сряда, 20 август 2025 г.

Есенни записки от Япония – шеста част

В Осака, търговската улица „Дотонбори“ е изключително оживено място. Тя е успоредна на воден канал, по който плуват туристически корабчета. Тук цари голяма шарения с много рекламни пана и фигури по сградите. Огромни омари си мърдат краката, голям дракон се е надвесил над минувачите, или главата на угоен японец привлича погледите ни. Вече сме гладни и се оглеждаме какво можем да хапнем. Вляво по улицата виждаме опашка пред нещо като скари, върху които двама души обръщат някакви странни топки. Без да знаем какво е, се нареждаме и ние на опашката – щом има опашка, значи е нещо хубаво. Оказва се, че тук правят прочутият специалитет на Осака – „такояки“ – топки от тесто, с парченца октопод вътре. Десет топки са 980 йени и мислехме да вземем за всеки по една порция, но автоматът за плащане не ми прие банкнотата от 5000 йени, че била нова емисия и взехме само една порция. Такоякито е много вкусно и разбира се – не ни стигна. До края на улицата „Дотонбори“ е все такава шарения и пренаселено с хора и търговци. Слизаме към канала, снимаме туристическите корабчета и транспарантите край кейовете. От надписите научаваме, че тук, вместо „аригато“, казват „оокини“ за „благодаря“, на осакски диалект. Купуваме си плодови фрешове от уличен продавач.

Отскачаме до хотела за да си вземем душ и да се преоблечем и потегляме към гара Китанода“, където в 18 ч. ще ни чака Тихомир с колата си. Тихомир Сан е мой състудент, който учеше четири години след мен, но се засякохме за малко. А освен това е и герой. В мой разказ. Или да го кажем - прототип. Вълнуващо е и още как, да се срещнеш с герой от свой разказ и то не къде да е, а в Осака. Не помня кога точно е бил публикуван за пръв път разказа „Тихомир“, но той влезе в онзи легендарен сборник с разкази „Исус ми прати смс“, който Вальо Дишев пое риска да издаде през далечната вече 2009 г. (сборникът е легендарен, защото го писах с крака потопени в леген, да не си помислите друго…)

С Рицко сан - жена му, се запознали на бригада в Англия и там, нали – любов и тъй нататък. Живяха известно време в Кърджали, докато Тишо изкара военната си служба и после заминаха за Япония. Влизаме в къщата, масата е сервирана и Рицко сан ни подканя да сядаме. Трапезата е отрупана – салати, ордьоври, зелеви сърми, зелен фасул, шишчета. Тихомир ни налива първо японска бира, после аз минавам на отлежало уиски, Стефан решава да опита нещо като саке, но от пшеница. Рицко сан кара на газирано бяло вино, а Коки си остава на бира. Ядем, говорим си на английски основно, заради съпругата на Тишо и само от време на време добавяме нещо на български. Все пак тя разбира сносно и български. Тихомир откак е дошъл в Япония работи все едно и също – преподава английски на деца от детските градини, пише го и в разказа ми, а освен това дава и частни уроци на по-големи ученици. Това са 25 години и по думите му, шефа му много го цени и обича. Жена му на Тишо не работи. Дъщеря им има фризьорски салон за кучета. Оказва се, че това било доста развит бизнес, тъй като в Япония почти всяко семейство си има по няколко домашни любимци, единият от които задължително е куче. Впрочем Тихомир също има куче, което ни прие резервирано и ни предупредиха да не правим резки движения, че се разлайва и може да ни ръфне. Имат и канарчета в клетка.

Та както казах, пихме бира, уиски, саке, после май и вино, ама то човек може ли да запомни всичко, което е пил при такава паметна среща на автор с герой. По някое време, незнайно откъде, се появи в ръцете ми китара „Ямаха“ и измахахме много песни - стари, любими хитове и задължително се изпя и „Д-р Иванов“ на Георги Минчев, която е любима на Тихомир сан още от студентските години. Коки беше на електрическото пиано. Само забравихме да изпеем „Над смълчаните полета“, която казват, япончетата много обичали и я имало в японските учебници по музика.

