Есенни записки от Япония - последна част

На следващия ден ни очаква град Нара. Оказва се, че имаме директен влак от най-близката до нас метростанция „Сакураномия“ и от нея за един час сме в Нара. Взимаме автобус № 77 и първата ни работа е да се бухнем в центъра, в големия парк на града. Навсякъде е пълно с туристи и сърнички. На няколко места из парка продават специални бисквити, по 200 йени пакетчето, за храна на сърните. Всякакви други храни е забранено да им се дава от туристите. Аз пак разказвам на Коко и Стефан, как и в Кърджали, още от 80-те докъм 1992-1993 година, имаше стадо елени и кошути, които се разхождаха из града и в парковете на града – бяха може би към 10-15, и бяха красива атракция за жителите и гостите. След това, в демокрацията, изчезнаха. Най-вероятно бяха изядени или прогонени от скитащите кучета. Колко би било хубаво ако се направи нещо, тези животни да се върнат в града.

Сърните в Нара са питомни и толкова са свикнали с туристите, че даже идват да ги храниш от ръка и дават да ги галиш. Някои дори са леко агресивни, или да го кажем, нахални, но забелязваме, че на мъжките рогата са изрязани, да не наранят хората. Вървим към будисткия храм „Тодаи-джи“, който е разположен в самия парк и голям поток от хора се движи в тази посока. Храмът е огромен – до 1998 г. е бил най-голямата дървена сграда в света, а според някои източници продължава да е. Основан е през VIII век, но като повечето храмове, многократно е бил унищожаван от бедствия и изграждан отново. Във вида, в който го виждаме е издигнат през 1709 г. В централната голяма постройка на храма – Дайбутсуден, е разположена най-голямата бронзова статуя на Буда Вайрокана (на японски Дайбутсу) в света. Висока е 15 метра, а само главата е пет метра, като общото тегло на статуята е 500 тона. Като застанеш пред нея или я обиколиш отстрани е наистина впечатляваща гледка. За статуята е писал хайку и Мацуо Башо, още през 17-ти век. Тогава тя е била на открито, изложена на дъжд и сняг.

„Тълпите гледат.

Големият Буда е

затворил очи.“ (Башо)

Будизмът в онези времена е бил по-развит от туризма. Днес, мисля че е обратно.

И тук, в този храм, е пълно с ученици в различна възраст, водени от своите учители. В основата на единия от дебелите метър-метър и половина дървени стълбове, които крепят цялата постройка има тесен отвор, през който виждаме да се промушват с усилие ученици на възраст пети-шести клас може би. Техен учител им помага като ги издърпва за ръцете от другия край, а друг ги снима с фотоапарат. Излизаме от храма и тръгваме да търсим нещо за ядене покрай многобройни сърни, деца, туристи. Виждат се и хора които се грижат за парка и метат барабонките на сърните, или направо мият с маркуч земята. Миризмата от толкова много животни на места се усеща неприятно, но няма как – сърните тук са свещени животни.

През продължението на парка, от другата страна на улицата, пътя върви сред големи, стари дървета към друг храм, шинтоисткия „Касуга - Тайша“. От двете страни има редици от стотици каменни фенери. После чета в Уикипедия, че тези фенери били общо към 3000 – каменни и бронзови. Вътре в самия храм не можем да влезем, защото вече е 5 следобед и е затворил.

Уморени се връщаме пак по същия път край каменните фенери и всред хубавата стара гора.

Центъра на Нара е доста оживен и има много чужденци по улиците и заведенията. Сърните тук ги няма – те са научени да се разхождат само в парковете и край езерата. Туристите се забавляват като ги хранят и ги карат преди това да правят поклони. Сърните на Нара са известни, с това, че са се научили да си искат от специалните бисквитки, с поклон. И е забавно да гледаш как турист и сърна се кланят един на друг, след което сърничката получава бисквитка. Коки даже се приближава до една легнала до стената сърна, която е толкова кротка и мързелива, че позволява той да ѝ сложи слънчевите си очила на нейните очи и така се снимат.

