Дребни мисли за едни мислители

         

          Някакво английско онлайн списание подканва своите читатели да гласуват за "мислител" на 2019 г. от "скромен" списък с 50 имена. Списанието претендира за "най-голяма интелектуална дълбочина" измежду всички други списания. Те, англичаните си падат по подобни класации, както знаем, макар че не могат да настигнат в това отношение американците, които са луди по класациите и по това кой е по- по- най. И  никак не е учудващо, че повечето предложени имена са на хора английскоговорящи, т.е. представители на английската мисловна култура. Учудващото е друго  - че сред тези 50 имена има само четирима писатели - и сред тях са нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич и много любимата моя индийка Арундати Рой, чиято книга "Богът на дребните неща" препрочитам вече втори или трети път. А още по-учудващо пък е това, че сред номинираните за големи мислители е изтипосан не кой да е, а Джордж Сорос. Чувал съм и още как, че Сорос е благодетел на много хора по света и разбира се и в България, но не знаех, че е мислител. Ето и аз нещо да науча от това списание с "най-голяма интелектуална дълбочина".
          Ето тук е списъка - ако някой се вълнува от такива класации и реши все пак да гласува.

Туризъм? Това не е моята война

         

          Не знам... Все не ми се вярва "туризъм"  да идва от френски. Туризъм трябва да си е българска дума и сигурно идва от „турвам се”. Така всеки зает в сферата на туризма се турва на тези, дето са с парички и искат да обикалят насам-натам, за да минат от техния джоб в неговия. Абе, уж им се турва, ама не съвсем - някак така - отвисоко и намръщено. Ехидно. Така, че да не дойдат втори път. 
          Или пък дали не идва от „втурвам се” – втурвам се да изливам планини от бетон за да изградя нещо грамадно и най-често грозно, на красиво място пак със същата цел – да прибирам пари от това красиво място. 
          Когато преди време философът Мишел Сер беше писал, че туризмът е Третата световна война, която тече в момента, аз приех тази сентенция като ексцентрично изказване. Но от моя скромен досег с разните видове туризъм, днес мога да кажа, че е бил прав и че вече и ние сме участници в тази световна война. И пак сме откъм губещата страна. Просто защото този път няма печелеща. Всички губят в тази война – от замърсяването, от бетонизацията, от загрозяването на пейзажите, от тоновете отпадъци, от вандалщината спрямо хилядолетни постижения на човешката цивилизация. От плашещата мания да печелиш пари по грозен и груб начин. От разпространението на болести и зарази. От прехвърлянето на пари, самочувствие и питекантропска власт на хора със скромно образование. Направо неуки. Каквито са много от шофьорите, хотелиерите, барманите, концесионерите. От ненужна и грозна инфраструктура чучната на красиви и диви места. 
          Ако Алеко Константинов беше жив, сигурен съм, щеше да добави глава "Бай Ганьо прави туризъм" към своя шедьовър. И поне нямаше да се чудим защо днес туризъм ни се  струва мръсна дума. И хич, ама хич не я свързваме с гостоприемство, уважение и радост от срещите с хората дошли по нашия край да видят свят.
          Ами това е. 
          И знам, че това не е моята война.

Вятър и мъгла на Мусала

          На Мусала онзи ден имаше само чужденци и облаци. Чужденците ти казват хай, а облаците се караха с вятъра за някакви субсидии за всеки намокрен турист. Вятъра им каза, че ще се консултира с другите ветрове, но да не се надяват на повече от 0 %,защото всичко е вятър работа. И малко мъгла, добавиха облаците. Украинец и украинка носеха украинското знаме и термометър. Украинката беше хубава, въпреки че термометърът показваше 15 градуса, а вятъра каза, че заради него се усещало като 10. Или като 9. Облаците за да не останат назад казаха, че може да стане и 8 градуса като пуснат 2-3 милиона капки. Едно куче ми разказа с очи, че ще ме обича докато имам салам. Аз не обичам да развявам знамена. И в буквалния и в преносния смисъл. Дадох на кучето салам. Няколко секунди любов не са за изпускане.

          После всичко стана пак вятър и мъгла.

Когато дирята, която оставяш след теб, нещо изостава...

Когато дирята, която оставяш след теб изостава нещо, 

а и не е точно след теб, а някъде, където и тя не знае къде...

Още за етническите взаимодействия в Беломорска Тракия-1913-1924 г.

