Безадресният човек

Когато се каже “адрес” на всички става ясно за какво иде реч. Това означава, че Иван Драганов, може да бъде намерен на еди-коя-си улица, еди-кой-си номер, етаж, в този и този град. Или адресът е една точно определена позиция, в географското пространство. Коренът на думата идва от латинското “directus” – “прав, право”, откъдето произлиза и думата “директен” впрочем, и значението му е било такова, да може съдията, или съответната власт, лесно да намери престъпилият закона. Или да прибере данъка от всеки поданик. Това е било основното му предназначение в онези времена, когато градовете са започнали да растат неконтролируемо – като къщи и като население. То е валидно и днес.

Последните 18-20 години, са едни много интересни години за живеене. Не става дума за стоварилата ни се голяма социално-икономическа „радост”, свързана с дълбока криза, макар тя също да прави живота ни “интересен”, а за бурната, технологична революция. Новите технологии, освен че промениха всички сфери на живот, доведоха и до появата на “безадресния човек”. Именно безадресен по отношение на новото технологично пространство, създадено от интернет и мобилните комуникации. Нашият електронен адрес, или клетъчен телефон не са подчинени вече на географското пространство и на разстоянията. Пощенският адрес служи май вече само за получаването на ненужни рекламни диплянки. По-важният за нас адрес е съставен не от ясно позиционирани град, улица и номер, а от цифри, букви и кльомба, чрез които можем да бъдем открити където и да се намираме. Това ни кара, когато отговаряме по мобилния си телефон, вместо някогашното “ало”, да казваме вече: “къде си?”. Защото откак свят светува разстоянията са определяли пространството, а днес - от няколко години, имаме цялото пространство под носа ни, без разстояния. Можем да предаваме, получаваме и съхраняваме огромно количество информация от другия край на света, само с натискането на едно копче и то за секунди. Както с всяка новост, днешният homo sapiens, бързо-бързо направи ежедневие от тази “технологична буря” и се научи да върши престъпления чрез компютър и интернет, и чрез клетъчен телефон, именно защитен от тази безадресност в новото пространство. Затова се стигна и до регистрация на потребителите на предплатени мобилни услуги. Това е някакъв опит да се стигне до по - сигурно локализиране – т.е. до човек с име и географски адрес, за да може, когато “сгази лука” пред закона, този същият закон да го пипне. Анонимността и безадресността раждат дързост и чувство за безнаказаност. Новото виртуално пространство е като нов континент - пространство без закони и това, че във всеки интернет форум могат да ни напсуват, без да знаем всъщност кой и къде е човекът, който го прави, е най-малкото зло. По интернет, изкусни безадресници могат да ни изпразнят сметката, да организират нечие убийство, да подмамят децата ни с педофилски материали, или да източат конфиденциални фирмени, или държавни данни и т.н.

В търсене на „националния писател”

Когато стане дума за български език и литература извън пределите на България, малцина са чужденците, които могат да изровят име на наш писател от паметта си. Говоря за познатия шаблон, валиден (с безброй уговорки) при някои по-говорими езици – „езикът на Шекспир” за английския, „езикът на Данте” за италианския, или „езикът на Сервантес” за испанския. В този смисъл ние сякаш все още „търсим”, все още „отглеждаме” писателя, който да ни представя достойно в световната литературна съкровищница като език. Но и не само като език, а и с оригиналността на своя стил, с новаторството и помитащата сила на идеите, с влиянието на цялото си творчество и неговата представителност в нашата и в световната култура. Писател, за когото с гордост да заявим на света – да, той е българин и е писал на български. Ама – ще кажете – не се ли подразбира, че Вазов е Писателят с главно „п” за пред света. Нека не избързваме... Не става въпрос дали този или онзи е писал на български, а дали той, Писателят, може да олицетвори България, да я въздигне с някаква културна добавена стойност.

