Имало е... И пак ще има. Поетични струни

Харманли бил създаден около кервансарай, част от стените на който още могат да се видят, а идеята за „Поетични струни“ е изплувала като истинска Венера, но не от морето, а от няколко чаши водка, което е горе-долу същото. Хронологията и разните му други навързаности са важни, разбира се, за един стар фестивал, както е важна шкембе-чорбата, но за съжаление няма как да бъдат описани всичките колебания, разочарования, лудории, недоспивания, влюбвания, раздели, усмивки, счупени китари, скъсани струни и нерви, съчинени песни, разтуптени сърца, друсащи се легла, изпито вино и мечти за слава и просперитет. Няма как да бъде описан цял един свят, който трае два дни годишно, но в продължение на 37 години!

Имало е от всичко – имало е апокалиптични сцени на сцената, когато се вихрят змейове с хъс и бълващи искри китари, и всички фенове фенуват, доволни, че светът ще свърши точно под звуците на такава змейска музика, имало е и толкова заспали изпълнения, че не могат едни заспали чувства дори да събудят, имало е китари, които свирещите държат като фини, голи жени в ръцете си и „щайги“, с които можеш идеално да запалиш огън на брега на Харманлийска река, имало е счупени микрофони, скарвания и слепени приятелства. Имало е разтърсваща поезия, но и люта сатира, скучен патос, или ухилен ъндърграунд.

И накрая винаги онези трудни сбогувания. Онези сбогувания от които тръгват спомените. Имало и такива, които са били, но вече ги няма. Останали са само песните им. Имало е. И пак ще има, на други обороти, с други измерения и разнежвания, това, което феновете вече 37 години наричат простичко „Харманли“.

Наглеждане на Родината

Септември е едно зряло слънце и спокойствие. Спокойствие е дори да изминеш две хиляди километра с кола и близо 80 км пеша за 12-13 дни и да наречеш приключението „Наглеждане на Родината“. Кога и как са възникнали родините, и как ни избират, нямам представа, но моя герой Дин Ден е запомнил от уроците на госпожите: „Родината трябва да си я обичаме без да шикалкавим“. И от време на време да я „наглеждаме“ – а наглеждаш нещо, което ти е близко, което дори си мислиш, че познаваш, и искаш да провериш дали пак си е на мястото и как се чувства, нали.

И в тази крехка география от две хиляди км, какво – срещи с хора, музеи, скитащи котки, гробници, ресторанти, манастири, гледки. Успях да нагледам даже и едно септемврийско-месемврийско море. В НИМ – нашето малко национално музейче, всичко си е по старому. Старо и интересно. Макар и понякога изложено махленски, разпиляно. Панагюрското злато тъкмо се било върнало от Британския музей. Но защо трите прекрасни ритона с глави на Хера, Афродита и Атина, са поставени ниско долу и за да ги разгледаш, трябва буквално да се надупиш – никой не знае. Златната „книга“ с шест листа от чисто злато с гравюри и надпис на етруски те ококорва, както и златно-сребърното съкровище от с.Якимово от II-I век пр.н.е, заловено на границата в опит да бъде изнесено. Плащаницата от двуслойна коприна със златни и сребърни нишки, подарена от император Андроник Палеолог на Охридската архиепископия от края на 13 – ти, началото на 14-ти век е чудо, а за цигулката на политзатворника Недялко Петков, изработена от 5010 кибритени клечки във Варненския затвор, да не говорим.

В тъмната зала, в която се е провел оня исторически пленум на 10-ти ноември 1989 г., ме пускат тайно, по принцип там е забранено за посетители. В нея може да те обземе съдбоносно, конспираторско чувство, докато гледаш и снимката от пленума, с Бай Тошо и онзи негов съкрушен поглед.

За Пирдопската църква бях споменал. Иконостаса е изключителна изработка на майстори от Дебърската школа, докаран на части, тайно, в бъчви. Ако имате път натам я посетете и поприказвайте с поп Недко, много е благ и начетен. Копривщица, в понеделник нито е много гостоприемна, нито героична. Затворени музеи, затворена черква, което беше добре донякъде, защото изобщо не копнеех да виждам пияния поп или крещящата по посетителите попадия. Дърводелци, оправяха портата на Каблешковата къща, а уредничката и дума не даде да се издума да направим снимки поне от прага на двора. Каблешков обичал да се пише Богдан, вместо Тодор, защото последното било гръцко име, но това не знам дали уредничката го знае. Местните хора, които виждаш по улиците, обикновено са сериозни и очакват нещо да купиш. В двора на климатичния пансион някакви лелки шетаха, а едната буташе ръчна количка с дърва, явно се стягаха за зимата. Единствено някакво далечно пране се усмихваше от един балкон и се радваше на слънцето.