Българска реч не се чува – през цялото ни пътуване, вече толкова дни, чухме само два пъти – на кулата на Токио и случайно в „Смайл хотел Киото“, където се оказахме в асансьора с едно момче българче, но не можахме да говорим дълго.

Като си почиваме добре край едно от езерата, на тишина и спокойствие, тръгваме обратно. На мен ми се пие капучино, но никъде не виждам да предлагатг капучино. Тук и хубавото кафе еспресо е рядкост. Това, което предлагат по хотелите е ужасно – рядко и без аромат. На таблото пред едно заведение виждаме, че предлагат „копи лувак“ за 2900 йени, което е около 40 лв. и ми се струва, че не е скъпо. По нашето Черноморие – там където го има, мисля че е доста по-скъпо. Обяснявам на Стефан, какви животни са цибетките и защо „копи лувак“ е най-скъпото кафе в света.

Обратния път до Токио е първо с влак до Киото и оттам отново със скоростния „Шинкансен“. Този път хващаме по-експресен влак, който ще спре само на три-четири гари по целия път от над 500 км до Токио. Сутринта, в стаята, пак четох за този влак-стрела. Разстоянието между релсите е с около 40 см по-голямо отколкото при релсите на обикновените влакове в Япония. Инфраструктурата и поддръжката на „стрелите“ са много скъпи, точно поради това, че се правят отделни линии, гари, тунели – само за Шинкансен, както вече споменах. Седалките се обръщат автоматично след пристигане на крайната гара, за да са винаги по посока на движението. Много интересни факти има за тези феноменални влакове. Вътре като седнеш имаш чувството че си в самолет, само че е много по-широко и комфортно и без досадните обяснения на стюардесите какво да правиш ако се случело не знам какво си в самолета. Дори муцуните на мотрисите приличат на аеродинамичната муцуна на самолет. Бързо е, удобно и скъпо. За нас тримата, от Киото до Токио, билетите ни са към 42 000 йени или около 570 лв.

В Токио тръгваме към Двореца на Императора, или по-точно към парка пред него, защото зоната към самия Дворец е строго охранявана и недостъпна. На няколко места има будки с полицаи, които не се двоумят да надуват свирки и да се карат, ако видят някой да тича или да кара колело – и двете дейности са забранени на територията на парка.

С метрото слизаме на близка до нашия нает апартамент станция и сядаме в ресторант „Denny`s“. Стефан знае за тази верига ресторанти – имало ги и в САЩ и наистина се оказва много добър. Поръчките правим чрез таблет, поставен на всяка маса. Всичко поръчано идва много бързо и е както винаги много вкусно. Тук най-после има капучино и аз изпивам даже две.

След настаняването в апартамента излизаме на разходка край река Сумида, от другата страна на която, гордо се извисява кулата „Sky Tree“, цялата осветена в разноцветни светлини. Край реката е много свежо – крайбрежната алея е много приятна, чиста и широка, с арт-кътчета, или арт-пойнт, които правят разходката на всеки приятна и разнообразна. Имаше и малка площадка за рефлексотерапия – пътека, извита като подкова, с различни камъчета и грапавини. Ние с Коко се събуваме и минаваме цялата пътека по чорапи, макар на места да беше дори болезнено. Под един мост, добре осветен, виждаме налягали пет-шест бездомници, с разни колички, завивки, кашони до тях – като всички бездомници по света. Първите ни дни в Токио също бяхме видели двама или трима пак настанени под един мост. Явно това е място посочено от градската управа – хем да са защитени от дъжд, хем да е осветено и да ги държат под око.

В Токио за всичките дни, в които се разхождахме, изобщо нямахме усещането, че сме в огромен мегаполис. Няма задръствания с автомобили, няма смог и се диша приятно. Навсякъде е чисто и блести.

