In Memoriam

         Ваня Константинова - слънчевият човек, писател и приятел се пресели в един по-добър свят. Нека пътят на душата й да е лек и светъл. Ще я помним с финия усет за изкуство и поезия.
         Връзка към емблематичния й разказ Маа Джонг, от сборника с разкази "Благодарим ти, мистър Уан" ( изд. "Арс", 2008 г)

"Направи нещо за Родината - ЕМИГРИРАЙ!"

„Родина.

Еду я на Родину,

пусть кричат – уродина,

а она нам нравится,

хоть и не красавица.”

Из песента на група „ДДТ”, „Родина”

Преди дванадесетина години в „Литературен вестник” на цяла страница бяха публикували извадка от графитите от улиците на Белград. После излезе и отделна книжка с тях озаглавена „Язък за боята”, на издателство „Стигмати”. Тогава, помня, много се смях. И размишлявах. Смях се и размишлявах, размишлявах и се смях. Едно от любимите ми беше: „Мога да вдигна слон с една ръка, но къде да намеря слон с една ръка”. Бях осъзнал може би още по-ясно огромния тъжно-смешен, философско-циничен заряд, който има в това велико улично изкуство. Такъв разтърсващ заряд имаше и в култовото: „Направи нещо за Родината – ЕМИГРИРАЙ!”. Истинска бомба! С много подтекст, че и надтекст и не знам какво още. Това, що годе паметливия човек няма как да не го нареди до „За Родину, за Сталина!” и до нашето бодро „Строим за Родината” от бригадирските времена.

В средата на деветдесетте години аз самият, както хиляди други около мен, не бях съвсем наясно какво да направя за Родината – дали да остана да строя, или да емигрирам. И за разнообразие, реших – я, докато строя бъдещия земен рай тук, да подам документи за канадска виза.

Първото ми и единствено влизане в легендарния хотел „Шератон-Балкан”, (който, за да стане пълен тюрлюгювеч, се намира на гърба на Президенството – уникален случай в света – един от символите на държавността е в една сграда с хотел, но това е друга тема) беше за интервюто с представителя на посолството на Страната на кленовия лист, дошъл чак от Виена човека. Много нещо си говорихме с този съвестен служител – па на френски, па от време на време на английски – за да ме провери дали не съм излъгал в показанията за езиците, но една фраза съм запомнил накрая. Каза ми: „Одобрен сте, господине, но за съжаление Вашата професия не е сред търсените в Канада и ще имате трудности”. Стана ми леко горчиво. А той просто е искал да ми приземи малко илюзиите. После се почнаха едни епистоларни общувания с посолството: „Ам че попълнете това, драги сър, преведете ни онова, изпратете ни такъв и такъв документ, минете медицински преглед точно в тази болница, едно, че второ, че трето свидетелство за съдимост...”. На много от нашего брата - българина, тези процедури може би са им познати. Само ще кажа, че за мен това беше унизително, скъпо струващо и много проточено във времето. Към края ми бяха изпратили множество брошури с обилна информация за Канада - за здравната система, правата и задълженията на гражданите, пазара за работа, за това как функционират правителство и парламент, за цените и наемите на жилищата в различните провинции и градове, от която ставаше ясно, например, че най-скъпи били имотите във Ванкувър и най-евтини в Квебек сити. Имаше информация и за климата, банките и какво ли не – абе хората бяха мислили за всичко. Но и аз вече много бях мислил...

Нощта преди покръстването

    Утре реката

      ще е с отнесена сянка,

  вятърът ще е тънък като риба под мост.

     Но тази нощ

   ще ни пие луната-шаманка

       и нечий дух-дъхосвирец  ще свири на кост.

       Ще избяга водата от трите чучура,

   ще се влее в снагата на бик.

        Самодива ще изюди  някого край мочура,

     и ще свърне в легендата си

                 тази нощ  духове в бобища,

         дълги котки ще вият дълго край рибена кост.