            В последния брой на френското списание „Медиум” („Médium”, бр.42,2015) тема на броя е точно „националния писател”. Изявени френски литератори, професори по литература, със свои статии умуват какво аджеба е това национален писател, и кой може да бъде – това отнесено към мащабите на една френска литература, разбира се. Дискутират се френски писатели и тяхното място в световния литературен бульон, съпоставят се с други литератури и големи имена. Ето един от примерите, които се цитират: в първото си обръщение след преизбирането му през юни миналата година, колумбийския президент Хуан Мануел Сантос казва: „Колумбийци, приемайки днес вашия вот, с който получавам втори мандат, аз се ангажирам да работя за страната, такава каквато я виждаше в мечтите си Габо и за каквато всички ние мечтаем”. Такава е аурата на един Габриел Гарсия Маркес, в чието лице се припознава не само Колумбия, а и цяла Южна Америка, съдейки по „континенталното” му погребение през април 2014 г. Научаваме още и, че летището в Сантяго де Чили скоро ще носи името не на политик някой, а на Пабло Неруда. Решението е било взето след продължителен национален дебат. Това са само малки факти, които чоплят мисълта и карат всеки, който се чувства съпричастен към писаното слово да се замисли. Чували сме, и у нас сме чували висши политици при национални празници да споменават, че ще следваме Ботев и Левски, техните завети и мечти. Но за кой Ботев става дума – за Ботев войводата, за поета, за учителя, за хъша или публициста. Не е ли това мъглива фраза, отнесена най-общо за Ботев като мит. И доколко той с литературното си творчество може да бъде припознат като националния ни писател.

При всички случаи  такава тема е много дискусионна и може да даде повод за контрастни, разнопосочни и обагрени с бурни страсти мнения. Сигурен съм, че и при другите нации и езици нещата с „националния писател” не винаги са еднозначни. Дори когато казваме за немския: „езика на Гьоте”, замисляли ли сме се, че голяма част от немско говорящите биха предпочели всъщност факлоносец на техния език да е по-скоро Лутер (според германиста Жан Льофевр), да не говорим за специфичните разлики в Швейцария или Австрия, в които едва ли биха приели безусловно шаблона „език на Гьоте”.

Легендата за снопа с пръчки

Както казваше Божидар Димитров в една своя книга, голяма част от историята са митове. Е, имало народи, които в голяма степен са се освободили или поне правят усилия да се освободят от митологичното в своята история, вследствие на дълъг период на сериозни изследвания, анализи и критичен преглед на историческите източници. Но има и такива, които още нямат знания, смелост и сила за това. Към първите спадат например италианците, а към вторите – при цялата условност на такива деления, се числим ние българите.

Когато бях ученик още в началните класове учихме легендата за снопа с пръчки. Как хан Кубрат на смъртния си одър извикал петимата си синове и наредил да му донесат един сноп с лозови пръчки (в друг вариант това са стрели). Петимата здрави и мускулести мъже подред опитали да пречупят снопа, но не успели, а умиращият хан започнал да вади пръчките една по една и с учудваща лекота за един умиращ, ги чупел. Изводът съвпадаше с националния ни девиз - „Съединението прави силата”. Днес синът ми също учи тази легенда за хан Кубрат. Тя беше в учебника за 3-ти клас по „Човекът и обществото”, но сигурно ще я повторят поне още 2 пъти в другите класове нагоре.

Известната картина на Д.Гюдженов - "Кубрат и синовете му" (1926 г)

Та тази история е само един добре съчинен мит. Още у Езоп има басня с такова съдържание, пренаписана в стихове през ІІ в от н.е. от Бабрий и носеща заглавието „Селянинът и неговите синове”. Не е изключено Езоп да е взел идеята за баснята от устни източни мъдрости, както е ползвал такива за други свои басни. Лафонтен, който както вече съм писал, е взаимствал повечето теми на своите басни от Езоп, добавяйки им повече финес и изящество в стихове, също има такава басня.

Карикатура по баснята на Езоп за снопа с пръчки

Ако излезем от сферата на басните, трябва да споменем Плутарх, който в труда си „ De garrulitate” споменава скитския цар Скилур, който имал осемдесет сина и на смъртния си одър ги повикал, показал им сноп малки копия и ги накарал да го счупят. Всички опитали, но никой не успял, след което Скилур развързал копията и започнал едно по едно да ги троши, като им казал, че докато са обединени, никой няма да може да ги победи, но разединят ли се лесно ще бъдат завладяни.