Докато се дивим на едно арт-творение, в началото на един от мостовете над Сумида, чуваме зад нас: „Извинете, вие да не сте българи“? Обръщаме се и виждаме две млади момчета. Така се запознаваме с Георги и Любомир. И те са като нас на самостоятелно пътуване и опознаване на Япония. Били от десетина – дванайсет дни и си тръгвали вдругиден. Любомир завършвал японистика и разбирал езика, но не можел да го говори добре, по думите му. Обменяме си информация кой къде е бил и какво е видял. Оказва се, че и те са посетили почти същите места като нас – Токио, Осака, Нара, без Фуджи и са видели сходни забележителности. Но са имали малко повече перипетии, а на нас ни е вървяло повече или сме били по-организирани. В „Шинкансена“ също като нас са нямали запазени места, но са стояли прави почти час и половина, докато се освободят. А от летището на Осака до гарата се наложило да вземат такси, за да не изпуснат влака и им е дошло скъпо – почти 60 километра. Говорим си почти двайсет минути и се разделяме с много приятни впечатления.

Това е последната ни нощ в Япония. На другия ден сутринта, кулата „Sky Tree“ е с връх скрит в облаците, мрачно е и мокро – преваляло е през нощта. Хващаме автобус и после метро до летище „Нарита“. Сбогуваме се с Токио и с Япония.

Петнайсет дни изцяло потопени в тази богата с културата си, с историята си и с красотите си страна. Разбира се, това е малко време за да доловиш истински пулса и духа на една страна, на една богата култура, но нас ни обогати доволно. Все пак е досег и вдъхновение за почитането на традициите, за вековния стремеж и търсене на красивото в детайла, в ежедневието, в природата, във всичко край нас. Описах само моята си Япония. Такава каквато аз я видях и почувствах.

Сигурен съм че всеки, който посети тази страна, ще отнесе своята си Япония. Все пак да не забравяме, че ние виждаме това, което сме подготвени да видим. Подготвени сетивно, културно и естетически.

Отмъкнатите икони от църквата "Успение Богородично" в Златоград

Част от старите икони, пазени до края на 2023 г. в църквата „Успение Богородично“ в Златоград. Това е старата църква на града, изградена след издаден султански ферман, с който се разрешава освен нейното изграждане, още и на църквите в Широка лъка и в Чепеларе – тези три църкви са сред най-старите в Родопите – и трите градени през 1834 г. Старите икони са открити през 2014 г., след което са реставрирани и почистени от реставратора Кристиян Янков.

Аз съм ги снимал през пролетта на 2023 г.,няколко месеца преди да бъдат изнесени (откраднати) от храма, от поп Виктор, доверено лице на пловдивския владика Николай. Попът, обслужващ тогава двете златоградски църкви, беше следствен (уж) след кражбата, но не вярвам следствието да е доказало нещо до ден днешен. Иконите са от края на 18 – началото на 19 век и са били най-често в домашни олтари, още преди градежа на храма „Успение Богородично“. Затова повечето са представлявали триптих. Сред тези шедьоври е и ценната „Света Богородица страдаща“ (долороза), дело по всяка вероятност на зографа Никола Одринчанин. Те са били крити (и забравени) на тавана на храма, оцелели, след башибозушките нападения в града през 1913 г., както и след оттеглянето на гръцките духовници, които отнесли със себе си много църковни книги, архиви, икони и утвар от храмовете.

За да „изчезнат“ мистериозно в края на 2023 г. Поне снимките (и срамът от кражбата)остават.

До появата на иконите някъде, някога, могат да се считат за откраднати.

