В Осака, търговската улица „Дотонбори“ е изключително оживено място. Тя е успоредна на воден канал, по който плуват туристически корабчета. Тук цари голяма шарения с много рекламни пана и фигури по сградите. Огромни омари си мърдат краката, голям дракон се е надвесил над минувачите, или главата на угоен японец привлича погледите ни. Вече сме гладни и се оглеждаме какво можем да хапнем. Вляво по улицата виждаме опашка пред нещо като скари, върху които двама души обръщат някакви странни топки. Без да знаем какво е, се нареждаме и ние на опашката – щом има опашка, значи е нещо хубаво. Оказва се, че тук правят прочутият специалитет на Осака – „такояки“ – топки от тесто, с парченца октопод вътре. Десет топки са 980 йени и мислехме да вземем за всеки по една порция, но автоматът за плащане не ми прие банкнотата от 5000 йени, че била нова емисия и взехме само една порция. Такоякито е много вкусно и разбира се – не ни стигна. До края на улицата „Дотонбори“ е все такава шарения и пренаселено с хора и търговци. Слизаме към канала, снимаме туристическите корабчета и транспарантите край кейовете. От надписите научаваме, че тук, вместо „аригато“, казват „оокини“ за „благодаря“, на осакски диалект. Купуваме си плодови фрешове от уличен продавач.
Отскачаме до хотела за да си вземем душ и да се преоблечем и потегляме към гара Китанода“, където в 18 ч. ще ни чака Тихомир с колата си. Тихомир Сан е мой състудент, който учеше четири години след мен, но се засякохме за малко. А освен това е и герой. В мой разказ. Или да го кажем - прототип. Вълнуващо е и още как, да се срещнеш с герой от свой разказ и то не къде да е, а в Осака. Не помня кога точно е бил публикуван за пръв път разказа „Тихомир“, но той влезе в онзи легендарен сборник с разкази „Исус ми прати смс“, който Вальо Дишев пое риска да издаде през далечната вече 2009 г. (сборникът е легендарен, защото го писах с крака потопени в леген, да не си помислите друго…)
С Рицко сан - жена му, се запознали на бригада в Англия и там, нали – любов и тъй нататък. Живяха известно време в Кърджали, докато Тишо изкара военната си служба и после заминаха за Япония. Влизаме в къщата, масата е сервирана и Рицко сан ни подканя да сядаме. Трапезата е отрупана – салати, ордьоври, зелеви сърми, зелен фасул, шишчета. Тихомир ни налива първо японска бира, после аз минавам на отлежало уиски, Стефан решава да опита нещо като саке, но от пшеница. Рицко сан кара на газирано бяло вино, а Коки си остава на бира. Ядем, говорим си на английски основно, заради съпругата на Тишо и само от време на време добавяме нещо на български. Все пак тя разбира сносно и български. Тихомир откак е дошъл в Япония работи все едно и също – преподава английски на деца от детските градини, пише го и в разказа ми, а освен това дава и частни уроци на по-големи ученици. Това са 25 години и по думите му, шефа му много го цени и обича. Жена му на Тишо не работи. Дъщеря им има фризьорски салон за кучета. Оказва се, че това било доста развит бизнес, тъй като в Япония почти всяко семейство си има по няколко домашни любимци, единият от които задължително е куче. Впрочем Тихомир също има куче, което ни прие резервирано и ни предупредиха да не правим резки движения, че се разлайва и може да ни ръфне. Имат и канарчета в клетка.
Та както казах, пихме бира, уиски, саке, после май и вино, ама то човек може ли да запомни всичко, което е пил при такава паметна среща на автор с герой. По някое време, незнайно откъде, се появи в ръцете ми китара „Ямаха“ и измахахме много песни - стари, любими хитове и задължително се изпя и „Д-р Иванов“ на Георги Минчев, която е любима на Тихомир сан още от студентските години. Коки беше на електрическото пиано. Само забравихме да изпеем „Над смълчаните полета“, която казват, япончетата много обичали и я имало в японските учебници по музика.
Междувременно – не знам как става дума и за личните печати, които всеки пълнолетен гражданин трябва има в Япония. Знам, че тук подписът върху документите няма такава стойност като в западния свят и у нас. Тук задължително трябва да имаш личен, уникален печат, който може да е с твоето име, може да е някакъв девиз или лого. Някога и до скоро са се правели от слонова кост, но сега само най-големите бизнесмени или изтъкнати личности, както и Императора има от слонова кост. Тихомир показва своя печат – той е пластмасов, тънък, цилиндричен - голям колкото безимения пръст или кутрето. Бил в банката преди два-три дни, но си бил забравил печата. Абсолютно отказали да му приемат каквито и да е действия без печат, та се наложило на другия ден пак да ходи, този път с печата. Заради тези печати Япония е един от най-големите вносители на слонова кост от Африка и тя е една от малкото страни, в които легално можеш да си купиш в магазин слонова кост, въпреки че в ЕС и в повечето страни по света търговията е забранена от закона – с цел за да се намали бракониерството на слонове в Африка.
Забравихме да питаме Рицко сан, какво е мястото на жените в японското общество. Чувал бях от една позната, която имала позната от Кърджали – професор в японски университет. Та тя казвала, че жените като отношение, осезаемо били по-ниско в социалната стълбица от мъжете, и това се усещало дори и в академичните среди. Не знам, не можах да се убедя в това, от краткия ми престой. Но една случка в метрото, много ни учуди и тримата. В претъпкано метро сме, на пъпа на Токио (не помня кой от многобройните пъпове) с много правостоящи, нагъчени един в друг. Качва се млада жена, с количка и на ръце държи заспало малко дете. Тя едва задържа равновесие от клатенето на вагона, защото ръцете ѝ са заети с детето и не може да се хване за дръжка. Никой от седящите не я покани да ѝ отстъпи място и да седне. Това продължи няколко спирки поред, докато тя не слезе. Все си мисля, че това у нас нямаше да се случи, но не мога да съдя. Така в разговори и песни, в дома на Тихомир, времето минава и по някое време се надигаме да си ходим. После се прибираме с такси. Даже с две таксита, защото метрото на Осака беше решило да затвори, по никое време. А то - от „някое време“ кога станало „никое време“ – така и не разбрахме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар