Един ден на госпожа Мисиркова

Госпожа Мисиркова беше малко кривогледа, но това не й пречеше да преподава български и литература в най - елитното училище в града. Като всички свои колежки и тя си купуваше редовно тоалетна хартия – по 4 ролки в пакет, както и любимия си вестник „Змийско царство”, но за книги парите все не стигаха.

И тази сутрин тя пристигна 10 минути преди началото на първия час, като успя да изпие едно кафе, да разкаже на две колежки как Цецо - мъжът й, изнесъл поредния концерт за банциг и тази нощ, а тя го ръгнала 14 пъти, успя да се погледне в огледалото три пъти, да си изстиска една пъпка и дори да вземе дневника на 7 ^ж клас.

Когато влезе в класната стая, каза здравейте ученици, и кой знае защо се сети, че Александър Дюма е бил голям женкар. Отметна глава да пропъди натрапчивата мисъл и както всеки час, събра мобилните телефони на целия клас, нареди ги пред себе си на бюрото и зачака. Госпожа Мисиркова си имаше принципи – тя ненавиждаше тези технически средства, защото като малка тя нямала била такова чудо и винаги ги събираше, като изпитваше на дъската тези, на които първи звънваха телефоните.

Първо звънна телефонът на Габи, веднага след това този на Тошко, после на Майкъл, и изобщо като се почна едно звънене – телефоните чак заподскачаха по бюрото пред госпожа Мисиркова, като пуканки в тенджера. И най-странното беше, че всички апарати свиреха една и съща мелодия – „За мен ти си морска сирена” в рап-вариант. Тя се разкрещя, че това било заговор, че щяла била да ги изхвърли през прозореца, но в крайна сметка се закани да даде контролна на целия клас. Надигна се силен ропот всред учениците – едни започнаха да пускат хартиени ракети, други крещяха, че им се ходело спешно до тоалетната, а Геновева дори припомни, че, пък госпожо Мисиркова, тридесет дни след Осми март не се изпитвало. Госпожа Мисиркова бързо омекна, успокоена от мисълта, че си е сложила и тази сутрин чисто долно бельо – за всеки случай, така де - „човек не знае какво може да му се случи”, та трябва винаги да е готов. Кой знае защо, но тази мисъл я успояваше най-много в трудното ежедневие. На голямото междучасие тя реши една кръстословица, смъмри двама ученици, че уригат пред кабинета по пеене, поговори с един колега за събитията от вчерашния „Биг брадър” и кихна четири пъти, като при последното кихане определено й се приядоха фурми.

Искам да ти подаря хаван, но кой от всичките - не знам

Безадресният човек

Когато се каже “адрес” на всички става ясно за какво иде реч. Това означава, че Иван Драганов, може да бъде намерен на еди-коя-си улица, еди-кой-си номер, етаж, в този и този град. Или адресът е една точно определена позиция, в географското пространство. Коренът на думата идва от латинското “directus” – “прав, право”, откъдето произлиза и думата “директен” впрочем, и значението му е било такова, да може съдията, или съответната власт, лесно да намери престъпилият закона. Или да прибере данъка от всеки поданик. Това е било основното му предназначение в онези времена, когато градовете са започнали да растат неконтролируемо – като къщи и като население. То е валидно и днес.

Последните 18-20 години, са едни много интересни години за живеене. Не става дума за стоварилата ни се голяма социално-икономическа „радост”, свързана с дълбока криза, макар тя също да прави живота ни “интересен”, а за бурната, технологична революция. Новите технологии, освен че промениха всички сфери на живот, доведоха и до появата на “безадресния човек”. Именно безадресен по отношение на новото технологично пространство, създадено от интернет и мобилните комуникации. Нашият електронен адрес, или клетъчен телефон не са подчинени вече на географското пространство и на разстоянията. Пощенският адрес служи май вече само за получаването на ненужни рекламни диплянки. По-важният за нас адрес е съставен не от ясно позиционирани град, улица и номер, а от цифри, букви и кльомба, чрез които можем да бъдем открити където и да се намираме. Това ни кара, когато отговаряме по мобилния си телефон, вместо някогашното “ало”, да казваме вече: “къде си?”. Защото откак свят светува разстоянията са определяли пространството, а днес - от няколко години, имаме цялото пространство под носа ни, без разстояния. Можем да предаваме, получаваме и съхраняваме огромно количество информация от другия край на света, само с натискането на едно копче и то за секунди. Както с всяка новост, днешният homo sapiens, бързо-бързо направи ежедневие от тази “технологична буря” и се научи да върши престъпления чрез компютър и интернет, и чрез клетъчен телефон, именно защитен от тази безадресност в новото пространство. Затова се стигна и до регистрация на потребителите на предплатени мобилни услуги. Това е някакъв опит да се стигне до по - сигурно локализиране – т.е. до човек с име и географски адрес, за да може, когато “сгази лука” пред закона, този същият закон да го пипне. Анонимността и безадресността раждат дързост и чувство за безнаказаност. Новото виртуално пространство е като нов континент - пространство без закони и това, че във всеки интернет форум могат да ни напсуват, без да знаем всъщност кой и къде е човекът, който го прави, е най-малкото зло. По интернет, изкусни безадресници могат да ни изпразнят сметката, да организират нечие убийство, да подмамят децата ни с педофилски материали, или да източат конфиденциални фирмени, или държавни данни и т.н.