Междувременно – не знам как става дума и за личните печати, които всеки пълнолетен гражданин трябва има в Япония. Знам, че тук подписът върху документите няма такава стойност като в западния свят и у нас. Тук задължително трябва да имаш личен, уникален печат, който може да е с твоето име, може да е някакъв девиз или лого. Някога и до скоро са се правели от слонова кост, но сега само най-големите бизнесмени или изтъкнати личности, както и Императора има от слонова кост. Тихомир показва своя печат – той е пластмасов, тънък, цилиндричен - голям колкото безимения пръст или кутрето. Бил в банката преди два-три дни, но си бил забравил печата. Абсолютно отказали да му приемат каквито и да е действия без печат, та се наложило на другия ден пак да ходи, този път с печата. Заради тези печати Япония е един от най-големите вносители на слонова кост от Африка и тя е една от малкото страни, в които легално можеш да си купиш в магазин слонова кост, въпреки че в ЕС и в повечето страни по света търговията е забранена от закона – с цел за да се намали бракониерството на слонове в Африка.

Забравихме да питаме Рицко сан, какво е мястото на жените в японското общество. Чувал бях от една позната, която имала позната от Кърджали – професор в японски университет. Та тя казвала, че жените като отношение, осезаемо били по-ниско в социалната стълбица от мъжете, и това се усещало дори и в академичните среди. Не знам, не можах да се убедя в това, от краткия ми престой. Но една случка в метрото, много ни учуди и тримата. В претъпкано метро сме, на пъпа на Токио (не помня кой от многобройните пъпове) с много правостоящи, нагъчени един в друг. Качва се млада жена, с количка и на ръце държи заспало малко дете. Тя едва задържа равновесие от клатенето на вагона, защото ръцете ѝ са заети с детето и не може да се хване за дръжка. Никой от седящите не я покани да ѝ отстъпи място и да седне. Това продължи няколко спирки поред, докато тя не слезе. Все си мисля, че това у нас нямаше да се случи, но не мога да съдя. Така в разговори и песни, в дома на Тихомир, времето минава и по някое време се надигаме да си ходим. После се прибираме с такси. Даже с две таксита, защото метрото на Осака беше решило да затвори, по никое време. А то - от „някое време“ кога станало „никое време“ – така и не разбрахме.

сряда, 6 август 2025 г.

Есенни записки от Япония – пета част

Вече е към 17 часа, когато сме в центъра на Киото, избираме си ресторантче и сядаме да пием бира „Йебису“ с леки мезенца – суши, ордьовър от змиорка и ей такива специалитети. И е такава благодат след жегата, да си в приятна отпускаща обстановка с климатик.

Япония е интересна с всичко, във всеки един момент. И с история, и с модерност. Наблюдаваме ежедневието на хората – в автобуса, по метростанциите, на улицата. Японецът обича реда, не знам дали го казах. В метрото най-често има стрелки и надписи хората, които отиват към пероните да се движат вляво, а тези, които са слезли от влаковете – вдясно. Уличното движението в Япония е вляво, както в Англия и в Малта, примерно, и всичко е съобразено с това. Японецът е тих – основно правило на възпитанието е да не пречиш по никакъв начин на околните край теб. За целия ни престой не чухме някой в обществените превозни средства или дори на улицата, да говори на висок глас по телефона. Всички са вперили очи в екраните на телефоните, но само си чатят или гледат някакви клипчета на слушалки. Знаем, че японецът е дал на света самураите, сакето и гейшите. Но японецът е дал и ювелирните форми на изящното слово хайку и танка, изящни рисунки и калиграфия. Контрасти или стремеж към съвършенство във всичко…