Продавач на мед

Продавач на мед по време на кукерските празници "Песпо" - с.Широка лъка, 1 март 2015 г

Хрупат козиците...

         Седмицата на гората е през април – това всеки го знае, но не всеки знае, че всички останали седмици в годината са седмици на... брадвата. Или по-точно на моторната резачка. Великата българска гора по нашите земи – „магна силва булгарика”, казват била гъста и непроходима някога – преди векове. Отдавна това е само легенда. Днес, нашата гора не е гора, а дървен материал, извор на бързи печалби. Много писатели са писали за българската гора – някои възторжено, други тревожно. Вазов – този наш народен писател, който е писал за всичко, което е попадало в полезрението му, е обърнал внимание и на унищожаването на горите. По времето когато е живял главна причина за това унищожаване било животновъдството. Авторът на „Епопея на забравените” и на обявения за най-любим роман на българите „Под игото”, има стихотворение „Хрупат козиците”, отпечатано през 1899 г в сборника „Скитнишки песни”, което се явява може би първото екологично стихотворение, макар да буди повече снизходителен смях, отколкото екологичен патос:

„ Хрупат козиците шумица млада.

Вехнат дръвчетата, гинат гориците,

Извори съхнат, изчезва прохлада...

  Хрупат козиците.”

Точно тогава - в началото на 20 век, продължавало масовото изсичане на българските гори започнало още през втората половина на 19 век – за дърводобив и за целите на животновъдството.

Дано българската гора не остане само в легендите

Времето на социализма, с всичките му убоги страни имаше тази голяма червена точка – грижата и стопанисването на горите български. Това е период на масово залесяване в много от нашите планини - в Родопите, Странджа и Сакар, както и в много равнинни области. Моята тъща, лека й пръст, разказваше, как като млада ходела на бригада по смолянските гори, да събират гнезда на... борова процесионка – този страшен и днес вредител по бора. Като за награда им раздвали...кашкавал. Представете си, ако въведат и днес подобна система за ръчна борба с боровата процесионка – колко много мераклии ще има, предвид на безработицата в Родопите и най-вече на цената на кашкавала в момента.

Мартенски работи (фейлетон)

Стоях си на спирката на автобус 13 и наблюдавах хората. И изведнъж... Точно така стават страшните и неочаквани неща – обикновено на автобусната спирка и все изведнъж. Та изведнъж, какво мислите установих? Че на хората носовете им растат до края на живота. Да – загледайте се в луничавите носове на десет тийнейджъри и после на десет пенсионери и ще видите, че на тези последните, носовете са два пъти по-големи от колкото на младоците. Направо камби, с извинение. Или може би, това е щото бях поизнервен от чакането? Едва ли. Вярно, че този март какво ли не ни полази – то не беше Баба Марта, че грипна епидемия, че земетресения, наводнения, а сега и мисия на МВФ дори. Но към всичко това се прибавят и приготовленията за абитуриентския бал. На дъщерята. Мда - може да ви се струва, че бързо е пораснала, ама те са така днешните млади – растат като марулки напролет. Ле-леееей, ама само ако ви кажа, че като чуя за абитуриентски бал (да му опустее и думата – сигурно е някаква я латинска, я византийска, такава завъртяна) и направо се изпотявам и ми се появяват гъбички между пръстите на краката. Честно. А пък жената – женска му работа – като го чуе  и веднага почва да чете „Грижи за бебето и детето” на д-р Спок. Аз й викам, дай сега да уточним още веднъж броя на гостите, които ще каним в къщи, и на тези, които ще заведем в ресторанта, а тя ми вика слушай, слушай колко гениално го е казал доктор Спок „че отглеждането на децата е дълго и тежко занимание, а родителите са също така човешки същества, както и бебетата”. "Колко вълнуващо и правдиво" - изхлипа тя... Но все пак успяхме да уточним, че в къщи ще дойдат 43 души, а в ресторанта само 20. Въртяхме, сукахме и все 43, и ни човек по-малко. То, баща ми са пет деца в семейството, майка ми четири, а тъщата шест и тъста, слава Богу, само три. И като се почнат едни братовчеди, стринки, лели, чичовци – не става и не става по-малко. Това е - 43 на 20. Добре, айде криво ляво ще ги посрещнем, но това не е нищо. Защото още не сме избрали тоалетите за самия бал. От 3 месеца гледаме модни списания, обикаляме из интернет-сайтове за тоалети, но още не можем нищичко да изберем. Т.е. ние избираме, ама кви са тия цени, бе брате. Тия хора дето шият, не са ли имали абитуриенти. А пък евтиното нашата не го харесва. Няма, вика, да се обличам като астроложка. Пък аз не съм забелязал астроложките лошо да се обличат, че те много добре си се обличат, особено тези дето са лични астроложки на политици. По едно време харесахме един – и хем марков - на известната фирма „Кльощавата сьомга”, но пък той бил само за абитуриентки с псориазис и такива, които ядат чесън единствено в събота вечерта. Виж, добре поне, че златния пръстен сме го избрали. И обеците (със слончета). Те ще са от бабите и дядовците. Така е сега, а не като едно време – помня на моя бал баба ми ми подари изтривалка за баня, а дядо - слипове - да съм бъдел вече като истински мъж.

