Село Врело - "срещи от третия вид"

6,30 мин. четене 

Пътувахме към Врело. Врели и кипели сме с пътищата - знаем къде трябва да отидем, къде да завием наляво, къде надясно за да стигнем. Облаците бяха покрили цялото небе в еднакво сиво, като в картина на мързелив и кахърен художник, но не валеше, беше прохладно, т.е. идеално за хайманосване по гори и скали и за неочаквани срещи. Още в самата махала Кузьолар на с.Врело, налитаме на пастир, със сиви коса и анорак, който спонтанно решава да ни покаже пътя в началото, а после направо тръгва с нас, чак до скалата с нишите. Това е Селиман. Веднага ни предлага да вземем неговата тояга, че имало кучета. Тоягата му е гладко издялана и с пластмасово приспособление на дръжката - направо професионална изработка. С нас тръгва и неговото куче. Цезар, макар после да се оказа, че се казва Сезер.

Първа спирка е шарапаната. Голяма и добре запазена шарапана, съставена от два стъпаловидно издълбани в скалата съда. Горният е по-голям, около два метра в диаметър, а по-ниският е малък и пълен с вода - дълбок около 60 см. След серия фотоси продължаваме по широк, чакълест път с лек наклон, с редки гори и храсти – като в приказка.

          Коко е седнал в удивителната шарапана недалеч от махала Гузоллар

Венци си говори напред със Селиман, а ние с Катя и с Коко сме по-назад. Стигаме до малка скала с ниши и интересен сводест отвор в основата – „Ин кая”. Всички се пръсваме да я разгледаме – отгоре, отдолу, отляво, отдясно. Опознаваме се със скалата. Нишите тук са само 4, като едната е недовършена. Споделям с Венци, как тези дни ми е хрумнала хипотеза за предназначението на нишите. Не защото е модно да си имаш собствена хипотеза по важните исторически въпроси – просто така ми е бликнала отвътре - дори не познавам другите версии – а нищо чудно и да има вече такава като моята. Според мен те са били използвани за скални кошери на местните племена в древността. Ами да – в тях са поставяли пчелни рояци, замазвали са отворите с кал да не са така широко отворени, като са оставяли само малка дупчица за шетането на пчелите-работнички и веднъж годишно са вземали меда. Дори не са го разреждали с глюкоза, като гърците. Или то това с разреждането, беше за виното. Карай – може да го пробутаме и за меда – щом е на гръцки гръб. А са на високо място за да не го достигат животните и други хора. И със сигурност пак са го използвали при своите обреди и свещенодействия. Венци хъмка - неговата теория била много по-глобална – според него това били резонаторни отвори, моля ви се, служещи да събират и препредават космическа енергия. Че то и моята теория е глобална си викам – какво по-глобално от пчелите. Ами онези думи на глобалния Айнщайн, че ако пчелите измрат, човечеството щяло да преживее едва четири години след това... Така си оставаме – всеки с неговото си глобално мислене и продължаваме.

Венци и Селиман, които размишляват върху скалите, миналото и странния чудак-каменоломец

Ин кая с нишите

Катя гледа зачудено към нишите и се пита коя теория за  предназначението им е по-вероятна

Следващата скала ни очаква - тя е с повече ниши. Цезар или Сезер, пристъпва към най-високото място и се любува на гледките, като стар планинар. За да е по-убедителен дори изплезва език. Големи скални късове, прясно отцепени от голямата скала привличат вниманието ни. Селиман ни разказва, че имало един местен чудак, който шетал редовно из района, с голям чук, с лом и клинове и разбивал скалите. Бил живял в Турция, но по някое време жена му го зарязала, заради друг мъж, и той като си дошъл без нея, от самота или от мъка, превъртял човечецът. Тръгнал по скалите да си излива мъката и мъжката сила, макар че на съселяните си казвал, че търси злато. Като намерел злато, щял да си откупи жената в Турция. Така казвал. Споглеждаме се с Венци и му казвам, че това си е чист разказ, и със сигурност ще го включа в пътеписа за това място.

Цезар или Сезер

Голямата скала с нишите

Обхождаме скалата от долния край и виждаме трапецовидните ниши – най-отгоре са пет, под тях има още една, по-надолу – още две и най-долу – пак една самотна. Някои са поизгубили трапецовидната си форма и са олющени. Вървим в обход на скалата и откриваме още три ниши, а по-нататък още две двойки. В крайна сметка ги изкарваме осемнайсет, разположени от различни страни на скалата. Истинска кооперация от ниши. Тук се сбогуваме със Селиман, благодарим му и той тръгва надолу по стръмното към реката, сподирен от кучето си и от съдбата си. Реката е Големи дол, демек Буюк дере. Скоро след това виждаме профила на Легналия човек. От даден ъгъл, наистина, скалата наподобява ясно разграничима глава на човек, който гледа към небето и сякаш брои звездите. Човек с правилен профил и интелигентна физиономия. Без съмнение древен трак, или прото-трак. Правим още снимки – изненадите са на всяка крачка - най-горе на скалата забелязваме две мюсюлмански надгробни плочи, изписани със синя боя. Чудим се какво ли пише на тях и защо ли са изписани със синьо. Сигурно за да озадачават редките баир-будали като нас.