Красивият Дървен храм „Киомизу-деру“ оставяме за последния ни ден в Киото, когато освобождаваме хотела. Това е един от най-красивите храмове на старата столица. По нагорнището към храма се върви по оживена търговска уличка, пълна с магазинчета за сувенири, порцеланови изделия, сладкиши и сладоледи, от двете страни. Чудим се и на дългите краставици, които японците много купуваха – ръфаха ги като сладолед на клечка все едно. Както навсякъде и тук е пълно с народ – с много чужденци, но и с много ученици от японски училища, които вървят на групи, водени от своите учители, със знаменце отпред. Тълпата е пъстра, виждаме и много хора облечени в традиционно кимоно и обути с дървени налъми. Забелязахме, че има много къщи, които дават кимона под наем и явно има интерес както от чужди туристи, така и от японци да вземат кимоно за няколко часа - сигурно така се усеща по-добре японския дух. Изкачваме се до храма, правим си снимки, снимаме и една жена, която помоли Стефан да я снима на фона на красивата триетажна пагода в червен цвят. Гледката от високото към целия Киото е панорамна – с кулата в далечината. Навръщане следя да не подминем едното от магазинчетата, в което на идване съм видял да продават от прочутият японски специалитет „йокан“. Влизаме в магазина и дълго си избираме какъв точно вид да си вземем – аз избирам с червен боб, Стефан с бял боб, а Коко – с кафява захар. Стефан, освен това, си взе и кутия с някакви зелени, сладки топки – „дъмплинг“ му викали – аз не им запомних името. Бяха пак с „мача“ – онази зелентия, дето била от листа от зелен чай, която на мен изобщо не ми хареса като пих топлата напитка в Токио, а Стефан много я харесва. В споменатата култова творба „Възхвала на сянката“, Танидзаки ни разкрива, че сянката, приглушената светлина във всичките ѝ нюанси, е в основата на японската душа, на японската естетика. Няма да се спирам подробно на есето – с възхищение съм писал преди за тези страници на Танидзаки. Сега, докато похапвахме йокан, се сетих как той цитира своя учител, писателя Нацуме Сосеки с неговото произведение „Куса-макура“ или „Възглавница от трева“. В него, Сосеки имал възторжени редове за цвета именно на този традиционен японски, да го наречем, мармалад. Йокан се прави от паста от червен боб, с агар и захар и има, както споменах различни цветове и нюанси. Сосеки опоетизира тази матова, полупрозрачна маса като намира, че цветовите нюанси и тяхното съзерцаване предразполагат към мечтателност, към богати възприятия на красивото. А когато този десерт е предложен в дълбока, лакирана купа, тогава мечтателността, която навява, се задълбочава още повече от дълбините на съда. И дума не може да става да се предлага в помещения със силно електрическо осветление. Танидзаки допълва, че в сравнение с йокана, цветовете на европейските кремове и сладкиши, са повърхностни и даже примитивни. Когато хапне парче охладен йокан, на човек му се струва, че цялата тъмнина от стаята се е събрала в сладкото парченце, което бавно се топи в устата.

Похапваме ние, а аз се сещам, че между йокана и нашия балкански локум има не малка прилика. Ако цветовете и нюансите, красивите матови оттенъци на локума, не бяха скрити под слой пудра захар, щеше да се прибави още немалко към чара на възприятията.

Стоим (седим) на едни каменни стълби на сянка и се наслаждаваме на пъстрата и многолика човешка река, която тече край нас в двете посоки – и нагоре и надолу. Забавно е да гледаш всякакви лица, дрехи, гласове многоезични да слушаш. Имаш чувството, че целия свят минава край теб, а ти си седиш спокоен и невъзмутим и отхапваш от вкусния йокан. Преди да се качим на влака за Осака, разглеждаме храма „Хигаши Хонгаи-джи“. Край него минавахме по няколко пъти на ден – той беше само на 200 – 300 метра от нашия хотел и може би затова си го оставихме за накрая. Портата му е голяма и много красива – тя си е цяла пагода. Вътре има обширен двор с няколко големи постройки към самия храм. Любуваме се на красивите форми на пагодите по залез слънце.

До Осака е около час с влака. Хотела ни „Ноа Гранде“ е малко странен – тъмен, с украса като за Хелоуин по стените. Тук сме настанени в две стаи тримата, но какви стаи, братко – огромни, с големи телевизори на стената, с кухненски кът, с прибори за хранене в шкафче, с огромна баня, която е горе-долу, толкова голяма колкото беше апартамента ни в Токио, с джакузи с цветомузика и телевизор над ваната. Направо ахваме от луксозните условия. Закуската и вечерята ги поръчваме през големия телевизор, който е свързан с интернет и може да видиш всяко блюдо на снимка. Доставят ти всичко в стаята, от която можеш с дни да не излизаш ако искаш. Над главата, над двойното легло (с фин балдахин) има презервативи и вибратор, сложени в две красиви кутии. А до леглото има цял пулт за управление, от който можеш да си пуснеш музика по избор, да светнеш или да намалиш осветлението по-дискретно, а има и зарядно за телефон. Райско местенце. После ще подразберем оттук-оттам, че това всъщност бил „любовен“ хотел – тук японците си водели любовниците, или си наемали такива за няколко часа.