"Журнал дьо Женев" - 1 март 1878 (продължение)

     Специален пратеник на "Журнал дьо Женев" – Константинопол, 20 февруари

      Застрашени от няколко дни с окупация на столицата от руснаците, привържениците на Профета не престават да призовават Аллах да отстрани тази горчива чаша от устните им. Миналият четвъртък,  напълно обезумял и вече чуващ марша на казаците да приближава Стамбул, султанът беше решил, че веднага ще замине и даде заповед на първия си секретар Саид паша да побърза с приготовленията. Този същият давайки си вид, че изпълнява заповедта предупреди Председателя на Съвета на министрите Ахмед Вефик паша, който дотича в двореца, скоро последван от своите колеги. Всички обединиха молбите си да убедят Абдул Хамид да надмогне своя безумен страх и да остане в „Йълдъз Кьошк”, където не го застрашава никаква опасност. Факт е, че там няма никаква заплаха и днес все още, опасността от руска окупация, или да го кажем по-точно от една визита на Балканската армия в Константинопол  е относително далечна.

     Султанът и неговите съветници отправяха и още отправят настоятелни молби към Царя за да ги отмине това унижение или най-малкото да бъде смекчено доколкото е възможно.

Предложения, които се смята, че ще удовлетворят император Александър, бяха изпратени в руската Щаб-квартира, от господин Ону, главен руски преводач, който замина в събота вечер за Адрианопол.

     Има съмнения, че руснаците са повдигнали нови пречки или са определили нови изисквания, защото г. Ону едва пристигнал в Адрианопол тръгна отново за Константинопол и в понеделник вечер беше отново в Пера у немския консул г. Жилет, при когото е настанен.

В дипломатическите кръгове всички се губят в догадки относно целта на неговата мисия, която той грижливо пази в тайна. На любопитните, които срамежливо го подпитват за това, той отговорил, че е пристигнал да си купи консерви (sic) и да си набави подправки. Докато казвал това, студеното му и сухо лице оставало невъзмутимо.

     В неделя привечер, един османски куриер, бригадния генерал Осман паша пристигна носейки важни съобщения изпратени от Сафет паша, първия от двамата преговарящи в Адрианопол. Според сведенията Сафет съобщавал за нови утежнения представени от руснаците към мирните договорености вече подписани в Адрианопол.

     В деня, в който условията бяха уточнени точка по точка, турците веднага установиха, че на обширните прелиминарни условия приети в Адрианопол, руснаците дават съмнителна разтегливост. Границите на България са разширени до Солун на запад, до Янина в Албания и на юг доста отвъд линията, която пресича Адрианопол. Мимоходом само да споменем, че наистина има български села в съседство до Константинопол и, че населението е преобладаващо българско в Чаталджа, на 40 км северозападно от столицата...