По пътеките и просторите на Стара планина, можеш да вървиш безкрай. Все по пътя, все по пътя ако вървиш и може и да станеш човек. А може и да си останеш само пътник. Пред огряната от следобедното слънце хижа„Дерменка“ да пийнеш кенче „Пиринско“, загледан към вр.“Амбарица“ си е нирвана, която трудно може да се опише. Гледката те всмуква и ти идва да полетиш към хоризонта. Необят и хармония. И една-две котки, без да броим кучето. Пране. Троянският манастир си е все така край Троян и докато се разхождах бавно из двора му се замислих, че и при топонимите си има голяма доза късмет. Тоз император Траян едва ли се е надявал, че името му ще носят градове, манастир и най-вече прочута сливова ракия, която особено като отлежи седем години, става още по-прочута. Свещи, Троеручица, тайнство.

Докато кръстосвам уличките на Търновград, съзнавам, че има много премълчани тайни в този град. И много красиви жени. Котки на всяка крачка. Големи постери на главната припомнят кой е генерал Сава Муткуров. Член на Временното правителство на Източна Румелия след обявяването на Съединението, заедно с Захари Стоянов и Даниил Юруков. Същият позабравен Юруков, който ще напише 40 год. по-късно, много интересното книжле "Размишления върху произхода на българите". Похвала на Търново за по-различния въздух и дух! Над постерите е Факултета по изобразително изкуство с библиотеката, от която имам неувяхващи спомени как съм се ровил в албумите с репродукции на Карпачо или Тулуз-Лотрек. Някои неща съм загатнал в разказа „Карпачо“. Ученици по улица „Гурко“ рисуват старите къщи. Най-горе, над града, има огромен парк. Преди да се изкача до него ядох дюнер, според дюнерджията, такъв не съм бил ял.

Църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси, с уникалните стенописи, е залята от „круизни“ туристи. Немци, испанци, датчани, канадци от Квебек. Идвали до Русе с круизни корабчета по Дунава. Средна възраст около 80 години. Или 79. Но изглеждат доволни от живота и черпят с пълни шепи от него. Жените не си боядисват косите. В Преображенския манастир, пет котки са се свили на кълбо на припек и от кълбото стърчат само уши и опашки. Един монах бил останал. Таксата за да влезеш в църквата вече е 4 лева, а беше два. Ленив Дряновски манастир (чудна шкембе чорба), после, първата благоустроена у нас пещера още от 1937 г. – „Бачо Киро“, разминавам се с група украинчета вътре и вечерта – хоп!, в Трявна. Облаците са прекрасно разпилени, точно като за снимки на стария мост, с часовниковата кула. В бирарията до Старото школо, пием жива бира „Кехлибар“ по белгийска рецепта, която се прави на място. Възрожденско спокойствие, сякаш всеки момент по калдъръмената уличка ще мине стария Славейков. Рецепционистката на хотел „Зограф“ е все така хубава и приказлива, но леко понапълняла от последния път когато бях идвал. Възрастен мъж със занемарена външност, тътри крака по калдъръма с бутилка вода в ръце. Баби с деца, с цветя в ръце. Първи учебен ден, на който най-хубавото му са усмивките и цветята както винаги. Възторжен ден, в който цяла България е в цветя и пременена. Трябва да бъде включен в списъка на „Юнеско“ за нематериално културно наследство.

„Даскаловата къща“ си е винаги възхитителна, а след нея продължавам възхитително към „Етъра“. Боже, там какво спокойствие! Никога не съм го виждал така без хора и така тихо. Черни котки извират отвсякъде и се тюхкат, когато човек им минава път. Сарачката, от която си бях купил колана преди 12-15 години си е там. Помня я като ми каза: „поне 30 години гаранцията ти давам, че ще те изкара. После пак ела да си купиш друг колан“. Иконописецът си рисува и няма против да го снимам. Негови икони имало вече по целия свят – спомена Канада и Патагония като последни географии на зографиите му. Много „колела на живота“ край него. Като казах колела – надниквам в работилницата на майстора-колар. Него го няма, но на екран се върти филм за майсторенето му. Силно се впечатлявам, когато казва, че само едно колело за каруца се правело за около седмица. Представяте ли си? А днес за седмица сигурно излизат 500 автомобила от средностатистически автомобилен завод. Но едното е майсторство, с душа, а другото – конвейер. Ние живеем в ерата на конвейера – в културата, духа, материалния свят, във всичко.