Венци с разтуптяно сърце в новооткритата пещера-утроба

Недалеч от масива с нишите вниманието ни привлича друга масивна скала и се насочваме към нея да я изследваме. На скалата няма ниши, но пък от долната страна – о, чудо – виждам малка-миниатюрна пещерица-утроба. Веднага подвиквам на Венци, че съм намерил нещо интересно за него, ама да не бърза, да не си счупи краката. Венци е специалист-утроболог, той като види пещера-утроба се разтреперва и сърцето му започва да играе ръченица, ама от онези най-бързите дето ги свири Нешко акордеониста. Следват снимки, разглеждане, сядане, ставане, подвикване да се чуе акустиката – всичко както си му е реда. Според нашия утроболог тази малка пещера не е картографирана и снимана от никого до сега. Едва ли е така, но поне той така си мисли. Дето се вика всеки мечтае за девственото. 

Постепенно емоциите спадат, сърдечната дейност се нормализира и ние потегляме към кафявия камък над Ин-кая, който сме забелязали още в началото. По пътя снимаме диви перуники, и една голяма, черна пеперуда на бели точки, на която обаче, няма да ви кажа латинското име. 

Жълта перуника или ирис

Вървим по равна пътека четиримата и играем „на животни”. Още преди да сме изиграли и една игра с буквата „к”, пред нас се открива скалата, а в основата ѝ седи млад мъж, с раница до него и няколко бутилки с вода. Той веднага става да ни посрещне, както ми се стори – с радост. Сещам се, че това е същият мъж, който ходел по скалите с каменарски чук и клинове и трошал каменните блокове. Този същият, чиято история смятах на всяка цена да включа в пътеписа си. И ей го – той сам си се напъха. Строен, атлетичен, с ръкавици, които не сваля до края на нашия разговор. Само се споглеждаме тримата (без Коко) – май точно такава среща (почти „от третия вид”) не сме очаквали. Заприказваме се – ние се правим, че нищо не знаем за него. Той започва да разказва, че кърти камъните, че е лежал в Кърджалийската психиатрия, че там са го морили с какви ли не лекарства, от които е изгубил сили. Симпатичен е, говори бавно и на приятен, правилен български. От него се излъчва доверие, благост и любопитство. Казва, че е бил в Турция, спомена за жена си, че е избягала, че е бил четири години в Швеция, а сега не прави нищо – получавал някакви помощи  - 40 лева каза. Чакал и решение от ТЕЛК. Ние му подхвърляме, че скоро няма да го получи, да не се притеснява. Скалата, която е пред нас, казва той, е куха – чуй как кънти. Днес спрях работа, защото дръжката на чука ми се счупи. Ей този камък отзад – и ни повежда да ни покаже камъка – е много твърд, много е труден и чука ми се счупи. Казваме му да не троши онази скала, на която са нишите, защото това е свято място. Той се съгласява и обещава, че там повече няма да троши. Ломил е само от задната страна, където няма ниши, но повече няма да ходи там. Не говори нищо за злато или за съкровища, но за Кафявата скала, до която сме в момента, казва че има скрита врата от другата страна. Затова кънти на кухо. Сигурно има тайна врата, която не се вижда. И така, обикаля ден след ден с чука и клиновете, защото не може стои и да не прави нищо. 

Това беше и кулминацията на нашето пътуване този ден. Снимах го първо скришом, после, двамата с Венци се прегърнаха вече за официална снимка. Двама родопчани. Единият търси скали и ги снима, другият търси скали и ги троши. Всеки по своему малко луд, но и двамата с благо излъчване. Направо среща от „третия вид”. На сбогуване му подадох ръка. Човекът, лудият, когото всички от близките села отбягваха, като видя, че му подавам ръка си свали ръкавицата за да се здрависа с мен. Той, който стоя през цялото време с ръкавици, накрая си свали ръкавицата от уважение. Венци го попита как се казва. Неждет, вика. Неджо ли ти викат? Не -Джони.

Снимка за спомен с Джони, пред "кухата" скала

Забравих да кажа, че когато минахме за втори път край двойната шарапана пак направихме снимки – на отраженията ни във водата на втория съд. Снимки, приличащи повече на силуети – отраженията дават само бегла представа за човека, за ръста му, за профила му, за килограмите му, така както този разказ отразява само приблизително нещата, които се случиха този ден, край село Врело, махала Гузоллар, недалеч от светилището на с. Татул. А според Катя, тези описани отражения ѝ напомнят мита за пещерата на Платон – за сенките на хората, бягащи по стените на пещерата. А нима тези посетени светилища, с техните сенки, митове и енергии не са близки срещи от третия вид.

Отражения

А ако още продължава да ви гложди какво ли е пишело на онези две мюсюлмански надгробни плочи, изписани със синя боя, ще ви кажа. Джони ни обясни. Плочите ги правел един възрастен човечец – на 80 години, самотен и малко подивял. Той ги бил занесъл там на скалата, а надписа гласял: „не ги пипайте, те са частна собственост”.