понеделник, 9 май 2016 г.

Село Врело 2 - етимологични разходки

7 мин. четене

          Родопите са нещо толкова необятно и непознаваемо, че можеш да си позволиш прищявката да отидеш два пъти на едно и също място в кратко време и да видиш нови, невидяни предния път неща. Така се случи и с нас - след има-няма седмица пак се озоваваме по същите места – в района на село Вряло. Още не влезли в нашата любима махала Гузоллар и виждаме стадо разноцветни свещени животни, които се движат с библейска бавност и осанка и аз казвам на Венци – това са кравите на Селиман. И наистина след малко го виждаме и него – крачещ бодро с тояжка в ръка. Спираме колата и излизаме да го поздравим. Той разбира се е следван от верния си страж - кучето Сезер, което не се сърди, че понякога се нарича Цезар – най-вече когато аз съм край него. Разказваме на Селиман, че е станал герой на цял пътепис, даже на два, и че след раздялата си с него сме срещнали не кой да е а самия Джони – каменоломеца. Селиман се учудва и пита какво ни е казал Джони за себе си. Успокоявам го, че няма разминаване във версиите. Приказваме малко, през което време Коко си играе с Цезар и дори успява да го накара да пролае един – два пъти от удоволствие. Продължаваме нататък и спираме колата пред вратата на Мехмед. Той идва да ни посрещне, а Венци му подава яйца и козунак – армаган от Великден, но нашия домакин когато го поема смотолява: „аха, да – за Гергьовден”. Не се бавим много и тръгваме към Апъ кая.
Да уточня, че този път сме само мъжка компания, което си проличава през целия поход – никакви спирания да снимаме цветенца, пеперудки и разни такива романтични отклонения – няма да се излагаме я. Пътьом показваме на Стеф голямата двойна шарапана, правим пак няколко снимки и продължаваме.


"Апъ кая" - дълбокия жертвеник


Вторият жертвеник или шарапана - също много добре запазена


Не вървим много и ето ни пред скалата – Апъ кая. Когато питаме Мехмед какво значи името, той вдига рамене – не знае. Така, вика се, казва. Не сме го избирали ние това име. Скоро налазваме първата скала – тя е с два големи, кръгли жертвеника. За тях ни беше казал още Джони-каменоломеца, но ние не можахме да ги намерим предния път. Намерихме две магарета, половин змия, 4-5 пуйки и кокошки, даже и един кон, но скални изсичания – не. Затова и цъфваме на това място повторно. И този път с водач. Стигаме скоро и до втората скала – пак част от Апъ кая – на нея са изсечени трапецовидни ниши. Четири симпатични ниши, наредени на един ред, като едната е малко по-надолу от другите. Под четирите – още една пета. Не са високо изсечени – може би са на 3-4- метра. Този път не размишляваме за какво са служели – само им се любуваме като на артефакти отпреди хиляди години. Гледаме на тях като на прозорци към миналото. Всъщност на повечето места местните така им викат – «прозорци» или «пенджере». Това потвърждава и Мехмед. Докато щракам с фотоапарата си мисля, че „ниша” идва от френската дума niche, която значи вдлъбнато място в стена и още „гнездо”. Във френския пък е дошла от латинската „nidus”. И понеже ни в клин ни в ръкав, из тези пущинаци ми се е приял шоколад, се сещам и че швейцарската марка „Нестле”, също значи...какво...еее – ама бързо се сетихте – точно така – „гнезденце”, демек нишичка.


Една от нишите с форма на стара ключалка, през пролука от дъбови листа

Продължаваме петимата нататък, смело и смахнато и се озоваваме пак на Кафявата скала, където преди седмица беше срещата с Джони самотния каменотрошач. Абе тоз Джони само ми се мота из пътеписа – викам си, ех, защо не му предложихме тогава вместо да троши невинните скали, да вземе да опита да издълбае една нова ниша да го видим дали щеше да се справи. Ама не се сетихме. В основата на скалата още си стояха пластмасовите шишета пълни с вода, имаше и дрехи останали от него. Този път аз, Мехмед и Стеф се изкачваме на самия връх на скалата. Оттам гледката е прекрасна – към село Кос и отсрещните зелени ливади и редки горички. На самия връх има няколко вдлъбнатини, пълни с вода, които според мен не са изсичани от човешка ръка.