Биволско мляко на Шипка и почивка след стръмната пътека от Соколски манастир. Не се качвам до паметника, защото искам да хвана „Косматката“ отворена. В колата вече, завалява проливен дъжд. „Косматка“, Шипченски манастир, Казанлък. В Казанлък отдавна не се произвеждат самолети, но пък правят добри китари и в града има арсенал от изненади. Улични лампи свирят на арфи, на контрабас, на тромпет, "Къщата на розата" все така предлага дегустация на ракия и ликьор от рози, а на центъра една малка книжарничка "Рамита" , ви подмамва да си купите книги на Веселина Седларска, Момчил Николов, Алек Попов и Иво Георгиев. Даже и на някаква Елиф Шафак. И много книги още. Прекрасен град ви казвам.

Несебър ми е странно място. Напоследък го отбягвам. Големи струпвания на хотели, офиси, заложни къщи, ресторанти. А уж трябва да ми е приятно. Да, чисто е, има тук-там и зеленина. И морето е тук, но нещо…Старият град…“Юнеско“. Много поляци на групи. Шаренѝя. Гларусите както винаги допринасят за съвършенството на пейзажа. Климатиците, колите, пъстрите сергии с дрънкулки са гротеска. А не можеш да си завираш носа само в старите църкви, искаш и по улиците да ти е "старо". "Знай в нослето не се бърка, казва мама несебърка"...Имаше такова стихче. Стърчащите климатици (някои ръждясали) от уж старинните къщи, защо не ги скриват поне с дървенѝя, в стила на къщата – не разбирам. Тюрлюгювеч. Църквата „Свети Стефан“ и „Свети Спас“ са старините, които обичам и които си припомням като идвам. Небето е хубаво за снимки. Разходка по пясъка на плажа. И в хотела е пълно с възрастни поляци, накацали „шведската маса“. Припичам се на септемврийското слънце на терасата на апартамента ми като котарак. От морето директно към Бачковски манастир с хубавата метасеквоя на двора. Обичам го това дърво – има характер и осанка. Магерницата е затворена и не мога да се насладя пак на стенописите от 1643 г. с древногръцките философи, изографисани като предтечи на Христос, но надниквам в малката църквичка „Св.Никола“, която досега винаги е била затворена.

За изтритият надпис в скалите край Асеновата крепост четох скоро – знаят се даже имената на гръцките паликари, които са повредили вандалски надписа от 13 век, на който е пишело, че Йоан Асен е цар на българи и гърци. За това пише Иречек още през 1883 г. Зрялото септемврийско слънце ме посреща и в Пловдив, градът на тепетата, на увеселителната карнушка, на културата. Най-старият град в Европа, с най-много имена от българските градове през хилядолетията, кръстопът на народи и цивилизации. Бира на центъра, до „Копчетата“. „Пеещите фонтани“, като по чудо пропяват щом се мръква. Позабравена феерия от студентските ми години. В стария град групичка сладурчета по на 4-5 години вървят към детската градина, която е срещу къщата с картините на „Златю Бояджиев“. До Джумая джамия има постери за отбелязване на 120 години от рождението на именития художник. Обожавам „левичарския“ му период в творчеството. Пак се бухвам в къщата с неговите картини – няма как да я подмина. Велик! На „Ньобет тепе“ продължават археологическите и реставрационни дейности и не мога да се насладя на гледката от високото.

Наглеждането на Родината забавя ход. Самоков, Боровец, лифта към „Ястребец“. Пенсионер в червено яке ми продава своя билет, че си купил цял билет, вместо пенсионерски, на половин цена. Пътища и пътеки в планината. Мусаленските езера. Чай на заслона преди Мусала. Много спокойно изкачване този път, с чудно време – нито топло, нито дъжд, нито вятър. Сутринта тръгнах болен, настинал, слязох от върха здрав. Чудо! От върха, Родината не се вижда много-много – танцуват мъгли, облаци, гонят се, боричкат се. Но знам, че тя е там някъде – долу, горе, около нас, в нас. Една Родина за обичане. Без шикалкавене. Без помпозни пилони или знамена на всяка крачка. Една Родина за освобождаване. Всеки ден. С малки, лични освобождения.

