Джаз за сините сливи

-          Тези сливи какви са? – пита плахо купувач, на който явно страшно му се ядат сини сливи, но едновременно знае, че е длъжен да се съмнява във всичко.

-          Сини са – отвръща наперено продавача и засуква мустак.

-          Ами защо са червени? – е следващия въпрос.

-          Ам` щот` са зелени – невъзмутимо отговаря продавача, досущ политик, който няма какво да губи.

Този стар анекдот ни убеждава, че имената и названията на нещата, цветовете, и идеите дори, са относително нещо. Освен това, той предлага красиво езиково богатство, а също и подтекст. Как нещо уж синьо, може да е в действителност червено, защото по същество е зелено. С него би могло прекрасно да се онагледи и днешната ни политическа ситуация, в която различните партийни и властови субекти уж са едни на цвят, демек стоят зад едни идеи, а всъщност се оказва, че са съвсем друг цвят или даже са безцветни ( ако не приемем че парите нямат цвят). Би могло, разбира се, но аз няма да ви занимавам с политическите „сливи”, доколко те са зрели и какви са на цвят. Исках – както споменах вече - да илюстрирам как на едно и също нещо – човек, събитие, птица, облак или кауза, ние хората можем да даваме различни имена.

Едно скорошно социологическо проучване сред нашите емигранти, проведено от Икономическия институт към БАН и Агенцията за социално-икономически анализи показа интересни и донякъде анекдотични резултати. От българите, които са в чужбина около 49 %  не криели, че са българи, но и не малка част -  около 18 % от тях се смятали за „граждани на света”. (Интересно останалите 33 % за какви ли са се смятали – немци, американци, или са отговорили с „не знам”). Над 25 % от българските турци се определяли като „европейци”, а не като български граждани. За капак, като най-големите българи се определяли ромите – при тях над 59 % от намиращите се в чужбина заявявали, че са българи.

Различните имена на нещата и на хората...На едни и същи неща, и на едни и същи хора. Винаги съм се впечатлявал, защо почти всички жители на кърджалийския квартал „Боровец” при преброяванията се определят като „турци”, а в същото време и българските турци и българите ги наричат „цигани”. Също както и нашите студенти от турското малцинство, когато отидат да учат в Турция, там ги наричат „българите”, а ние пък наричаме бесарабските българи у нас –„руснаци” или „молдованци”. Интересно като какви ли са се определяли онези първи българчета заминали да учат в Англия през 1835 г с държавни стипендии на османското правителство – не знаем, а и няма как да ги питаме.

Разминаване

За гуглата на дядо, Гоголя и Гугъля

Дядо ми си имал хубава кожена гугла. Бил си свикнал с нея и си я носел га трябва и не трябва, ама по едно време какво го ощипало и той решил да става ауропеец та отишъл до съседния Одрин, да си купува нова капа. Влязъл той в един лъскав магазин на центъра, избрал си една интересна шапка, мерил я, оглеждал се и тъкмо да я взема, магазинерът му подшушнал дискретно: "Господине, тази шапка е дамска." "Нека е дамска- троснал се дядо - нали ми отива"...Прибрал се той, върви по улицата напето с новата шапка като султан, срещат го познати и му викат, че шапката е дамска, но той едва ги удостоява с поглед и мислейки, че му завиждат пак отвръща: "нека е дамска". Току пред къщи го среща негов аратлик от махлата и съученик: "Абре, Душка, тая шапка е женска, бре!" - му вика. "Бреййй, мамка му, не думай, бре. Всички ми викат дамска е, дамска е, ма как един не ми каза, че е женска"!

Съседите на дядо – белогвардейски емигранти, много се смяли на случката и му казали, че била достойна за перото на Гогол. Дядо не бил чувал за Гогол. Имал няколко книги от Вазов, книга с гръцки митове от неговия баща и биографията на Хр.Ботев. В предговора на тази биография се цитирали думите на един от министрите на просвещението след Освобождението - Георги Живков, който като приел веднъж Захари Стоянов в своя кабинет го мъмрил така - "Каква книга си написал ти за Ботийова, бре? Мигар ние не знаем какъв (вагабонтин) беше той". Та за Гогол не бил чувал, но пък бил чувал за Ла Мериката, щото вече имало от неговото градче няколко гурбетчии в онази далечна, далечна, страна ли било, царство ли, континент ли, кой го дявол знаел какво било. Той разбира се, не знаел, че горе-долу по същото време, когато той си купил дамската шапка, точно там - в Ла Мериката, двама математици си стояли по домашному, хапвали си курабийки, говорели си за техните си математически работи и изведнъж, ей така, както си говорели, решили да дадат име на едно голямо - много голямо число. Ама много голямо туй число, бе - бреййй, тц-тц... И защо се сетили точно за това число, да ги питаш, ама на, сетили се и това е... И то било числото 10 на степен 100. Или иначе казано, единица със сто нули отзад. Не, той дядо изобщо не подозирал, че може да има такова число, ама то и тези математици само теоретически знаели, че го има. Та тези двамата безделници, пардон математици, си наумили да изчакат кой първи ще влезе при тях и първата дума, която изговори - така ще кръстят числото - онова дето имало сто нули отзад.

Лисабон в края на лятото...

Rain brings autumn

Дъжд довежда есен...

Дъжд довежда есен

Дъждовни мисли вприда в небесата Бог
и слизят притомни по улички и кафенета.
В тази тегава и дъждовежда есен
с мирис на листа и мокри псета
градът изглежда нелюбовен, пуст, убог.

Преплете пръсти кръстом моя дядо
дорде сънят му плискаше на три морета
и в тази тегава и дъждовежда есен
пое нагизден със цветя към три небета
да хвърля табла с ангелче безбрадо.

Мъгли закълбят в шепите си скръб и време -
в тях хората се губят като палимпсести,
в тази тегава и дъждовежда есен,
уж листата са листа, а всъщност – скръбни вести
за мъртви птици, пролети, вселени.

And where is my white hat?

А къде ми е бялата шапка?