четвъртък, 31 юли 2025 г.

Инвазивната култура

През януари, когато беше егати и приятния и животворен студ, слушах интригуваща лекция за шест инвазивни вида безгръбначни животни, които имало вероятност да цъфнат и у нас, в не много далечното светло бъдеще. Инвазивен вид, знаете, е такъв вид живинка – растение, насекомо, вирус и каквото се сетите, което си се шматка някъде по света, и за което се знае, че влезе ли у нас, ще разкатае фамилията на биологичното ни разнообразие, на екосистемите ни, на здравето ни и изобщо ще предизвика доста лошотии в подредения ни и красив, нашенски земен рай. Тези видове са лоши твари – като новозеландския плосък червей, който е хищен и се храни изключително с дъждовните червеи (знаем, те пък колко са полезни), четири вида мравки и особено азиатският стършел, който вече го има в половин Европа, а от миналата година се намърдал и в Унгария, да папка добрите и работливи пчелички.

Със сигурност тази жилеща гад няма да закъснее да цъфне и у нас, но докато слушах лекцията на сладкодумния проф.Томов, се замислих и за инвазивната култура. Тя със сигурност е не по-малко нахална и опасна за добрите хорица, от които е изградено нашето общество. Това, което идва отвън като знание, табиети и етични принципи, изкуство, политически гьонсуратлък и целия този многоизмерен поток от информация и норми се разпространява агресивно, чрез новите технологични инструменти, често в ущърб на местното културно разнообразие, създава културна и прочие интелектуална увреденост, объркване и унифицираност.

Обаче темата за инвазивната култура (или културна инвазия) е бездънна и сега не ми се занимава с нея, вие можете и сами да си я развиете, но да си знаете, че новозеландския плосък червей и азиатския стършел са егати и лошите гадове и рано или късно ще берем с тях ядове.

петък, 25 юли 2025 г.

Есенни записки от Япония - четвърта част

В първата ни сутрин в Киото, хващаме автобус № 5 и се отправяме най-напред към „Сребърния храм“ – „Гинкако джи“. Японската градина около храма е добре поддържана, с пясъчна част и много зеленина. Работник работеше в единия край, край пясъчните бразди. С малко гребло, с търпение, той оправяше профила на малките бразди, като с ръка доизкусуряваше краищата, там където греблото не може да стигне. Сякаш видях на живо, кадър от стихотворението ми „Лов на водни кончета“, което е моето най-дзен стихотворение, писано преди поне двайсетина години:

„Тих японец е баща ми –

с градинското гребло

подрежда дребни камъчета,

подрежда дребни камъчета

около цветята.“

После често ще виждам такива картини край другите храмове из Япония – работници да поставят нов зелен мъх на изсъхнало място, да подрязват клонка по клонка борове, за да ги направят да изглеждат красиви „по японски“, да метат окапали листа...Прочутите японски градини са и това – ежедневен, невидим труд, с много търпение, на стотици работници и градинари.