Една открадната снимка - какво толкоз...

Снимката, като част от изложбата на В.Стайков, а долу е оригиналната моя снимка

Във фоайето на Регионалната Библиотека "Н.Й.Вапцаров" в Кърджали, от доста време е подредена изложба с фотографии на красиви кътчета от Източните Родопи. Хубава изложба! Автор на фотографиите е пазачът в Психиатрията, любителят на скали и светилища Венцислав Стайков. Всеки път като идвам да си вземам книги, спирам пред някоя снимка и се любувам на интересните места. Днес, излизам от заемната с пет книги в раницата („Любовта трае 3 години“ и „Уна и Селинджър“, ама, моля ви се) и вниманието ми привлича снимка от големия скален комплекс „Глухите камъни“, край Малко градище. Спирам се, защото фотографията е, хм… доста позната. Помня – тогава на първото посещение на комплекса, бяхме заедно с В. Стайков, водени от неуморния Костадин Кьосев, и този кадър ми е любим – той показва Проходната пещера, с нишите от двете страни. Спирам и застивам. Светлината, ъгълът на снимането, жълто-зеления нюанс…Нещо ме гложди. Правя снимка на снимката с телефона. Прибирам се и си намирам албума с моите фотоси оттогава – от 17-ти март 2019 г. Приликите са…ми то, всъщност, разлики няма.Техническа подробност – мястото е тясно в Проходната пещера и двете срешуположни стени с нишите не могат да бъдат снимани с обикновен обектив. Тогава бях въоръжен с широкоъгълен „Токина“ 11-16 мм и само с такъв обектив можеше да бъде направена такава широкообхватна снимка, какъвто въпросният природолюбител Стайков тогава нямаше. А цялата изложба с фотографии е обявена като авторска на пазачът в Психиатрията Стайков (нямам нищо против тази професия – всяка работа е достойна, щом е законна). Предполага се че чужди снимки в нея няма. Още нещо - въпросната моя снимка е включена и в книгата „Мистичните Родопи“, в която всички материали са авторски, и по този начин точно тази снимка е със защитени права. Една снимка – какво толкова! Нищо, но говори много!

Ние двамата с водопада течем

Човек и добре да живее, като умерен дауншифтър, пуска коремче и мисли за бъдещето на света. Бъдещето на света е размито понятие и за да се мисли за него трябва да се стигне до нещо конкретно – водопад, здравец, скала, мечка. Ако стигне до някой див водопад, на умерения дауншифтър му става едно нирванесто, и може да задреме, защото на водопадите не им дреме за коремчета, картички с Айфеловата кула, нито за цените на петрола на борсата в Токио. Те правят това, което най-добре могат да правят – текат. А да течеш, това не е ли мисъл за бъдещето на света? Та и ние двамата с водопада течем...

Мураками в Уелсли колидж

Чели сме и ние, чели сме, как Уйлям Фокнър, през далечната 1957, е бил на (първа) писателска резиденция в Университета във Виржиния, САЩ. А после пак, през не толкова далечната 1958 година. По всеобщо мнение, тогава, нобеловият вече лауреат е оставил неизличими спомени , сред университетската общност, най-вече с това, че почти през цялото време е пушил лула, поркал и яздил кон. Затова и често е падал от коня. Писателските резиденции са измислени в САЩ и не са лошо нещо. Те дават на чуждестранния или американски писател, един приятен живот, в приятна, модерна обстановка, където може да се разхожда из красиви места, да чете хубави книги, пльоснат на меко канапе. Даже не е задължително да пише, нито да има лула. Е, от време на време само, трябва да се среща със студенти или с читатели и да им говори умно, как писателят е еди-какво-си, а пък живота, той пък направо е еди-какво-си. На Харуки Мураками, също му се наложило наскоро, да отговаря умно на странни въпроси. Тази пролет той изкара цял семестър на писателска резиденция в престижния дамски колеж „Уелсли колидж“ близо до Бостън. Мураками, запален маратонец, знаем, вече е бил в Бостън и то цели шест пъти, но като участник в прочутия Бостънски маратон. Та през април, Мураками, който е изключително популярен в САЩ, макар че той къде ли не е известен по света, участвал в литературен разговор с университетската общност в Уелсли колидж (с билети). Дни преди това, в Япония, излиза най-новия му роман „Градът и неговите несигурни стени“, роман, от 1200 стр., който се очаква да излезе на английски през 2024, на френски през 2025, а на български – през…ще видим кога. Та на срещата основна тема на разговора била работата на писателя в условията на пандемия и война, както и подробности около написването на новия му роман. След това била организирана дискусия в отбрано общество на фона на чайна церемония дадена специално за писателя и за жена му Йоко. На дискусията се включили с въпроси и преподаватели участници в симпозиум на тема „Жени без мъже“ (все пак Дамски колеж е домакин). Поканен да вземе отношение по темата, Мураками, който, знаем е автор и на сборник с разкази със заглавие „Мъже без жени“, отвърнал скромно: „Знаете ли, аз съм само писател. Единственото нещо, за което мога да говоря е как се пише“. Та хубаво нещо са писателските резиденции, особено ако си японец и обожаваш поничките Dunkin` Donuts, които отдавна не се правят вече в Япония.

