Легендата за снопа с пръчки

Както казваше Божидар Димитров в една своя книга, голяма част от историята са митове. Е, имало народи, които в голяма степен са се освободили или поне правят усилия да се освободят от митологичното в своята история, вследствие на дълъг период на сериозни изследвания, анализи и критичен преглед на историческите източници. Но има и такива, които още нямат знания, смелост и сила за това. Към първите спадат например италианците, а към вторите – при цялата условност на такива деления, се числим ние българите.

Когато бях ученик още в началните класове учихме легендата за снопа с пръчки. Как хан Кубрат на смъртния си одър извикал петимата си синове и наредил да му донесат един сноп с лозови пръчки (в друг вариант това са стрели). Петимата здрави и мускулести мъже подред опитали да пречупят снопа, но не успели, а умиращият хан започнал да вади пръчките една по една и с учудваща лекота за един умиращ, ги чупел. Изводът съвпадаше с националния ни девиз - „Съединението прави силата”. Днес синът ми също учи тази легенда за хан Кубрат. Тя беше в учебника за 3-ти клас по „Човекът и обществото”, но сигурно ще я повторят поне още 2 пъти в другите класове нагоре.

Известната картина на Д.Гюдженов - "Кубрат и синовете му" (1926 г)

Та тази история е само един добре съчинен мит. Още у Езоп има басня с такова съдържание, пренаписана в стихове през ІІ в от н.е. от Бабрий и носеща заглавието „Селянинът и неговите синове”. Не е изключено Езоп да е взел идеята за баснята от устни източни мъдрости, както е ползвал такива за други свои басни. Лафонтен, който както вече съм писал, е взаимствал повечето теми на своите басни от Езоп, добавяйки им повече финес и изящество в стихове, също има такава басня.

Карикатура по баснята на Езоп за снопа с пръчки

Ако излезем от сферата на басните, трябва да споменем Плутарх, който в труда си „ De garrulitate” споменава скитския цар Скилур, който имал осемдесет сина и на смъртния си одър ги повикал, показал им сноп малки копия и ги накарал да го счупят. Всички опитали, но никой не успял, след което Скилур развързал копията и започнал едно по едно да ги троши, като им казал, че докато са обединени, никой няма да може да ги победи, но разединят ли се лесно ще бъдат завладяни.

Продавач на мед

Продавач на мед по време на кукерските празници "Песпо" - с.Широка лъка, 1 март 2015 г

Хрупат козиците...

         Седмицата на гората е през април – това всеки го знае, но не всеки знае, че всички останали седмици в годината са седмици на... брадвата. Или по-точно на моторната резачка. Великата българска гора по нашите земи – „магна силва булгарика”, казват била гъста и непроходима някога – преди векове. Отдавна това е само легенда. Днес, нашата гора не е гора, а дървен материал, извор на бързи печалби. Много писатели са писали за българската гора – някои възторжено, други тревожно. Вазов – този наш народен писател, който е писал за всичко, което е попадало в полезрението му, е обърнал внимание и на унищожаването на горите. По времето когато е живял главна причина за това унищожаване било животновъдството. Авторът на „Епопея на забравените” и на обявения за най-любим роман на българите „Под игото”, има стихотворение „Хрупат козиците”, отпечатано през 1899 г в сборника „Скитнишки песни”, което се явява може би първото екологично стихотворение, макар да буди повече снизходителен смях, отколкото екологичен патос:

„ Хрупат козиците шумица млада.

Вехнат дръвчетата, гинат гориците,

Извори съхнат, изчезва прохлада...

  Хрупат козиците.”

Точно тогава - в началото на 20 век, продължавало масовото изсичане на българските гори започнало още през втората половина на 19 век – за дърводобив и за целите на животновъдството.

Дано българската гора не остане само в легендите

Времето на социализма, с всичките му убоги страни имаше тази голяма червена точка – грижата и стопанисването на горите български. Това е период на масово залесяване в много от нашите планини - в Родопите, Странджа и Сакар, както и в много равнинни области. Моята тъща, лека й пръст, разказваше, как като млада ходела на бригада по смолянските гори, да събират гнезда на... борова процесионка – този страшен и днес вредител по бора. Като за награда им раздвали...кашкавал. Представете си, ако въведат и днес подобна система за ръчна борба с боровата процесионка – колко много мераклии ще има, предвид на безработицата в Родопите и най-вече на цената на кашкавала в момента.