След „Сребърния храм“ съм включил в програмата и храмът „Хонен ин“, който е наблизо. Той е по-малко известен на туристите, и затова по-спокоен, но за мен е важен и държах на всяка цена да отидем да го видим. В гробището край храма се намира гробът на известния писател Джуничиро Танидзаки. Той е автор на „Татуировката“, но най-вече на естетическото есе „Възхвала на сянката“, писано още през 1933 г. Не знам дали есе е подходяща дума – за мен това е учебник по естетика. В тази творба сякаш е концентриран целият усет, цялата философия на японеца за красивото, за фината естетика по японски. Храмът наистина е спокойно и усамотено място, за съзерцание и молитви. Правим бавна обиколка из храма, но не виждам никъде надпис, който да указва гроба на писателя. Питаме една жена, която подрежда детски рисунки в нещо като малка галерия в двора на храма. Тя не знае нищо, но като разбира, че сме от България, веднага се сеща за киселото мляко и за българската роза. Изненадвам се приятно, макар че по би ми се искало да свързват страната ми с култура и с нещо духовно. Е, все пак е по-добре, отколкото да свързват България с името на някой футболист, както е в повечето европейски страни. Питаме втора жена, която явно е от персонала на храма. Тя се връща и излиза с листче със схема на гробищата и указани три-четири от по-известните гробове. Тръгва с нас уж да ни упъти със схемата в ръка, но виждаме, че и тя не е много наясно къде трябва да го търсим. Накрая се ориентираме, че е в най-горната част, съвсем до гората. Там виждаме две двойки гробове. Знам, че до гроба ва Танидзаки е и този на жена му. Едната двойка гробове е с красиви надгробия – по един масивен каменен къс и на него само един йероглиф. Решавам да снимам само единия, като си мисля, че другата двойка са истинските гробове на писателя и жена му. На другия ден като се разтърсвам в нета, установявам, че точно тези с по един йероглиф на каменния блок са били истинските, а съм снимал само този…на жената на Танидзаки. Прочитам, че на Танидзаки, йероглифа бил символа "уаби", от естетическия принцип (философия) "уаби-саби" – това е постигане на спокойствие и естетическа наслада от несъвършенството, от недоизкусуреното. И никакъв надпис на латиница. И никаква думичка – на английски поне, не указва, че това е гробът на един от тримата най-големи японски писатели след Втората световна война – заедно с Юкио Мишима и нобеловият лауреат Ясунари Кавабата.

Въпреки ужасната тропическа жега, която седмица вече ни мори, упорито продължаваме да попиваме история, култура, бира, суши и каквото има за попиване (попийване) из Киото. В този огромен колкото София град, 17 храма и исторически места са обединени в обща група като „Исторически паметници на Старо Киото“ и са включени в списъка „Световно наследство“ на Юнеско. Киото е пощадено от атомните бомбардировки през 1945 г., макар че е фигурирал на първо място сред потенциалните цели на САЩ, именно заради своите стари храмове и исторически места, като стара столица. В комплекса на будисткия храм Тоджи, вниманието ни привлича изложба на известен художник от Киото, Осуги Шинджи. В неговите картини основна тема са "майко", това са момичета на 17-20 години, които са обучавани за гейши, но още не са станали такива. Обучавали са ги да танцуват, пеят, да свирят на шамисен и да говорят на диалекта на Киото. Нещо като „стажант-гейши“. Впрочем думата за гейша в Киото е „гейко“.

Картините на Шинджи са с много свежи, ярки цветове, лицата на "майко" са кръгли, стилизирани, без сенки и полусенки и носят много чистота и пролет. Определено се усеща влиянието на Хокусай от преди два века. И са много японски. Снимането на картините е забранено, но снимам поне плаката на изложбата отвън.

В Тоджи е най-високата дървена кула (пагода) в Япония - къмто 57 метра. Тя е строена с императорски декрет още през 796 г., но е изгоряла при пожар и построена наново през 17 век. Чудеса и пластове история на всяка крачка. В Киото, както и в Токио, автобусната мрежа е много добре развита. Градските автобуси са чисти, удобни, с монитори, които те информират за всяка следваща спирка, за връзките с други преводни средства, както и за цената билета – 230 йени. Информацията е на два езика – на японски и английски.

След посещението на още един храм, вечеряме и спонтанно решаваме да посетим нещо по-модерно – да се насладим на Киото от високо – от Кулата. Е, по-скромна е от Токийската „Sky Tree“ като височина – площадката за туристи е на някакви си 100 метра само, но пак е красива и предлага чудни гледки към нощен Киото, защото междувременно се е стъмнило и има пълнолуние. Вечерта завършва с много снимки, но и с топка вкусен сладолед, преди да се приберем в хотела.

На следващия ден, първа културна спирка е замъкът „Ниджо“ – това е укрепена резиденция на шогуните от рода Токугава. Преминаваме през многото зали и помещения, каквито сме ги виждали по историческите филми за Япония. С богата украса по стените – с рисувани тигри, върби, соколи, цветя. Дебели стени ограждат целия замък, а вътре има красив парк и зелени площи между сградите. Жегата е нетърпима – това е може би най-горещия ден откак сме в Япония, чак и аз едвам я понасям и имам чувството, че ще ми прилошее. Добре че в раницата ми се е оказала малката хавлиена кърпа, останала у мен погрешка още от токийския апартамент, та си я провесвам на врата като боксьор след боксов мач и с нея бърша потта, която се стича на вадички от лицето и раменете ми. Постоянно пием вода и търсим сенките. В началото на ерата Мейджи - в 1867 г.последният, петнадесети шогун от династията Токугава, точно в този замък обявява съдбоносното решение да предаде цялата върховна власт на императора, отказвайки се доброволно от своята власт на шогун. Малко преди това е започнало отварянето на Япония към западния свят и САЩ.