     В тази тъжна и тегава нощ,

          като в гробища,

              уморен, от кръста  ще слезе Христос.

    

      

Христос Воскресе !

Снимка с шнорхел (великденски фейлетон)

          Личният ми бакалин е бай Страти. Така както си имам личен депутат, водопроводчик, водолаз, банкер и дори рибар (е, той малко бракониер пада...ама айде сега). Имах си и лична нумероложка, ама тя замина за Англия, след като се отзова на малко странната обява: „Търсим нумероложки, с добра външност, може и разведени и без език”. Но за нея друг път ще ви разказвам. Та влизам си днес в бакалийката на бай Страти да си напазарувам за Великден. Той е сврян в мазето на блока (става въпрос за бай Страти, а не за Великдена) и е толкова тесничка – бакалийката де, ама на нас от махалата ни е много мила. Да не говорим, че си има и страница във Фейсбук –„Пресни салати при бай Страти”, а иначе като влезеш вътре веднага виждаш метална табелка, явно открадната от някой асансьор – „3 лица, 210 кг”. Наистина, повече от трима души и да искат не могат да влязат заедно, но това, че е тясно, за нас не е повод за песимизъм – така самият акт на пазаруване е някак си... по-интимен. Пък и който иска да му е широко да си кисне във Фейсбука, дето вече го споменах...Та влизам вчера и гледам вътре вече е леля Теменужка – от вход „Б”, шести апартамент. Тя, има-няма 130 кила, но като я види човек в тясната бакалийка, си мисли, че е поне 250. И тя женицата дошла да си купи това-онова.
          - Абе Страти, чувам я. – Ти от тоя маргарин дето имаше бонус боя за яйца към него, имаш ли още?
          - А – той свърши, Нуше. Сега имам друг с песента „Заблеяло е агънце”, изпълнявана от детски хор на 21 езика– отговаря гордо Бай Страти, сякаш лично той е спонсорирал записите на поне 15 от езиците.
          - Тъкмо и ти ще им пригласяш, како Теменужке – бъзикам я аз.
          - А-а, ами то ние с моя Киро си пеем от време на време, като нямаме како да прайм и зяпаме мухите, - отвръща невъзмутимо тя като слага ударението на „у”-то .
          Бай Страти подава маргарина с диска към него и добавя с маркетингов нюх:
          - Нуше, имам и хубава лютеница. Тя пък е с пантофки – на два буркана, по една китайска пантофка бонус – лява или дясна – по избор. С драконче отгоре. Четири буркана – чифт. Всякакви номера имам.
          - Хубуй, ама, ние не сме изяли още оная със самобръсначката. Ами какъв е тоя салам с онова вързаното дълго нещо, бре.
          - А-а-а, това е шпек „Бургас” – той върви със шнорхел. Не е за тебе – намигва ми лукаво Страти.
          - Че що бе, за празника не може ли човек и малко шпек да си вземе, а пък тоя щоркел все ще потрябва за нещо. Я дай една пръчка.

          Така стрина Теменужка се сдоби последователно с три кофички кисело мляко с ароматизатор за тоалетна, пакет кускус с ваденка с великденски заек, а също и кори за баница с татуировка за ръка „Мона Лиза”.
          И аз си напазарувах - лютеница - два буркана с лява пантофка, размер 44, кренвирши с гъбка за миене на чинии, бутилка червено вино с миниатюрна брошурка с Хартата с правата на човека. Като ми подаваше тоалетната хартия към която имаше два стръка магданоз, бай Страти извади отдолу две свирки и каза, че ми ги дава като бонус лично от него като за верни клиенти. Така ми зарадва сърцето – тъй де – нали ми е личен бакалин.
          Ако ви кажа, че целия ден на Великден се разхождах из къщи с новата си лява пантофа, като си четях Хартата, жена ми се скъса да мие чинии от радост, че си има нова гъбка, а децата ни надуха главите със свирките. Какво да се прави – нали е Великден – на всички ни е радостно в душите.

