В търсене на „националния писател”

Когато стане дума за български език и литература извън пределите на България, малцина са чужденците, които могат да изровят име на наш писател от паметта си. Говоря за познатия шаблон, валиден (с безброй уговорки) при някои по-говорими езици – „езикът на Шекспир” за английския, „езикът на Данте” за италианския, или „езикът на Сервантес” за испанския. В този смисъл ние сякаш все още „търсим”, все още „отглеждаме” писателя, който да ни представя достойно в световната литературна съкровищница като език. Но и не само като език, а и с оригиналността на своя стил, с новаторството и помитащата сила на идеите, с влиянието на цялото си творчество и неговата представителност в нашата и в световната култура. Писател, за когото с гордост да заявим на света – да, той е българин и е писал на български. Ама – ще кажете – не се ли подразбира, че Вазов е Писателят с главно „п” за пред света. Нека не избързваме... Не става въпрос дали този или онзи е писал на български, а дали той, Писателят, може да олицетвори България, да я въздигне с някаква културна добавена стойност.

            В последния брой на френското списание „Медиум” („Médium”, бр.42,2015) тема на броя е точно „националния писател”. Изявени френски литератори, професори по литература, със свои статии умуват какво аджеба е това национален писател, и кой може да бъде – това отнесено към мащабите на една френска литература, разбира се. Дискутират се френски писатели и тяхното място в световния литературен бульон, съпоставят се с други литератури и големи имена. Ето един от примерите, които се цитират: в първото си обръщение след преизбирането му през юни миналата година, колумбийския президент Хуан Мануел Сантос казва: „Колумбийци, приемайки днес вашия вот, с който получавам втори мандат, аз се ангажирам да работя за страната, такава каквато я виждаше в мечтите си Габо и за каквато всички ние мечтаем”. Такава е аурата на един Габриел Гарсия Маркес, в чието лице се припознава не само Колумбия, а и цяла Южна Америка, съдейки по „континенталното” му погребение през април 2014 г. Научаваме още и, че летището в Сантяго де Чили скоро ще носи името не на политик някой, а на Пабло Неруда. Решението е било взето след продължителен национален дебат. Това са само малки факти, които чоплят мисълта и карат всеки, който се чувства съпричастен към писаното слово да се замисли. Чували сме, и у нас сме чували висши политици при национални празници да споменават, че ще следваме Ботев и Левски, техните завети и мечти. Но за кой Ботев става дума – за Ботев войводата, за поета, за учителя, за хъша или публициста. Не е ли това мъглива фраза, отнесена най-общо за Ботев като мит. И доколко той с литературното си творчество може да бъде припознат като националния ни писател.

При всички случаи  такава тема е много дискусионна и може да даде повод за контрастни, разнопосочни и обагрени с бурни страсти мнения. Сигурен съм, че и при другите нации и езици нещата с „националния писател” не винаги са еднозначни. Дори когато казваме за немския: „езика на Гьоте”, замисляли ли сме се, че голяма част от немско говорящите биха предпочели всъщност факлоносец на техния език да е по-скоро Лутер (според германиста Жан Льофевр), да не говорим за специфичните разлики в Швейцария или Австрия, в които едва ли биха приели безусловно шаблона „език на Гьоте”.

Тук няма как да не намесим и популярността, и това доколко този писател е превеждан и познат зад граница и това при положение, че все пак нашите автори по една или друга причина не са сред най-превежданите и търсени имена дори и сравнени с другите източноевропейски страни. Нямаме грандиозно произведение, което да е отекнало и да отеква още с международен звън, нямаме нобелов лауреат ако щете, като Иво Андрич или Сенкевич. Вазов, наистина, си е, и си остава „партриарха”  на нашата литература, по отношение на първопроходност, на епичен размах и всеобхватност на творчеството, но именно бидейки пръв, в период на отсъствие на истинска българска литература, той до голяма степен (и със закъснение) попада под влиянието на френския романтизъм (Юго, Балзак), без да успее да достигне дълбочината и майсторството на най-добрите образци.

Или да раздухаме отново полемика дали да не е  Вапцаров - певеца на работническата класа, влюбеният в новото, което ще дойде като бяла пролет. Поезията му, идеите му, са световни, разбираеми и го нареждат до такива колоси като Лорка или Брехт, но…Достатъчно ли е неговото творчество, да се слее с него цяла една нация, да стане той литературен герб на България? Или ако щете – бихме ли кръстили летището в София на негово име.

Не искам да изреждам повече имена, както не искам и да разравям литературния ни мравуняк. Факт е, че за да можем да се обединим около едно литературно име, да се припознаем в литературното наследство на един български писател, трябва да изтече още много вода и най-вече да узреем като нация литературно, но и интелектуално, което все ми се струва, че – аха да се случи, но все не се случва.

А дотогава – може би все пак Вазов остава най-близо до идеята за „национален писател” на България, при всички уговорки, които могат и трябва да се направят.

("Соколовски манастир" и "Лествицата на Св.Йоан Лествичник" - детайл от Роженски манастир - снимки- И.Гео)