След замъка „Ниджо“ идва ред и на прочутия „Златен павилион“ – „Кинкаку джи“. Тук също има тълпи от туристи и на някои ключови за снимки места има опашка от хора. „Златния павилион“ е издигнат в края на 14 век и е бил обявен като част от културното богатство на Япония още през 1897 г. На 2 юли 1950 година е запален от слабоумен монах, който след това се опитва да се самоубие, но неуспешно. Писателят Юкио Мишима използва тази история, шокирала цяла Япония по онова време, и пише своя може би най-известен роман „Златния храм“, издаден през 1956 г. У нас романът излиза през 2005 г., в превод на Дора Барова. Любим ми е. А изгорелият храм е възстановен през 1955 г.
Самият храм, не би бил толкова впечатляващ без заобикалящия го парк, който е заложен като дзен-концепция също от 14 век. И тук имах възможността да наблюдавам как работят градинарите по поддръжката на градината – с едно японско търпение и спокойствие. Как един бор се подстригва игличка по игличка за да добие възхитителния „дзен“-изглед. Та храмът си е храм, но не по-малко важен е и околния ландшафт – снимаме езерцето, островчетата с кичур ниски дървета, камъните, жерави или едри риби в езерото…Да „ловиш“ красотата в детайла е толкова японско. Сякаш жегата тук е с една идея по-поносима.

понеделник, 14 юли 2025 г.

Отстраненият поглед на чужденеца към българите

Книгата „La Bulgarie et son peuple d`après les publications françaises“ („България и нейния народ според френските публикации“) е ценна заради онзи отстранен поглед на чужденеца към нас българите – такива каквито са ни видели през 18-ти, 19-ти и 20-ти век. Само 256 страници, но зад тези страници лежи огромен труд. Години наред изследователска работа в библиотеки с богат фонд като тези в Берлин, Брюксел, Мюнхен, Виена, Женева, Лондон, Марсилия, Дрезден, Париж. Академик Никола Михов преглежда десетки хиляди чуждестранни публикации, в които се говори за България и българите. По-късно на този жанр ще се даде името „ретроспективна екстериорика“ или по-кратко - „Булгарика“.

Години след излизането на книгата ще научим, че „Адът, това са другите“, но тези други са и едно своеобразно огледало за нас, защото знае се – за какъв се мисли един народ (то е ясно - винаги най-велик и героичен) е важно, но не по-малко важно е като какви ни виждат чужденците. Погледът на чужденците е поглед и към самите нас – да се отърсим, да се огледаме, да се сравним. Да се съгласим или ядосаме на другите.

Книгата е издадена в Лозана през 1918 г. Много от цитираните в нея трудове и публикации днес ги има дигитализирани и през последните години съм си ги свалял и чел на компютъра,. Но има и по-редки и непознати.

Какъв е погледът на чужденеца? До голяма степен разочароващ. Повърхностен, объркан, често с клишета. Цветан Тодоров също е познавал добре труда на своя съгражданин Никола Михов (и двамата са от Габрово – тази люлка на интелектуалци!) и прави много точни разсъждения, когато говори за това как изглежда България, видяна от чужденците. Той отбелязва, че по принцип „погледът отвън е доста по-далновиден и по-ясен от погледа на местния жител“. Забелязва, че доста от мненията за нас, цитирани в книгата са добронамерени, но от тази добронамереност ние не научаваме почти нищо. Ами как изглеждаме – нецивилизовано население, някои дори направо ни наричат „варвари“, но работливи и гостоприемни. Честни, много набожни и суеверни. „България е слабо развита като цивилизация“ пише Дестрил в 1855 г. Други автори изтъкват фрапиращата (според тях) разлика между средновековните българи – храбри и войнствени, с българите от 19-ти век – кротки земеделци и овчари. Сравнявани сме с гърците и със сърбите, и най-често - не в наша полза. Франц (Франьо) Брадашка пише в 1870 г.: „заобиколени от население, превъзхождащо ги по морални и интелектуални сили, българите са били ограбвани, потискани, мачкани повече от която и да е друга раса в Османската империя“.