Мартенски работи (фейлетон)

Стоях си на спирката на автобус 13 и наблюдавах хората. И изведнъж... Точно така стават страшните и неочаквани неща – обикновено на автобусната спирка и все изведнъж. Та изведнъж, какво мислите установих? Че на хората носовете им растат до края на живота. Да – загледайте се в луничавите носове на десет тийнейджъри и после на десет пенсионери и ще видите, че на тези последните, носовете са два пъти по-големи от колкото на младоците. Направо камби, с извинение. Или може би, това е щото бях поизнервен от чакането? Едва ли. Вярно, че този март какво ли не ни полази – то не беше Баба Марта, че грипна епидемия, че земетресения, наводнения, а сега и мисия на МВФ дори. Но към всичко това се прибавят и приготовленията за абитуриентския бал. На дъщерята. Мда - може да ви се струва, че бързо е пораснала, ама те са така днешните млади – растат като марулки напролет. Ле-леееей, ама само ако ви кажа, че като чуя за абитуриентски бал (да му опустее и думата – сигурно е някаква я латинска, я византийска, такава завъртяна) и направо се изпотявам и ми се появяват гъбички между пръстите на краката. Честно. А пък жената – женска му работа – като го чуе  и веднага почва да чете „Грижи за бебето и детето” на д-р Спок. Аз й викам, дай сега да уточним още веднъж броя на гостите, които ще каним в къщи, и на тези, които ще заведем в ресторанта, а тя ми вика слушай, слушай колко гениално го е казал доктор Спок „че отглеждането на децата е дълго и тежко занимание, а родителите са също така човешки същества, както и бебетата”. "Колко вълнуващо и правдиво" - изхлипа тя... Но все пак успяхме да уточним, че в къщи ще дойдат 43 души, а в ресторанта само 20. Въртяхме, сукахме и все 43, и ни човек по-малко. То, баща ми са пет деца в семейството, майка ми четири, а тъщата шест и тъста, слава Богу, само три. И като се почнат едни братовчеди, стринки, лели, чичовци – не става и не става по-малко. Това е - 43 на 20. Добре, айде криво ляво ще ги посрещнем, но това не е нищо. Защото още не сме избрали тоалетите за самия бал. От 3 месеца гледаме модни списания, обикаляме из интернет-сайтове за тоалети, но още не можем нищичко да изберем. Т.е. ние избираме, ама кви са тия цени, бе брате. Тия хора дето шият, не са ли имали абитуриенти. А пък евтиното нашата не го харесва. Няма, вика, да се обличам като астроложка. Пък аз не съм забелязал астроложките лошо да се обличат, че те много добре си се обличат, особено тези дето са лични астроложки на политици. По едно време харесахме един – и хем марков - на известната фирма „Кльощавата сьомга”, но пък той бил само за абитуриентки с псориазис и такива, които ядат чесън единствено в събота вечерта. Виж, добре поне, че златния пръстен сме го избрали. И обеците (със слончета). Те ще са от бабите и дядовците. Така е сега, а не като едно време – помня на моя бал баба ми ми подари изтривалка за баня, а дядо - слипове - да съм бъдел вече като истински мъж.

"Журнал дьо Женев" - 1 март 1878 (продължение)

     Специален пратеник на "Журнал дьо Женев" – Константинопол, 20 февруари

      Застрашени от няколко дни с окупация на столицата от руснаците, привържениците на Профета не престават да призовават Аллах да отстрани тази горчива чаша от устните им. Миналият четвъртък,  напълно обезумял и вече чуващ марша на казаците да приближава Стамбул, султанът беше решил, че веднага ще замине и даде заповед на първия си секретар Саид паша да побърза с приготовленията. Този същият давайки си вид, че изпълнява заповедта предупреди Председателя на Съвета на министрите Ахмед Вефик паша, който дотича в двореца, скоро последван от своите колеги. Всички обединиха молбите си да убедят Абдул Хамид да надмогне своя безумен страх и да остане в „Йълдъз Кьошк”, където не го застрашава никаква опасност. Факт е, че там няма никаква заплаха и днес все още, опасността от руска окупация, или да го кажем по-точно от една визита на Балканската армия в Константинопол  е относително далечна.