В Националния музей на Дания

Миналата година с Калоян, точно на 11 септември 2024, на път от София за Япония, за по-напряко минахме през Копенхаген. Копенхаген е много красив град и ние сме за втори път там. Да ви кажа, има разни дворци на кралици, плавателни канали, много украински знамена, даже и статуя на една малка русалка, но нали си падаме по музеите, този път искахме на всяка цена да посетим Националния музей на Дания. И го посетихме, нищо че ръмеше и беше, ай да не ви казвам колко градуса в датската столица. Нахлузихме чорапи, якета и буф, право в музея. А той се оказа голямо богатство. Обикаляш, обикаляш от зала в зала, попиваш чудатости и красоти и не можеш да си тръгнеш. Проследяваш част от историята не само на земите, на които е сега Дания, но и на Египет, Финикия, Древна Гърция, Кипър, Рим и разни други близки и далечни земи. На всичкото отгоре ти дават да снимаш, колкото си искаш и то с фотоапарат.

Много от находките са разкривани от датски археолози, участвали в експедиции в други страни, като датската експедиция в сирийския град Хама от 1931 до 1938 г., както и спасителните разкопки в Ирак, преди строежа на язовира Дукан, през 50-те г. на 20 век. Тогава още е действала системата „partage“ – всички открити артефакти са били поделяни съгласно договор, между участващите в разкопките страни. Впрочем тази система е обогатила много западни музеи по официален път. За неофициалните пътища тук не говорим.

Един ден, разбира се, доникъде не ни стигна за спокойно разглеждане на всички експонати и зали на музея, за спокойно изчитане на обясненията и историческите факти. Понаучихме криво-ляво за периода на величие на Датската империя, видяхме няколко картини на нидерландския художник от 17 век Алберт Екхаут, който пръв е рисувал хора и пейзажи от Бразилия, и прочетохме кога е било разпространено течението „пиетизъм“, част от реформаторското течение на християнството в началото на 18 век. Има много тематични зали, посветени на културата на различни народи по света. В края на краищата толкова много информация може да ти послужи единствено като стимул да потърсиш след това повече литература по една или друга тема от многоликата човешка цивилизация. А после уморените ни крака, получиха почивка в много приятна обстановка с топло капучино и поглед към красиво оформеното просторно фоайе на музея. Така си беше…

Есенни записки от Япония - седма част

Тихомир имаше идея да ни води на другия ден извън Осака, на тяхно любимо място сред природа, но прогнозата за неделята беше за дъждовно време и се отказахме.

И наистина – прогнозите се оказват верни. На другия ден вали още от сутринта и е мрачно. Но за сметка на това пък, имам рожден ден. Какво по-добро предзнаменование – ще ми върви по вода през цялата ми следваща година! Дай Боже да е така!

Момчетата влизат и ми пеят „Честит рожден ден, тате!“ поздравяват ме и се прегръщаме. Два дни преди този ден, в социалната мрежа за възрастни – сещате се коя е, видях публикувана моя биобиблиография изготвена професионално от Регионална библиотека "Н.Й.Вапцаров" в Кърджали. Обхваща период от 27 години – от 1997 г до тази 2024 г. Наистина добър и ценен труд и ме зарадва жеста. Започнах да получавам поздрави и по месинджър. След като закусваме, Коки намира хубав концерт в памет на Леа Пол от 2010 г. с участието на Джеф Бек и го слушаме и гледаме повече от час, на огромния телевизор, на който както казах, можеш да гледаш или да си поръчаш почти всичко – от закуска, до такси, а може би и момиче. Иначе с жената на рецепцията коминукацията е чрез звуков „гугъл преводач“ – тя не знаеше бъкел английски.

Когато тръгваме към „Умеда скай билдинг“ вече е ранен следобед. Този небостъргач е една от емблематичните сгради и атракции на Осака и представлява всъщност два небостъргача с по 40 етажа всеки, съединени в най-горната си част с общ покрив, а също и с топла връзка някъде по средата. На мен ми заприлича донякъде на Голямата арка в модерния квартал „Дефанс“ в Париж, но без да е така изчистена и стилна архитектурно. Качваме се на тридесет и петия етаж, с панорамен асансьор, а на самата панорамна площадка не отиваме, защото не е нещо особено – за да направим само няколко снимки, трябва да платим вход от 2000 йени, с които по-добре да обядваме и да пием по една бира няколко пъти. Така и правим, като преди това си купуваме ветрила и малко козметика от просторен магазин, каквито ги има почти на всяка голяма забележителност. Слизаме до първия етаж под земята и сядаме в индийско-непалски ресторант. Досега в Япония не сме попадали на ресторант, в който храната да не се сервира бързо и да не е прясна и вкусна. Така беше и в Токио, и в Киото, така е и тук в Осака, така ще бъде и в Нара. Поръчваме си три различни вида менюта с няколко екзотични блюда във всяко меню и бира към тях. И този път се храним много вкусно и евтино. Установяваме, че непалската бира си я бива.