В търсене на „националния писател”

Когато стане дума за български език и литература извън пределите на България, малцина са чужденците, които могат да изровят име на наш писател от паметта си. Говоря за познатия шаблон, валиден (с безброй уговорки) при някои по-говорими езици – „езикът на Шекспир” за английския, „езикът на Данте” за италианския, или „езикът на Сервантес” за испанския. В този смисъл ние сякаш все още „търсим”, все още „отглеждаме” писателя, който да ни представя достойно в световната литературна съкровищница като език. Но и не само като език, а и с оригиналността на своя стил, с новаторството и помитащата сила на идеите, с влиянието на цялото си творчество и неговата представителност в нашата и в световната култура. Писател, за когото с гордост да заявим на света – да, той е българин и е писал на български. Ама – ще кажете – не се ли подразбира, че Вазов е Писателят с главно „п” за пред света. Нека не избързваме... Не става въпрос дали този или онзи е писал на български, а дали той, Писателят, може да олицетвори България, да я въздигне с някаква културна добавена стойност.

            В последния брой на френското списание „Медиум” („Médium”, бр.42,2015) тема на броя е точно „националния писател”. Изявени френски литератори, професори по литература, със свои статии умуват какво аджеба е това национален писател, и кой може да бъде – това отнесено към мащабите на една френска литература, разбира се. Дискутират се френски писатели и тяхното място в световния литературен бульон, съпоставят се с други литератури и големи имена. Ето един от примерите, които се цитират: в първото си обръщение след преизбирането му през юни миналата година, колумбийския президент Хуан Мануел Сантос казва: „Колумбийци, приемайки днес вашия вот, с който получавам втори мандат, аз се ангажирам да работя за страната, такава каквато я виждаше в мечтите си Габо и за каквато всички ние мечтаем”. Такава е аурата на един Габриел Гарсия Маркес, в чието лице се припознава не само Колумбия, а и цяла Южна Америка, съдейки по „континенталното” му погребение през април 2014 г. Научаваме още и, че летището в Сантяго де Чили скоро ще носи името не на политик някой, а на Пабло Неруда. Решението е било взето след продължителен национален дебат. Това са само малки факти, които чоплят мисълта и карат всеки, който се чувства съпричастен към писаното слово да се замисли. Чували сме, и у нас сме чували висши политици при национални празници да споменават, че ще следваме Ботев и Левски, техните завети и мечти. Но за кой Ботев става дума – за Ботев войводата, за поета, за учителя, за хъша или публициста. Не е ли това мъглива фраза, отнесена най-общо за Ботев като мит. И доколко той с литературното си творчество може да бъде припознат като националния ни писател.

При всички случаи  такава тема е много дискусионна и може да даде повод за контрастни, разнопосочни и обагрени с бурни страсти мнения. Сигурен съм, че и при другите нации и езици нещата с „националния писател” не винаги са еднозначни. Дори когато казваме за немския: „езика на Гьоте”, замисляли ли сме се, че голяма част от немско говорящите биха предпочели всъщност факлоносец на техния език да е по-скоро Лутер (според германиста Жан Льофевр), да не говорим за специфичните разлики в Швейцария или Австрия, в които едва ли биха приели безусловно шаблона „език на Гьоте”.