     Султанът и неговите съветници отправяха и още отправят настоятелни молби към Царя за да ги отмине това унижение или най-малкото да бъде смекчено доколкото е възможно.

Предложения, които се смята, че ще удовлетворят император Александър, бяха изпратени в руската Щаб-квартира, от господин Ону, главен руски преводач, който замина в събота вечер за Адрианопол.

     Има съмнения, че руснаците са повдигнали нови пречки или са определили нови изисквания, защото г. Ону едва пристигнал в Адрианопол тръгна отново за Константинопол и в понеделник вечер беше отново в Пера у немския консул г. Жилет, при когото е настанен.

В дипломатическите кръгове всички се губят в догадки относно целта на неговата мисия, която той грижливо пази в тайна. На любопитните, които срамежливо го подпитват за това, той отговорил, че е пристигнал да си купи консерви (sic) и да си набави подправки. Докато казвал това, студеното му и сухо лице оставало невъзмутимо.

     В неделя привечер, един османски куриер, бригадния генерал Осман паша пристигна носейки важни съобщения изпратени от Сафет паша, първия от двамата преговарящи в Адрианопол. Според сведенията Сафет съобщавал за нови утежнения представени от руснаците към мирните договорености вече подписани в Адрианопол.

     В деня, в който условията бяха уточнени точка по точка, турците веднага установиха, че на обширните прелиминарни условия приети в Адрианопол, руснаците дават съмнителна разтегливост. Границите на България са разширени до Солун на запад, до Янина в Албания и на юг доста отвъд линията, която пресича Адрианопол. Мимоходом само да споменем, че наистина има български села в съседство до Константинопол и, че населението е преобладаващо българско в Чаталджа, на 40 км северозападно от столицата...

     

"Журнал дьо Женев" - февруари 1878 (продължение)

Кореспонденции от Лондон

     Лондон, 21 февруари

     „Обзървър” публикува следните депеши:

     Виена, 23 февруари – Румънски инженери са пристигнали в Добруджа за проучване на терена. Вече е сигурно, че Румъния ще приеме Добруджа в замяна на Бесарабия.

     Ниш, 23.февруари – 6000 руснаци са окупирали Пирот и Ак-Паланка. Понастоящем Ниш е здраво укрепен.

     Лондон1 23 февруари

     „Стандарт” е получил информация от Константинопол, че Царят е телеграфирал, че ще влезе в Константинопол, ако турците продължават да бавят подписването на мира.

Условията включват прекратяване на действията и в Армения, както и по море.

„Таймс” е получил потвърждение от Виена, че проекта за частична военна мобилизация е спрян, но от делегациите ще бъде поискан  кредит от 80 млн форинта за подготовката на мобилизация при нужда.

     Лондон, 23 февруари

     „Таймс” констатира, че условията за сключване на мир и за прекратяване на бойните действия по море, на територията на България и частично в Румелия, е равносилно на унищожаване на Османската Империя.

     Руснаците заплашват да окупират Константинопол ако турците откажат до подпишат веднага.

Руснаците биха смекчили своите условия за да постигнат договор за офанзивен и дефанзивен съюз с Турция.

Австрия продължава да отказва да окупира Босна. Тя все още разчита на подкрепата на Германия.

Тесалийските въстаници бяха напълно разгромени при Платанос ( 3 км и половина на север от гръцката граница).

     Лондон, 23 февруари

     Телеграма от Пера с дата 22-ри, известява че руснаците искат от Турция окончателното отстъпване на залива Бейкос част Босфора, за да установят на него своя морска база.

10 000 руснаци ще влязат утре в Сан Стефано (3 км на запад от Константинопол, на Мраморно море)

Съгласно условията повдигнати от Русия, Княжество България ще се простира до Солун, включвайки и Монт Атос.