Навън дъжда вече е спрял и ние се прибираме в свежия следобед, като си купуваме по един сладолед пътьом. Осака е десетата най-населена агломерация в света, но и тук като в Токио нямаш усещането, че е пренаселено, че е трафикът е претоварен. Нормален град, с паркове, канали, красиви кътчета със статуи и фонтани. Близо до хотела ни имаше голф-игрище и се виждаха доста хора да се забавляват.

А вечерта завършва във ваната с джакузи и цветните светлинки, които ме пренасят в приказките. Да ви кажа, хубаво е да си рожденик и да празнуваш на екзотично място!

На другия ден няма и помен от облаците и дъжда – слънчево е и свежо. Излизаме в парка, който е пред хотела, а зад него е река „О“ и парка е по протежение на реката. Много е приятно да вървим пеша по алеите край реката – срещаме много хора да тичат, даже и някои доста възрастни бегачи – може би на по 80 - 90 години. По брега, рибари на групички по двама, по трима, някои дошли с велосипеди, си говореха и се смееха. Явно водата е чиста и има риба. Снимах пътьом и езерце с лотоси, които винаги са ме очаровали с големите си, кръгли, зелени листа.

Минаваме по красив пешеходен мост и отдалеч съзираме нашата цел за днес – прочутият Замък на Осака. Около него има голям парк с алеи, а воден канал обгражда здравите стени на Замъка. В канала плуват малки корабчета с туристи. До самия Замък се извива голяма опашка за билети. Чакаме около 25 минути, докато ни дойде реда да си купим билети от автомат. Самият централен замък е много впечатляващ – издигнат е на осем етажа, като на всеки етаж има експозиция, с много снимки, експонати и видеостени с кратки филмчета от историята на Осака и на замъка. Строен е от Тойотоми Хидеоши (един от тримата обединители на Япония) в периода 1583-1597 г. През 1600 година Токугава Иеясу разбива войските на наследника на Хидеоши – Хидеори, в прочутата битка при Секигахара. Тази битка е много ключова в историята на Япония и аз съм чел и гледал филм за нея. Токугава Иеясу става шогун и всевластен господар в Япония, три години след битката. Именно той е прототип на героя на английския писател Джеймс Клавел – Торанага, от романа му „Шогун“. В 1614 година шогунът с войските си, напада замъка като не успява да го превземе, но през лятото на 1615 г. успешно превзема цялата крепост и Замъка и унищожава целия клан на Тойтоми Хидеоши. Замъкът е разрушен частично и по-късно е довършен от пожар. Близо две столетия е занемарен и забравен. Във вида, в който го виждаме е изграден през 1931 г. и отново реставриран през 1995-1997 г. На най-горния етаж има панорамна тераса, която обикаля замъка и дава възможност да се видят чудни гледки от Осака на всички страни, от 50 метра височина.

Навън, в парка пред главната сграда, улични артисти представят своето шоу и около тях са се събрали много туристи. Забавни трикове ни разсмиват и предизвикват бурни аплодисменти. Снимаме, снимаме, снимаме.

Градският автобус ни отвежда до друг квартал, за да разгледаме храма „Шитенноджи“ – един от най-старите будистки храмове в Япония. Дотук сме посетили толкова много храмове, че е невъзможно да им запомним имената на всички и кой къде се е намирал. Добре че си водя бележки всяка вечер, докато са ми още пресни впечатленията. Преди отпътуването специално си купих нов бележник, турско производство, защото не намерих японски. А знам, че в Япония още се пазят традициите за ръчно правене на хартия – за рисуване или писане, но ние не можахме да посетим такова ателие.