          Книгата на проф. д.и.н. Камен Гаренов е нестандартна. Трудът се води "пастирско изследване" върху два неизвестни ръкописа на преки свидетели на етническите взаимодействия в Беломорска Тракия в периода 1913 - 1924 г.  Ръкописите са всъщност спомени на Михал Стоев Илиев и на Костадин Георгиев Гунчев. Професорът, който е и свещеник в енорийския храм "Св.Георги" в Кърджали, не се ограничава само до даване на публичност на двата ръкописа, но прави и ерудирано тълкуване, допълване и анализ на онези бурни събития и аспекти от тогавашните взаимоотношения на пъстрото в  етническо и религиозно отношение население в земите на Беломорска Тракия и Източните Родопи.  Някои от неговите наблюдения са почерпени и от личните му теренни проучвания и събрана информация от селищата със смесено население в Източните Родопи. Книгата е интересна както от историческа гледна точка, така и от етнографска, културна и човешка.

          В този труд се подчертава и че районите със смесено население са "една територия със специфична социална особеност, където цикълът на съвместното съществуване се движи по неписани закони, чрез които всеки пази своята идентичност, но и зачита достойнството на другия".

          Тук публикувам откъс от тази книга, а именно спомените на Михал Стоев, роден през 1905 г. в с. Исуик (Юсуюк) и починал през 1982 г. в с. Горно Войводино и на Костадин Гунчев  - роден в с.Момчиловци, Смолянско през 1881 г. и починал в Кърджали през 1976 г. Спомените са автентичен документ - поглед към едни драматични събития, но от гледната точка на "малкия" човек, и точно затова, по - различни, но и по-сочни и емоционални от официалната историография за събитията от това време.

          Цялата книга може да бъде намерена в Регионалните библиотеки на големите градове.

Тулуза -28 години по-късно

          Всъщност има много Тулузи. Всеки, който е живял там или е бил като турист, е видял и почувствал своята.
          Общото между тях е тухленият цвят.
          И Гарона, която все така тече, спокойна, през този май. Колко ли вода с името Гарона е изтекла през тези двадесет и осем  години? Океан?
          Не бях много подготвен за тази среща, а и то как можеш да се подготвиш за среща с носталгията, за среща с твоето някогашно било-небило. Такива срещи са винаги красиви и леко тъжни, също като онези моменти, в които се изправяш пред твой приятел от детинство или старо гадже и не знаеш къде да си денеш ръцете и какво да му кажеш. Само го гледаш, въртиш се, хубаво ти е, отмаляло, нежно и отнесено, но думите не идват. Или може би няма нужда от тях.

Посрещане с езици

          На тулузкото летище Бланяк ни посрещат на  английски, както подобава. Докато товарим багажа заговарям шофьорчето на буса на френски – за раницата, къде да я оставя или нещо подобно. Той е приятно впечатлен и ме пита откъде съм. Казвам – България.  А по руски гаварите, ме  пита веднага, сякаш това е най-естественото нещо на света. Конечно, му казвам, също най-естествено. Щото, вика, другите преди вас дето посрещах всички ги питах, но никой не говореше. Оказва се арменче, което от седем години живее в Тулуза. Не усещаме  пътя до хотела – говорим си на руски през цялото време, като към разговора се включват и сърбите, разбира се. Къде без сърбите. Нашият домакин споделя, че искал да си иде до Армения с кола, като ще мине през Сърбия и през България. Смятал и през цяла Турция, но разбрал, че от България имало ферибот до Грузия. Това доста щяло да му скъси пътя. Намерил телефони на ферибота и днес звънял няколко пъти, но чудно - никой не отговарял. Докато кара ми показва номера на телефона с някаква надежда – може би ще му помогна. Да, казвам му – това е стационарен номер от Бургас. Но днес няма да ти вдигне никой. И знаеш ли защо? Не, клати глава. Днес в България е официален празник, Гергьовден. Ден на българската армия. Ааа – Джурджевдан, потвърждават и сърбите. Къде без сърбите. А вие, питам шофьорчето, имате ли име Георги в Армения. Имаме – Геворк. Аз се казвам Геворк. Бре да му се не види. На Гергоьвден да попаднеш на Геворк в Тулуза. Ха, честито! Знаеш ли, казва, че Георги е гръцко име. Знам - это fermier, земледелец. И докато си преплитаме езиците, неусетно сме стигнали до хотела. Разделяме се като първи приятели, а сърбите даже си взимат визитки от арменчето. Щото къде без сърбите. 

          После се оказва, че до хотела има чудна японска градина, но това вече е друга тема.