Блус за един стар дом

Влизам, сякаш влизам в храм. Или в някаква свята предишност. Влизам в нещо тихо, вехто и тъжно. Тук всяка стая, всяка стена, балкон, ъгълче разказва. Или вади нещо забравено – копче, ракиена чашка, пощенска картичка, писмо от Франция, снимка от 50-те години на миналия век.

Наистина е като в предишен живот или като в храм - потапяш се в друг свят, в друго, минало съществуване и забравяш окръжаващото те време със своите лудости и бодяща сетивност. Намираш стара диплома, твои снимки отпреди поне 40 години. Удостоверение за успешно приключена година в школата по акордеон, или диплом за преплуване на язовир Кърджали.

Отваряш шкафове със стара посуда, гардероби със стари дрехи, бельо, шапки на майка ти или на баща ти. Бележници с рецепти за правене на компоти, кекс или туршия. Крачната шевна машина стои като сфинкс в единия ъгъл и мълчи. Днес никоя жена не шие на шевна машина в домашни условия – китайската шевна промишленост заля света с дрехи всякакви и направи милиони домашни шевни машини ненужни. Майка ми шиеше чаршафи, калъфки за възглавници, поли, а веднъж ми уши кимоно от две части от бял плат за моите тренировки по айкидо, като студент в Пловдив. Сигурно съм бил много смешен - бял и смешен.
Пипнеш или открехнеш нещо и то те повежда към друго, трето, десето - лавина от минало.

            Големият шкаф на радио-грамофона, край който прекарвах часове надувайки любимата си плоча, сега стои смален, избелял, стихнал като добродушен, глух дядо. Плочите са си още там - в шкафа - мои плочи - с бониеми и биджийси, или плочите на майка ми - с лилита и йорданки. 
          Книгите...
          Празно, пусто. И този микросвят ще изчезне, както хиляди и милиони други преди него.
          И ще остане само една тишина - като след всички нас...