Английският политик Дейвид Ъркхарт (Urquhart) говори със симпатия за нас - че няма по-щастливи селяни на земята от българите и че най-бедният има голямо изобилие от всякакви неща: месо, птици, мляко, яйца, ориз, сирене, вино, хляб, хубави дрехи, топло жилище и кон за различни доставки и дейности. Френският литератор Сиприан Робер, споделя, че българката, след гъркинята е най-красива в Европейска Турция, а за хубавите качества на българските жени пишат и много други автори.

Французинът Де Салв (Ernest De Salve), който е директор на Султанския Лицей в Галата-Сарай в Цариград от 1868 до 1872 г., през 1874 г. пише обширна статия за образованието в Турция. Няма как да не се зарадваме когато след като изрежда деца от кои етноси учат в елитното училище, накрая споменава, че най-успешните ученици по интелигентност и добро поведение са българчетата, следвани от арменчетата. На дъното според неговото мнение са турчетата, еврейчетата и децата от католическа вяра. И как да не му вярваме като се сетим, че точно по това време, в този лицей са учили Тодор Каблешков, Константин Величков, Стоян Михайловски...

Пак казвам – представата за българина, описана от множеството френски, белгийски, английски, гръцки дипломати и учени хора е клиширана и много често не ласкателна. Дори факта, че ни описват като кротки и честни, набожни и суеверни, говори по-скоро за това, че сме назад в цивилизационно отношение. От друга страна ние самите най-често имаме за себе си мнение като за героичен и силен духом народ.

Така или иначе книгата е доста интересна за нас. Това е времето когато интересът към Балканите и към народите, които живеят тук е особено засилен и много пътешественици, учени и дипломати предприемат пътувания из тези места. Това е и времето на набиращата сила и власт журналистика в Европа, която сила и власт за формиране на общественото мнение, ние ще усетим непосредствено след Априлското въстание през 1876 г.

Книга, която заслужава да се чете бавно и с разбиране.

събота, 12 юли 2025 г.

Есенни записки от Япония - трета част

На другия ден напускаме Токио за да се срещнем с планината Фуджи. Автобуса е много чист и комфортен, дори с тоалетна най-отзад. Всеки си спазва стриктно мястото, като шофьора лично разпорежда, кой къде да седне. Някои са си купили билетите онлайн, те са с предимство и се качват първи. Цената на билета на човек е около 30 лв, за разстояние от 120 км, но както казах обществения транспорт е скъп в Япония. Магистралата минава през много красива част на страната – осеяна с планини и гори – навсякъде е много зелено и диво. Не се вижда едно петънце пожълтяла трева, въпреки палещото септемврийско слънце. От любопитство наблюдавах колите в лентите за отсрещно движение. Около 95 % бяха само японски автомобили. Преобладава марката „Тойота“, после идва „Хонда“, „Сузуки“ и другите, но тойотите определено бяха най-срещаните. Дотук, за трите дни в Токио, мисля че видях само един или два мерцедеса – любимата марка на нашите селяни. Отделно от това, както при престоя ни в Токио, а после и в другите градове, как пък не видях една мръсна кола. Не кал, нямаше дори прах по японските коли – всички блестят като излезли току-що от автомивка.

Поради задръстване по пътя, пристигаме за почти три часа в Кавагучико – градче край езерото Кавагучи. Още от автобуса виждаме величествения конус на Фуджи. Бяха ми казали още от България, че не си струва да бия три часа път до Фуджи, щото и без това нищо нямало да видя – той бил почти винаги в облаци. Тц! Беше си съвсем открит и ясен. Намираме си хотелчето и се настаняваме в стаи по японски – леглата са на земята, масите са ниски. Имаме и гледка към Фуджи, както пишеше в „Букинг“ при резервирането, но три дебели кабела току до прозореца, ни пречат да направим хубави снимки. Това за кабелите в букинга не го пишеше. Банята е обща – по японски, пак както беше показана във филма на Вендерс „Прекрасни дни“. С две отделения за мъже и жени. Влизаш, сядаш на столче пред някой от петте душа и така се къпеш. Има и малък басейн или голяма вана, в която да се отпуснеш после, но за нея не ни разрешиха да влезем, че трябвало да е след 18 ч. Нали ви казвам – за всичко си има ред в Япония. Излизаме на разходка в хубавото, и за пръв път прохладно, време – тук сме вече на над 800 метра н.в. Вървим бавно до езерото, разхождаме се, правим снимки на Фуджи, там където се открива върхът през къщите. Снимаме и езерото. Спокойствие и красота.