          Обаче пък като видях снимката на кака Теменужка с шнорхела – ухилена до уши в нейния Фейсбук-профил, нямаше как да не й ударя едно „харесва ми”...

Минижупът на латинския

          Езиците са тайнство, приказка без край. Както говоримите, така и „мъртвите” езици. Особено тези „мъртви”, които още са живи. Като дете за мен беше голямо тайнство да се докосвам до двата латинско-български речника на баща ми – сякаш откривах археологическа находка. Особено обичах поговорките в края – отломки от уж мъртъв език, доплували през толкова векове до наши дни. Четях ги, преписвах ги, осмислях ги. И тогава ми беше и сега ми е странно като кажат „мъртъв език” за латинския. Добре бе джанъм, щом е мъртъв, защо като студент всички растения трябваше да ги зубря на латински и вместо да уча как е „минижуп” на латински, аз учех, че „allium cepa” например, е най-обикновен лук. Да не говорим, че „capsella bursa-pastoris” на всички езици си е буквален превод от латински – „овчарска торбичка” или „пастушья сумка” на руски, или „bourse à pasteur” на френски. Ами медицинските термини, ами речника на правистите, който почти една четвърт е от латински думи и изрази. Ами международни думи като хотел, фабрика, нихилизъм, с какъв корен мислите че са.

          При цялото римско наследство като култура, строителство и начин на живот  по нашите земи от края на първи та чак до четвърти век, е цяло чудо, мисля си, че ние днес не говорим на език произхождащ от латинския, като румънците примерно.

          Ако трябва да си говорим честно латинския е по-жив от българския. „Гугъл” може да ви даде донякъде идея за това. Преди 7-8 години немското рап-радио „Kiss FM” беше излъчвало четири часа в ефир само на латински за да върне интереса най-вече на младите към този „мъртвец”. Цялото предаване – новини, прогноза за времето, дори рап парчетата са били на латински – щуро нали. Друго немско радио „Радио Бремен” има постоянни емисии новини на латински. Това възкресяване на мъртвец ли е при положение, че латинския бил третия най-изучаван в немските училища език след английския и френския? Примерите са много из Европа - Финландското национално радио „Yle” три пъти седмично има предавания на латински и то от двайсет години вече. Ами преводите на съвременна литература на латински – първите два тома на „Хари Потър”, „Пинокио”, или „Парфюмът” на Зюскинд. Всички тези примери имат за цел да доближат „далечния” латински, да го осъвременят, да го направят по-интересен, да  го вкарат в развлекателна форма ако щете. Също като моята добра приятелка Доротея Табакова – преподавател по антична литература в СУ, която преди години беше превела фолк-хита на Радо Шишарката „Тигре, тигре” на латински – ей така заради бъзика и напук на чалгизацията.

До Христо Габеров и назад

Христо Габеров е жизнерадостен световен художник. От него лъха нещо красиво, цветно, мистериозно – като у герой от приказките на Шехеразада – ама от онези - добрите герои.

Дори когато не говори за картини или четки, той говори цветно и сладкодумно. Можеш да чуеш невероятни истории, за невероятни неща. А когато не говори, се усмихва. И рисува. Ателието му е като истинска пещера с богатства от „1001 нощ” – там можеш да видиш картини, бои, глави на препарирани риби, въдици, гребла за каяк, афиши, календари, четки, шишенца с нещо-си,  буркани с друго нещо-си, обувки за ски, мишена за дартс, снимки, статуетки, одеала и много други джунджурии. Има и голямо огледало. И компютър.

Сред цялата тази свръхдоза сетивности и настроения, постепенно забелязвам и едно розово фламинго, което буквално пред мен цъфва на главата на един негър. Това ще е следващият кандидат-шедьовър или следващото късче от самия Христо.