Мехмед в основата и на върха на Кафявата скала


Стеф на върха на скалата с гледка към село Кос и околностите

Връщаме се по обратния път. Питам Мехмед как точно е името на селото – Вряло или Врело. Той ми казва, че преди, в старите паспорти, на адресната регистрация на всички е пишело Вряло, а сега последните години са го променили на Врело. Ясно, казвам му – това е същото като с „мляко” и „млеко”. После го питаме какво точно значи името на махалата Гузоллар, защото в моя речник съм намерил че „гюз”, значи „есен” на турски, а Венци твърди, че името е „Зимовник” –пишело го в някаква карта. Мехмед се обърква за момент. Ох, чакай вика, че ме объркахте. От собствен опит знам, че преводаческата орис никак не е лесна – май по-лесно се копа тютюн, ама не съм сигурен. Кажи как е „есен” и как е „зима” на турски, му подсказвам. Той не може да се сети как е есен, но казва, че зима е „къш”. После изведнъж се сеща, че преди, неговата махала се е казвала Хубавена. Ами ето го разковничето, или тълковничето – казвам аз, значи името на махалата идва от „гюзел” – хубав. Явно трябва да е „Гюзеллар” – „Хубавците”. Както и да е – разбираме, че на Мехмед етимологията не му е силна страна, но честно казано не му и трябва в тази затънтена махала с двайсет души население, които по думите му, си позволяват лукса често да се карат. Най-вече за вода – всеки ден си имали график, коя къща да ползва питейната вода защото е ограничена и не стига за всички. Днес например, казва Мехмед е мой ред, другите нямат право да ползват. Цъкаме с език и забравяме за нашите етимологични проблеми. Докато тече този разговор, Коко се покатерва на една стара "ГАЗ"-ка и си намества шапката с надпис "Волво". Снимаме го разбира се, но в един момент се съсредоточава към анцуга си и почва нещо да чопли. Приближавам се да видя какво толкова упорито е привлякло вниманието му - полазил го е кърлеж и той безуспешно се опитва да го махне от панталона си. Помагам му и пращаме кърлежчето да лежи на къра - т.е. да си заслужи името. Вземаме си довиждане с любезния ни домакин, като си обещаваме, че пак ще се видим и продължаваме към Равен – Венци иска да ни покаже "Адам кая".


С шапка "Волво" върху ръждясал камион "ГАЗ". 
Коко още не знае, че под ръката му пълзи кърлеж


Петима в кладенеца


Венци си взима довиждане с Мехмед, а някакъв нахалник уж снима колата, но всъщност снима Венци, който си взима довиждане с Мехмед

Бързо стигаме до Равен и намираме Скалата. "Адам кая" е скално образувание с форма на човешка фигура. Това значи и в превод – „адам” не е Адам, както може да си помисли човек, а значи „човек” на турски, а „кая” – скала. Горната част прилича на сплесната глава, а надолу е тялото, сякаш покрито с ямурлук. На няколко метра от скалата виждам бебе-костенурка. Толкова мъничка, може би родена преди месец, нищо чудно да е било на първи април, като сигурно е излъгала майка си, че ще се излюпи динозавърче. Коко идва и я взима в ръка. После се покатерва на скалата и ние с Венци му правим фотосесия. С това нашата експедиция завършва. На връщане виждаме стадо овце, а техния овчар е полегнал под едно дърво. Като наближаваме той става и си приказваме малко с него. Виждаме, че в стадото има само 3-4 агънца. Той ни разкрива, че преди Великден е продал към тридесетина агнета. Абе, берекет версин, взех 4000 лева, споделя овчаря. То сега като не гледаме вече тютюн – това ни остава само – животните. От дума на дума се разбира, че Венци познавал друг овчар от района – Наим, а нашия човек се оживява и казва, че това е по-малкия му брат. Така го запомняме – братът на Наим, макар да не познавам кой е Наим. Човек с човека се среща.



Малко костенурче, което още не е тръгнало на училище


"Адам кая" с Коко 

Ех тази „Апъ кая” продължава да ме гложди през целия път. Като се прибирам у дома търся в речника думата „апъ” – е, няма такава дума на турски. Явно, както казва Мехмед, просто така се казва онази скалата и туй то. То пък не може всичко да знаем.

Няма коментари:

Публикуване на коментар