Наследници на литературни права

През януари 2020 г. си отидоха двама „пазители“ на литературни храмове. Единият Добрият, другият, хм! - Лошият. Четох много и за двамата, мислих, цъках с език. Тогава не пуснах нищо тук, в говорилнята ФБ. И двамата са прекарали последните си дни във Франция, даже до острова на единия съм бил съвсем близо, когато прекарах онова разкошно лято на остров Олерон, през деветстотин и еди-коя-си. Добрият е Кристофър Толкин – най-малкият син на легендарния автор на „Властелинът на пръстените“. Добър, прилежен, търпелив и отзивчив при работа с издатели, изследователи и журналисти, на него се е паднала отговорността да подреди, разчете и да издаде голяма част от хаотичния архив на баща си набутан в 70 кашона. Благодарение на неговата грижливост и усърдие вижда бял свят сагата „Силмарилион“ например, със своя чуден митичен свят наречен Арда. Но и други неиздавани приживе творби. В негово лице любителите на творчеството на Толкин загубиха един истински грижовен жрец на литературното му наследство. На другия полюс е Стивън Джойс – внук на Джеймс Джойс, авторът на „Одисей“. Той е Лошият. Груб, арогантен, винаги пречка на издатели, литературни историци и учени проучващи творчеството на дядо му, наричан от някои „Кадафи на почитателите на Джойс“. Почти винаги отказвал на молбите за достъп до архивите на великия дъблинчанин, като дори си е позволил да унищожи част от неговата кореспонденция, давал е на съд театри, спирал е проекти за изложби, посветени на дядо му. Все едни такива хулиганщини. Когато през 2012 година изтекоха авторските права на Дж.Джойс, в Twitter се появи радостен възглас от един литературен сайт – „Fuck you Stephen Joyce!“ Какво значи това мило послание, знаем от американските филми, дори и ние, които не шпрехаме чак толкова английския.

И ето – преди няма и два месеца си отиде от този свят още една „пазителка на храм“ на едно от големите божества в света на литературата – Мария Кодама, вдовицата на Хорхе Луи Борхес. Ако трябва да я вместим между двамата по-горе цитирани, тя е по-скоро от типа на Стивън Джойс. По-млада от мъжа си с 38 години, близо четиридесет години тя е бдяла като цербер над литературния архив на великия аржентинец, съдейки наляво и надясно писатели, издатели или изследователи, дръзнали да пишат или издават част от творчеството на мъжа ѝ, без, според нея да спазват точно авторските права. Да се надяваме, че през тези години не си е позволила да унищожи каквото и да било от архива на мъжа си. Отиде си този март на 86 годишна възраст без да имат наследници с Борхес. Първоначално е имала намерението да завещае архива на писателя на два университета – един японски и един американски, но тъй като не е оставила никакво завещание, цялото литературно наследство на Хорхе Борхес остава под въпрос. Първо ще има временен администратор на архивите на писателя, назначен до изясняване на въпросите с претендиращите за наследници. Творчеството на Борхес ще стане публично през 2056 г. Та има и наследници, и наследници, както всичко в живота. Снимки: Джеймс Джойс и внукът му Стивън - сн.Bettmann Archive/Getty Images; Борхес и Мария Кодама - сн. L`Officiel Mexico

Представяне на романа "Дин Ден" в Кърджали