Залез в Родопите

За сатъра и за крема

„Със сатър се бръснат, с крем се мажат”, обичаше да казва баща ми за хора, които искат на всяка цена да се покажат пред обществото, че са културни и богати, но в действителност не са. Не са най-вече първото. А баща ми беше образован и умен човек и аз за все повече неща проумявам колко прав е бил. Сигурен съм, че той е знаел, че целия този израз може да бъде заменен само с една дума – сноби, но той предпочиташе по-сочния език.

Да се фукаш, не знам дали е типично българско качество, но е доста разпространена „болест” по нашите ширини. Последните години се оказаха доста благоприятни за епидемичното й разпространение. Може би това е начин за избиване на някакви комплекси, а може би е просто балканска мачовщина – не знам. Всички сме свидетели как изведнъж след 90-та година пътищата ни се изпълниха с големи и луксозни автомобили – и както обичам да казвам – сигурно всеки трети селянин вече яха мерцедес. Нищо че сади с жена си картофи и тютюн. Нищо че двора му е торище, а извън двора – бунище. (Това за изкуството да се поддържат мръсни и в отвратително състояние дворовете и улиците на българските села е отделна тема – някой ден може и до нея да стигнем). За гражданите това е в сила в още по-голяма степен. Не знам, Европейския Съюз, дето толкова обича класациите, защо не направи статистика за броя на мерцедесите на глава от населението – в нея със сигурност ще сме на челно място. Така си мисля.

           Подобно стоят нещата и с другите лъскави джаджи, с които обичаме да се фукаме пред обществото. Едно странно явление се наблюдава сред подрастващите например – по училищата масово могат да се видят невръстни ученици със скъпи технологични чудеса в крехките си ръце. Днес не се подаряват ракети за тенис, кънки, или да не говорим енциклопедии, речници, или музикални инструменти. Подаряват се – според тийнейджъра – телефон, таблет, лаптоп. „O tempora, o mores!” – казал Цицерон според моя „Латинско-български речникъ”, издаден през 1927 г и останал в наследство от баща ми. С моя син – тийнейджър в разцвета на манията към новите технологии преди няколко месеца водехме словесни войни, като се опитвах да го убедя, че не трябва и не е редно да му купувам телефон, който струва почти колкото цялата месечна заплата на баща му. Разбира се, той все вадеше необоримия довод, че да, ама виждаш ли, в класа му вече пет, или осем души, примерно, имали такива скъпи телефони. Когато го питах – е, добре – тези съученици с какво са заслужили да имат такива скъпи джаджи – отличници ли са, спечелили са първи места в някакви олимпиади ли, или са първенци в някой спорт или изкуство, той насмешливо ме изглежда и отговаря – „ти пък! – те са двойкаджии”. Тогава си припомням, че да – обществото ни е болно. Болно от... фукане. Не става въпрос за това дали можем или не да си позволим да купим тази или онази лъскава бъзикня на нашите отрочета, а за това дали е нужно и дали е възпитателно да се изсипват маса пари, за нещо, което ще служи единствено за игри и за фукане пред другите деца. Но по този начин също и родителите се перчат пред обществото. 

Пасакалия

      

 Уличката

      за хиляден път

      минава през мен,

      улисана,

      в захилено скерцо,

      разскърцва вратите,

      разтваря прозорците

      в три-четвърти такт,

      прокашля минувачите,

      промушва своята прошка

      през двете редици къщи,

      през възторжените хлапета,

      с очи-барабани,

      които вече знаят, че

      музикант къща не храни.

         В уличката

          по която

           минава-

            заминава,

             минава-

              заминава,

                флейтата вече е

                  вятър в празно шише,

                      а барабанът – тъжен лист

                           в гърлото

                                   на есента.

Къща, с.Снежинка

Портокаловото дърво

      Трябваше да направя една анкета – от онези абсурдните, които си въобразяват, че могат да определят контурите на омразата и обичта между различните етноси, населяващи дадена територия. Имах да анкетирам пет български, четири турски и три ромски семейства, с деца в училищна възраст. Бях приключил с турските още предишния ден и в следобеда на този ден, тъкмо прекрачвах прага на гостната на петото българско семейство, когато бях силно тонизиран от две неща – от бюста на домакинята и от едно голямо, зелено дърво в саксия.
Младата жена беше леко закръглена, средно висока, с дълги коси на кичури и вталена блузка, достатъчно къса, че да оставя да се вижда една достойна ивица от корема ú, с пъпа в средата. Но бюстът, ах, бюстът…
      - Малее, какви големи лимони – възхитих се аз без угризения, като гледах към растението, разбира се.
      - Не са лимони. – отвърна жената, с лека усмивка и добре подплатено самочувствие – това са портокали.
      - А! Портокали! Такова голямо дърво и с толкова плодчета – продължих, докато разстилах анкетните листове и се разполагах на масата. – Пък аз…как ми заприличаха на лимони.
      Дървото беше наистина отрупано с плод – имаше поне четиридесетина опулени, почти еднакви топки и будеше респект с размера и зеленината си.