     Лондон, 25 февруари

     „Таймс” и „Морнинг пост” виждат близкото бъдеще в черно. Според тях ще е трудно да се осигури мир ако чудовищните руски условия не бъдат променени.

Граф Андраши ще поиска от делегациите 60 млн флорина. Австрия няма да позволи окупацията на България.

 Австрийския заем е вече сключен в Лондон.

Мирният договор е бил сключен вчера в Сан Стефано, окупирано от руснаците със съгласието на Султана.

"Журнал дьо Женев"- февруари 1878 г

„Журнал дьо Женев”, бр.от 23 февруари 1878

     Константинопол, 15 февруари 1878

     "Внезапното пристигане в Константинопол на господин Ону, първи преводач на руското посолство пробуди у Портата мрачни предчувствия, а у дипломатическите кръгове -основателни подозрения. Скоро се разбра, че мисията на г. Ону има за цел важни промени в условията за прекратяване на военните действия и установяването на мира. Пристигнал във вторник вечерта и настанен у немския консул г.Жилет, господин Ону още в сряда сутринта се яви при Ахмед Вефик паша, председател на Съвета и при Сервер паша - министър на външните работи.       Малкото, което знаем за свръхсекретните послания, които е бил упълномощен да предаде е да загатне, че окупирането, поне частично, на Константинопол е близка възможност и е мярка продиктувана на Русия от новото поведение на Англия. За това, че Портата е безсилна да затвори Дарданелите пред английския флот, царят не може да я обвинява, но предпазливостта изисква да се вземат мерки срещу евентуалното окупиране на Константинопол от англичаните.      Съобщенията на г.Ону изглежда са били достатъчно важни за да наложат свикване на извънреден съвет, на който да бъде обсъден отговора, който трябва да му се даде и който той настоява да е бърз и категоричен.

     Този голям съвет се събра в „Йълдъз Кьошк” под председателството на султана. Той искаше да присъстват освен министрите и техните секретари, също и много от висшите служители, военачалници, дузина сенатори, петнадесет до двадесет депутати и най-значимите „ислямски кардинали”, т.е. улеми. Едно униние витаеше над това събрание, всички чела имаха угрижен вид - едните обхванати от истински страх, другите, т.е. християните, показваха уж „патриотично безпокойство”, което далеч не изпитваха.

     Един от тях, много духовита личност, с много предци в рода си, обезглавявани по заповед на  султаните, ми описа с дяволит възторг и зле прикрита радост мрачната атмосфера на срещата, унинието на султана и поведението на всички тези тюрбанлии.

     Абдул Хамид – по-блед, унил и по-изнервен от всякога, с глух глас прочел нещо като експозе за обстановката, написано предварително от председателя на Съвета. Султанът, наясно със своята непопулярност и с обвиненията – много от тях неоснователни, отправени срещу него в Стамбул, се сметнал длъжен да се оправдае пред Съвета, заявявайки, че никога не е искал нито провокирал войната, но която понесъл, от деня, в който станала неизбежна, било чрез вражеските провокации, било чрез войнствените приготовления на самата османска нация. Той лично бил направил това, което е във властта му и не било негова грешка, че неопитността и страхливостта на някои  военачалници са направили безрезултатни възхитителната отдаденост и храброст на османските войници.

     След серия от смазващи обрати, не оставящи повече надежда, той започнал мирни преговори, довели до подписване на примирие и уговаряне на общите условия на договора. В момента, обаче, в който преговорите вървяли към приключване, изникнал нов неприятен инцидент. Англия, която не направила нищо за да помогне на Турция, под претекст, че защитава своите интереси, обявила намерението си да вкара флота си в Босфора и правителството на Империята, безсилно да се противопостави, се ограничило само с обикновена протестна нота.

     Тази мярка на Англия обезпокоила руснаците, които възнамерявали да дадат отговор чрез окупиране на околностите на столицата. Какво трябва да се направи? Дали би било разумно да се отговори на това ново предложение, чрез отказ и дали този отказ би могъл да бъде подсигурен с ефикасни мерки? С една дума би ли могло да се попречи чрез сила на окупирането на столицата?