудно разбираем), че Арекипа е стар и красив град, вторият по големина в Перу. Тогава бях млад и глупав писач, погълнат не толкова от земеделските науки, които бях отишъл да усъвършенствам в Тулуза, колкото от всичко край мен, което беше култура (защото всичко е вид култура) – езикът, архитектурата, музиката, кейовете на Гарона, имената на улиците, виното...