Легендата за снопа с пръчки

Както казваше Божидар Димитров в една своя книга, голяма част от историята са митове. Е, имало народи, които в голяма степен са се освободили или поне правят усилия да се освободят от митологичното в своята история, вследствие на дълъг период на сериозни изследвания, анализи и критичен преглед на историческите източници. Но има и такива, които още нямат знания, смелост и сила за това. Към първите спадат например италианците, а към вторите – при цялата условност на такива деления, се числим ние българите.

Когато бях ученик още в началните класове учихме легендата за снопа с пръчки. Как хан Кубрат на смъртния си одър извикал петимата си синове и наредил да му донесат един сноп с лозови пръчки (в друг вариант това са стрели). Петимата здрави и мускулести мъже подред опитали да пречупят снопа, но не успели, а умиращият хан започнал да вади пръчките една по една и с учудваща лекота за един умиращ, ги чупел. Изводът съвпадаше с националния ни девиз - „Съединението прави силата”. Днес синът ми също учи тази легенда за хан Кубрат. Тя беше в учебника за 3-ти клас по „Човекът и обществото”, но сигурно ще я повторят поне още 2 пъти в другите класове нагоре.

Известната картина на Д.Гюдженов - "Кубрат и синовете му" (1926 г)

Та тази история е само един добре съчинен мит. Още у Езоп има басня с такова съдържание, пренаписана в стихове през ІІ в от н.е. от Бабрий и носеща заглавието „Селянинът и неговите синове”. Не е изключено Езоп да е взел идеята за баснята от устни източни мъдрости, както е ползвал такива за други свои басни. Лафонтен, който както вече съм писал, е взаимствал повечето теми на своите басни от Езоп, добавяйки им повече финес и изящество в стихове, също има такава басня.

Карикатура по баснята на Езоп за снопа с пръчки

Ако излезем от сферата на басните, трябва да споменем Плутарх, който в труда си „ De garrulitate” споменава скитския цар Скилур, който имал осемдесет сина и на смъртния си одър ги повикал, показал им сноп малки копия и ги накарал да го счупят. Всички опитали, но никой не успял, след което Скилур развързал копията и започнал едно по едно да ги троши, като им казал, че докато са обединени, никой няма да може да ги победи, но разединят ли се лесно ще бъдат завладяни.

Продавач на мед

Продавач на мед по време на кукерските празници "Песпо" - с.Широка лъка, 1 март 2015 г

Хрупат козиците...

         Седмицата на гората е през април – това всеки го знае, но не всеки знае, че всички останали седмици в годината са седмици на... брадвата. Или по-точно на моторната резачка. Великата българска гора по нашите земи – „магна силва булгарика”, казват била гъста и непроходима някога – преди векове. Отдавна това е само легенда. Днес, нашата гора не е гора, а дървен материал, извор на бързи печалби. Много писатели са писали за българската гора – някои възторжено, други тревожно. Вазов – този наш народен писател, който е писал за всичко, което е попадало в полезрението му, е обърнал внимание и на унищожаването на горите. По времето когато е живял главна причина за това унищожаване било животновъдството. Авторът на „Епопея на забравените” и на обявения за най-любим роман на българите „Под игото”, има стихотворение „Хрупат козиците”, отпечатано през 1899 г в сборника „Скитнишки песни”, което се явява може би първото екологично стихотворение, макар да буди повече снизходителен смях, отколкото екологичен патос:

„ Хрупат козиците шумица млада.

Вехнат дръвчетата, гинат гориците,

Извори съхнат, изчезва прохлада...

  Хрупат козиците.”

Точно тогава - в началото на 20 век, продължавало масовото изсичане на българските гори започнало още през втората половина на 19 век – за дърводобив и за целите на животновъдството.

Дано българската гора не остане само в легендите

Времето на социализма, с всичките му убоги страни имаше тази голяма червена точка – грижата и стопанисването на горите български. Това е период на масово залесяване в много от нашите планини - в Родопите, Странджа и Сакар, както и в много равнинни области. Моята тъща, лека й пръст, разказваше, как като млада ходела на бригада по смолянските гори, да събират гнезда на... борова процесионка – този страшен и днес вредител по бора. Като за награда им раздвали...кашкавал. Представете си, ако въведат и днес подобна система за ръчна борба с боровата процесионка – колко много мераклии ще има, предвид на безработицата в Родопите и най-вече на цената на кашкавала в момента.