Още когато почнах да снимам с модерен фотоапарат, преди сто години, предпочитах лентите „Фуджиколор“. Снимките с тях бяха по-контрастни и с по-истински цветове. „Кодак“ бяха някак по-пастелни и не толкова контрастни. Оттам познавах името Фуджи, а и от онези „Тридесет и шест изгледа към Фуджи“ на Хокусай.

Затова нямаше как да дойда до Япония и да не видя „Фуджи“ – свещената планина. Това е все едно да дойдеш в България и да не видиш Родопите.

Та, точно някъде от отсрещния бряг на езерото, Хокусай е скицирал своите „Тридесет и шест изгледа от планината Фуджи“, които всъщност са четиридесет и шест гравюри върху дърво правени между 1831 и 1833 г. Тези гравюри наистина са легендарни и са вдъхновявали поколения известни художници, най-вече импресионисти, като Моне, Ван Гог, Едгар Дега, заради фината естетика, ярки тонове и липсата на перспектива. Вдъхновява и Анри Ривиер (Henri Rivière), друг по-малко известен французин – гравьор и илюстратор, който, докато се строи Айфеловата кула е навсякъде край строителната площадка, а и след като е довършена, също. Бил е голям почитател на японската естетика в изкуството. Именно от Хокусай, Ривиер черпи идеята и от 1888 г. започва своите „Тридесет и шест картини с Айфеловата кула“. Това са трийсет и шест цветни литографии на парижки пейзажи, в които се мярка Кулата, правени в продължение на 14 години и издадени в албум през 1902 г. Всяка една щампа е правена с финес и търпение, на пет литографски матрици с наслагване, за да се получи желания цвят и ефект.

Мисля си, че такъв художник като Хокусай, няма как да се роди от нищото, а това е плод на традиции, упражнявани и развивани от различни школи по изобразително изкуство с векове. Следващата сутрин е свежа, но е облачно. Наистина, днес Фуджи не се вижда – почти целия е скрит в ниски облаци. Който снимал, снимал вчера. Просто имахме голям късмет. От гарата на Кавагучико взимаме автобус до гарата на Мишима. От името на тази гара, един от най-любимите ми японски писатели - Юкио Мишима е взел своя псевдоним, преди да публикува първите си разкази през 1944 г. Разбира се, планирал съм и посещение на „Златния павилион“ в Киото, който е вдъхновил Мишима да напише, може би най-известния си роман - „Златният храм“.

От гарата на Мишима правим първия си досег с едно чудо. С легендарните скоростни влакове Шинкансен. Виждаме ги да профучават като вятър на пероните на гарата и докато се нагласим да ги снимаме, те вече са на 3 километра от нас. Нашия Шинкансен взима разстоянието от около 450 км, до Киото, за два часа и половина, като се оказа, че е по-бавен вариант, който спира на повече гари. Както беше писал Ерик Уайнър: „Шинкансен не се състезава с другите влакове. Конкурира се с авиокомпаниите“. За чистотата и комфорта вътре, не ми се говори. Както и за точността на разписанията. Бях чел, че за цялата 2023 г., закъснението на всички линии на тези влакове било шест секунди. Много „тревожно“ закъснение, при положение, че предната година било само 0,3 секунди. Толкоз!

Японските скоростни влакове са първите по рода си изобщо в света. Първата линия била открита в годината, в която аз съм роден, но няма да ви кажа коя е точно, щото много пък искате да знаете. Била Токио – Осака. За да могат да развиват такава скорост и сигурност, за тях е изградена специална инфраструктура – отделни железопътни линии - по-широки, нови тунели, дори отделни гари, различни от тези за обикновените влакове. Всички останали скоростни влакове в света са по-късни и са ползвали опита на японците.