Да ви кажа – от разглеждане на стари храмове, много се огладнява и ние пак търсим място къде да седнем, да се подкрепим – съгледали сме нещо като голям павилион на ъгъла на две улици. За мен и Стефан пак „такояки“, а Калоян си взема „окономияки“ – нещо като палачинка от зеле, месо, сосове и не знам още какви щуротии вътре.

Оттук вече сме твърдо решени, най-после да стигнем до водата и да видим пристанището и морето. Почти на самия бряг, издига ръст огромно виенско колело – в квартал „Темпозан“. Като стане дума за виенско колело, аз винаги уточнявам, че е по-правилно то да се нарича „пловдивско“, тъй като най-старите сведения в света, за подобен тип увеселително съоръжение (от 1620 г.) са на английския пътешественик Питър Мънди, именно от Филибе, днешния Пловдив. Документирано е, има и рисунка и описание.

Та качваме се ние по най-бързия начин, за да можем да хванем последните лъчи на залеза и да направим снимки на града на вече оскъдната здрачевина. Когато сме в най-горната точка, на 112 метра височина, слънцето вече се е скрило, но облаците са обагрени в розово, лилаво, цикламено и всякакви нюанси на тези цветове и пейзажите са удивителни. Миговете са неповторими. Блаженство ни е обзело, постоянно се въртим и се чудим на коя страна да погледнем. Под нас, ниско долу, се вижда огромен круизен кораб, акостирал на брега. Когато слизаме, светлините на Колелото вече са запалени и е истинска цветна феерия. Тук, в Япония, сме забелязали, че не пестят много-много електрическата енергия, щом е в името на красивото, а и в името на туризма и бизнеса.

Съвсем наблизо е Аквариума на Осака и съвсем естествено се насочваме към него, без да сме го планирали. Нямаме кой знае какви очаквания, но той се оказва аквариум с доста богата колекция. При откриването му през 1990 година е бил най-големия аквариум в света. Вече не е, но си е впечатляващ. На касата учтиво ни питат от коя страна сме и като казваме България, младата усмихната касиерка ни казва „Добър вечер“ на чист български. Явно имат тези поздрави на много езици и им излизат на екрана пред тях, за да зарадват посетителите от далечни страни. Хареса ни разходката в Аквариума – имаше много видове от всички части на земното кълбо – пингвини, огромна китова акула, скатове, делфини, видри, тюлени, изящни, малки медузи, както и огромни омари с по десет крака. С тази „водна“ разходка, завършва днешния ни много хубав ден.

Опасният въжен мост над Арда

Не помня да съм минавал по по-опасен въжен мост.

Още горе, в селото, млад мъж, с две щъкащи край него малки дечиня, ме напътства като му казвам накъде съм се запътил – „аха, до моста над Арда ли, там си е моста, не е отнесен от водата. Хващаш екопътеката за „Дяволския мост“, но после драсваш надолу към реката.“ И аз хващам екопътеката, която минава край старата полуразрушена къща на Гълъб Илъков. Питам се дали той е кръстен на селото или селото е кръстено на него. Гълъб от Гълъбово. От къщата се открива упояваща гледка към долината на Арда, прорязала зелените ридове на Родопите. Къщата била от 19 век и е една от най-старите в планината. Каменна, с типичната сантрачна система на старите градежи и покрив от тикли.