      - Това е семейна реликва. – каза не без гордост домакинът, който седна срещу мен, готов да бъде подложен на кръстосания огън от въпросника – Донесено е било от прадядо ми, преди шейсет и кусур години, от Македония. По време на войната.
      - Преди шейсет години! – не успях да прикрия възклицанието си, като почти забравих за внушителния бюст на жена му и започнах да кроя планове как да изчопля историята на това героично дърво, подпиращо сякаш с лекота тавана и семейната хармония на дома.
      Не се наложи да прибягвам до хитрости – домакинът беше словоохотлив добряк – от тези, дето разказват открито дори и карикатурните случки от живота си. Започнахме това, за което бях дошъл, като помежду въпросите от анкетата слушах одисеята на портокаловото дърво.
      - Прадядо ми участвал в Отечествената война в боевете при Страцин. Може да си чувал за Страцинско-Кумановската операция във Вардарска Македония. Говорим за октомври четирийсет и четвърта – поде младият мъж.
      - Да, да – чувал съм. - отговорих, с интонацията на експерт-историк, макар че единственото, което знаех е, че някакви български части са се мотали из Македонията по онова време, биели се с немците, задигали каквото им е харесвало от манастирите и селата, и задявали македонките – изобщо държали се като истински освободители.
      - Прадядо тогава е бил 42-43 – годишен, поручик от запаса. Още в началото на боевете при Страцин, намира портокалчето в един изоставен немски окоп. Било в глинена саксия, килната на една страна, близо до тялото на убит немски офицер. Растението било не повече от две педи високо. Нали си бил чешит и го влечало всичко свързано с овошки и добитък, когато видял саксията, веднага му щръкнали ушите и нещо в него запърхало. Другите преджобвали труповете на фрицовете, обирали оръжие, пари и разни ненужни трофеи, а прадядо – взел портокалчето. “Сигурно немският офицер го мъкнеше от Гърция като подарък за своята фригидна фрау, чакаща го, я в Саксония, я в Бавария” – шегуваше се многократно през годините той, като оглеждаше тържествуващо околните за да види какво впечатление им е направил с такова “учено” изречение.
      - Според Вас, има ли нещо, от което детето Ви да се чувства притеснено в училище? – зададох поредният въпрос от това всеобщо обществено благо наречено анкета, малко притеснен да не прекъсна нишката на повествованието за портокалчето.

Почти "Витрувиански" човек

Сред циганите в България

      Май 1913 г. Англичанинът Робърт Скот Макфий, бизнесмен от захарния бизнес и изследовател на циганския бит и култура (които днес наричаме ромски), пристига в България. Той остава четири седмици ограничавайки се най-вече в района на Варна, а последната седмица, предрешен като циганин пътува от Варна за Русчук, заедно с цигани-гребенари.
      През 1916 г. бележките и впечатленията на Макфий от посещението му в България излизат в книга със заглавие "With Gypsies in Bulgaria". Едва през 2007 г. тази книга под заглавието "Сред циганите в България" излиза у нас почти незабелязано, отпечатана от УИ "Св.Климент Охридски".
      Във въведението, писано от проф.Ашплант разбираме, че във Великобритания през 1888 г. било основано "Общество за цигански знания" (Gypsy Lore Society), което издава и свое списание (Journal of the Gypsy Lore Society). През 1907 г. Робърт Макфий се запознава с изследователи, които са ентусиазирани да възстановят дейността на това Общество и списанието, временно прекъснати от няколко години. От тази дата нататък - през следващите години  Макфий постепенно става един от водещите авторитети в Англия по въпросите на ромите и ромския език и култура - той записва песни, фолклорни предания, диалекти от различни цигански групи из Англия.
      В цялата му книга тази симпатия към циганите е ясно изразена и обяснима, както е обяснима и симпатията към турците и мохамеданите - типична за английското общество през целия XIX век, че и до днес. Но наред с доброжелателността към тези групи, той трудно прикрива и неприязънта си към българите. Макфий смята, че в България: "всяка раса мрази всички останали, и никоя група - навярно с изключение на турците - не може да се счита за способна да управлява другите"

Робърт Скот Макфий (първият отляво) с приятели джипсолози, 

имитиращи катунски живот

      Книгата е кратка и като цяло през този период на близо месец, не описва кой знае колко интересни или драматични събития. За автора най-интересен град е Разград, понеже пристига там по време на панаира, а освен това го водят и на турска баня - хамам. Особено място Макфий отделя за обрисуването на образа на своя спътник - Тури, на описанието на неговата кожа и на младото му, красиво тяло, когато са голи в банята, откъдето става ясно какви са наклонностите му. Интересно е описана и друга личност - фалшификатора на монети Милано Николов, който с голяма сръчност отливал от половин наполеон и един франк, монета от цял наполеон.
      Като цяло книгата не блести с голям принос към "джипсологията". Тя е просто един обикновен документален щрих към миналото на България - дори банален на места. Това, което впечатлява, уникалното е по-скоро факта, че толкова отдавна - в края на 19 - началото на 20 в., когато ние едва сме прохождали като държава, на други места по света цели групи от хора са се интересували научно от живота, културата и фолклора на циганите. Събирали са се, обсъждали са интересни факти, издавали са списание, изучавали са езика и са си правели живота смислен по своему.
      У нас този приятелски подход в изучаването на циганската култура - днес, повече от 100 години след описаното в книгата, едва прохожда. Вярно е, че циганите  и събитията свързани с тях пълнят вестникарските колонки само за да скандализират и да събудят омраза.  Едва преди десетина - дванадесет години излезе първата "Антология на ромската поезия". Впрочем това "Общество за цигански знания", което споменах в началото съществува и до днес - централата му е преместена в САЩ, а Председател на Обществото е ученият от БАН - Елена Марушиакова, която прави интересни изследвания върху живота на някои цигански групи у нас.