След дълго спускане - от 900 метра слизам до 450 м, след като са изчезнали следите от всяка пътека и накрая карам през просото – не, просо няма, но има къпини, гъсти храсталаци, нападали дървета и стръмни урви, слизам до коритото на Арда и виждам моста. Още на пръв поглед съм леко разочарован. Хм, това е странен мост, някак нескопосан. Само с по едно ръждясало носещо въже от двата края и с под от ръждясали, тънки ламаринки. Съмнително хлътнали надолу. Дори основите на двата бряга, не са от солиден бетон, а от подредени камъни споени с малко бетон. Колебая се. Лек страх може би. Опипвам първото, второто хлътнало платно. Височината е голяма. Престрашавам се и тръгвам бавно. Бавничко. На места ламарините са разместени, има пролуки или скрепящите ги болтове ги няма. Всичко така се клати несигурно. То какво ли е сигурно в този живот, та и един въжен мост. За подсилване на ефекта духа и вятър.

А мястото е толкова красиво. Тук са едни от най-причудливите меандри на Арда. Виждат се на картата. И за какво е бил нужен този мост на това място? Оттатък няма нищо – няма път, няма забележителност, нищо. То и отсам няма пътека. Какво свързва всъщност моста – два безпътни бряга? Гора, камънаци и пущинак.

Като се връщам пак в селото, същият мъж ми разказва: този мост, вика, го е правил един от нашето село. Той всичко сам си е правил. Разбираше от всичко – и коли поправяше и трактори. И самолет, казваше, мога да направя, и ще излети, само къде ще кацне, не знам. Той почина, казва, преди две-три години.

Значи всичко си идва на мястото – самоделен мост от местен изобретател. Самолета можело да излети, но не се знаело къде ще кацне. И аз така се чувствах като вървях по моста – тръгваш, но не знаеш дали ще пристигнеш на другия бряг.

Чудат мост правен от местен сръчен чудак. Късче от чудатостите на Родопите.

Есенни записки от Япония – шеста част

В Осака, търговската улица „Дотонбори“ е изключително оживено място. Тя е успоредна на воден канал, по който плуват туристически корабчета. Тук цари голяма шарения с много рекламни пана и фигури по сградите. Огромни омари си мърдат краката, голям дракон се е надвесил над минувачите, или главата на угоен японец привлича погледите ни. Вече сме гладни и се оглеждаме какво можем да хапнем. Вляво по улицата виждаме опашка пред нещо като скари, върху които двама души обръщат някакви странни топки. Без да знаем какво е, се нареждаме и ние на опашката – щом има опашка, значи е нещо хубаво. Оказва се, че тук правят прочутият специалитет на Осака – „такояки“ – топки от тесто, с парченца октопод вътре. Десет топки са 980 йени и мислехме да вземем за всеки по една порция, но автоматът за плащане не ми прие банкнотата от 5000 йени, че била нова емисия и взехме само една порция. Такоякито е много вкусно и разбира се – не ни стигна. До края на улицата „Дотонбори“ е все такава шарения и пренаселено с хора и търговци. Слизаме към канала, снимаме туристическите корабчета и транспарантите край кейовете. От надписите научаваме, че тук, вместо „аригато“, казват „оокини“ за „благодаря“, на осакски диалект. Купуваме си плодови фрешове от уличен продавач.

Отскачаме до хотела за да си вземем душ и да се преоблечем и потегляме към гара Китанода“, където в 18 ч. ще ни чака Тихомир с колата си. Тихомир Сан е мой състудент, който учеше четири години след мен, но се засякохме за малко. А освен това е и герой. В мой разказ. Или да го кажем - прототип. Вълнуващо е и още как, да се срещнеш с герой от свой разказ и то не къде да е, а в Осака. Не помня кога точно е бил публикуван за пръв път разказа „Тихомир“, но той влезе в онзи легендарен сборник с разкази „Исус ми прати смс“, който Вальо Дишев пое риска да издаде през далечната вече 2009 г. (сборникът е легендарен, защото го писах с крака потопени в леген, да не си помислите друго…)

С Рицко сан - жена му, се запознали на бригада в Англия и там, нали – любов и тъй нататък. Живяха известно време в Кърджали, докато Тишо изкара военната си служба и после заминаха за Япония. Влизаме в къщата, масата е сервирана и Рицко сан ни подканя да сядаме. Трапезата е отрупана – салати, ордьоври, зелеви сърми, зелен фасул, шишчета. Тихомир ни налива първо японска бира, после аз минавам на отлежало уиски, Стефан решава да опита нещо като саке, но от пшеница. Рицко сан кара на газирано бяло вино, а Коки си остава на бира. Ядем, говорим си на английски основно, заради съпругата на Тишо и само от време на време добавяме нещо на български. Все пак тя разбира сносно и български. Тихомир откак е дошъл в Япония работи все едно и също – преподава английски на деца от детските градини, пише го и в разказа ми, а освен това дава и частни уроци на по-големи ученици. Това са 25 години и по думите му, шефа му много го цени и обича. Жена му на Тишо не работи. Дъщеря им има фризьорски салон за кучета. Оказва се, че това било доста развит бизнес, тъй като в Япония почти всяко семейство си има по няколко домашни любимци, единият от които задължително е куче. Впрочем Тихомир също има куче, което ни прие резервирано и ни предупредиха да не правим резки движения, че се разлайва и може да ни ръфне. Имат и канарчета в клетка.

Та както казах, пихме бира, уиски, саке, после май и вино, ама то човек може ли да запомни всичко, което е пил при такава паметна среща на автор с герой. По някое време, незнайно откъде, се появи в ръцете ми китара „Ямаха“ и измахахме много песни - стари, любими хитове и задължително се изпя и „Д-р Иванов“ на Георги Минчев, която е любима на Тихомир сан още от студентските години. Коки беше на електрическото пиано. Само забравихме да изпеем „Над смълчаните полета“, която казват, япончетата много обичали и я имало в японските учебници по музика.

Междувременно – не знам как става дума и за личните печати, които всеки пълнолетен гражданин трябва има в Япония. Знам, че тук подписът върху документите няма такава стойност като в западния свят и у нас. Тук задължително трябва да имаш личен, уникален печат, който може да е с твоето име, може да е някакъв девиз или лого. Някога и до скоро са се правели от слонова кост, но сега само най-големите бизнесмени или изтъкнати личности, както и Императора има от слонова кост. Тихомир показва своя печат – той е пластмасов, тънък, цилиндричен - голям колкото безимения пръст или кутрето. Бил в банката преди два-три дни, но си бил забравил печата. Абсолютно отказали да му приемат каквито и да е действия без печат, та се наложило на другия ден пак да ходи, този път с печата. Заради тези печати Япония е един от най-големите вносители на слонова кост от Африка и тя е една от малкото страни, в които легално можеш да си купиш в магазин слонова кост, въпреки че в ЕС и в повечето страни по света търговията е забранена от закона – с цел за да се намали бракониерството на слонове в Африка.

Забравихме да питаме Рицко сан, какво е мястото на жените в японското общество. Чувал бях от една позната, която имала позната от Кърджали – професор в японски университет. Та тя казвала, че жените като отношение, осезаемо били по-ниско в социалната стълбица от мъжете, и това се усещало дори и в академичните среди. Не знам, не можах да се убедя в това, от краткия ми престой. Но една случка в метрото, много ни учуди и тримата. В претъпкано метро сме, на пъпа на Токио (не помня кой от многобройните пъпове) с много правостоящи, нагъчени един в друг. Качва се млада жена, с количка и на ръце държи заспало малко дете. Тя едва задържа равновесие от клатенето на вагона, защото ръцете ѝ са заети с детето и не може да се хване за дръжка. Никой от седящите не я покани да ѝ отстъпи място и да седне. Това продължи няколко спирки поред, докато тя не слезе. Все си мисля, че това у нас нямаше да се случи, но не мога да съдя. Така в разговори и песни, в дома на Тихомир, времето минава и по някое време се надигаме да си ходим. После се прибираме с такси. Даже с две таксита, защото метрото на Осака беше решило да затвори, по никое време. А то - от „някое време“ кога станало „никое време“ – така и не разбрахме.

Жилбер Гарсен