Едит, която разказваше

Беше началото на август. С пъстра компания французи, големи приятели на България и на българския фолклор, бяхме седнали да вечеряме на кораба „Емона”, на язовира. Настроението беше чудесно - денят се беше протегнал вече зад нас като красив, уморен заек, залезът се стараеше да допринесе допълнителни багри към красотата на момента и дори това, че мидите и някои от рибните ястия в менюто бяха свършили, не можеше да помрачи впечатленията ни. Бяхме обикаляли разните му там забележителности, бяхме говорили за траки и римляни, за кръстоносци, за победили и победени войски, и с приятна умора си разказвахме кой какво е правил, или кой какво иска още да научи. В някакъв момент бях впечатлен от думите на едната от дамите – Едит, френска еврейка, както се изрази тя самата. Тя каза, че е разказвач – разказвала приказки. Това избухна в съзнанието ми като изключително явление, подобно откриването на античен артефакт в тютюнева нива. Край мен винаги е бъкало от пишещи от всички полове (то, вече не съм сигурен дали са само два половете, де), с различни нюанси в претенциите за гениалност, но никога не съм чувал някой да се обяви просто за разказвач. Полюбопитствах какви приказки и пред кого ги разказва и тя обясни - всякакви приказки – от цял свят – били нещо като клуб от съмишленици. Обикаляли из цяла Франция, но ходели и в Близкия Изток. Там, заедно с разказвачи от Израел и Палестина си обменяли гостувания – в Палестина разказвали израелски приказки на децата, а после в Израел пък с палестински разказвачи ходели при малките еврейчета да им разказват палестински приказки. Това ме накара да се ококоря още повече – боже, нима имало и такива работи по Леванта. Значи не са само страхът, бомбите и страданията в мислите на хората по тези библейски земи. Чувал бях, наистина, че там  - в арабските страни още я има тази традиция - в някои кафенета и ресторанти платени разказвачи всеки ден разказвали истории. Но все пак...

Пейзаж с язовир "Студен кладенец"

          Есенен поглед към язовир "Студен кладенец", който в момента е почти пресъхнал в една обширна зона навътре от това, което смятаме за "опашка". Изгледът е от вътрешността на разрушена къща (по всяка вероятност бивша ж.п. спирка?). Прилича на картина, нали?

"Мигранти"

            Всъщност това е моя снимка (в цветно обръщане) на голяма колония дървеници от вида Oxycarenus lavaterae Fabricius, върху ствола на липа. Преди двадесетина години този вид го нямаше у нас, а днес на много места по липовите дървета в края на есента могат да бъдат видени тези малки насекоми струпани в "лагери" буквално едно върху друго. Така те прекарват зимата, а напролет мигрират по растенията от сем.Слезови. Абсолютно безвредни са както за хората така и за културните растения. Така че, който ги види, няма нужда да ги мачка и убива, каквато е първичната реакция на човека, когато не познава даден вид (човешки или животински).

           Всяка прилика с човешки миграционни процеси, разбира се, е случайна.

Промиване на мозъци

Композиция от пластилин и въображение

Създаване на миналото или пак за Калуньа

          Честото набиване в главите на определени конкретни дати от миналото ни най-често води до ограничаване и едностранчивост в разбирането на историята. Така, като кажем 1396 г – в нашето съзнание изниква като табелка забита с пирон – да, падането на България под властта на Османската империя, сякаш това е станало като отрязано с нож. Ние не знаем какви са били настроенията, поведението и живота на голямата маса от населението - и по-точно на отделните индивиди. Така е и с другите дати от историята ни  - знаем нещата в едър план (уж), обобщено, но не знаем подробностите. Това твърдят и Ст.Хокинг и Млодинов – ако не сме непосредствени участници в събитията от миналото, то това означава, че те биха могли да са се случили по много вероятни начини, а не по точно един твърдо определен.

          В тази светлина ми се иска да разгледам романа „Калуня-Каля” - на Георги Божинов за живота през 19 в. в един ограничен район в Родопите. В него няма дати, няма схематичност, няма обобщеност. Има автентична, пълнокръвна сага за живота на един планинец-единак - Калуньо с неговите мисли, действия, терзания, заблуди. Има писане без желание да се хареса на този или онзи, без маниерничене – писане като отприщване - истинско, живо. Роман, който не се интересува от това как ще го определят – верен (или не) исторически, етнографски, с неясен жанр, или с предозирано архаичен език. Той просто е въздействащ. Роман за един чепат характер и за неговия (самотен) свят.

Диспут на политическата менажерия

Композиция от пластилин

Слухове, "алековки", бошлаф...

Чух слух, че наближавали избори. Може и да излезе верен, съдейки по това, че по дърветата и електрическите стълбове, традиционните некролози взеха да отстъпват място на други хартийки – по-луксозни и шарени, но също толкова скучни и мрачни и пак с име и снимка на разни хора.

Този път – ако излезе верен този слух – смятам да се възползвам от правото си да не гласувам. Досега гласувах редовно и винаги с някаква смътна надежда, с някаква позитивна нагласа, макар все да избираха други – не моя фаворит. Честно казано и да печелеха моите избраници едва ли нещата щяха да са по-различни. В политиката нещата си имат свое ограничено русло на случване и то не зависи от качествата на отделните хора – дали са честни, красиви, обичат дюнер, или моралът им започвал от утре. Там важна е партията, като цяло, доктрината – не личността.

Понякога има и изключения – като сегашния кмет на Момчилград, който направи толкова за града си, че работите надхвърлиха средното ниво на случване и това със сигурност няма да му бъде простено в съответните политически кръгове.

Не е тайна, че още от античността та до днес, икономическото положение влияе и на резултатите и на активността по време на избори. Затова подобна изборна (и политическа) фрустрация като моята не е изолиран случай и е предсказуема, предвид нерадостните стойности на много икономически показатели. И защото избирателите си „лаят”, а керванът на политиката си върви невъзмутим. Безсрамен. Алчен за власт и за „алековки”. „Алековките” са банкнотите от 100 лв, които много хора изобщо не виждат в ръцете си. На тези зелени хартийки е отдадена заслужена почит на „Щастливеца” Алеко, който пръв в нашата литература събра в образа на Бай Ганьо онзи нашенец – нагаждач, готов на всичко за да докопа келепирец, включително и чрез домогване във властта. „Юнак”, за когото идеалите и моралът са бошлаф - „едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара”. И ето, 120 години от излизането на Алековата книга, нещата с изборите са бошлаф. И при соца изборите бяха бошлаф и сега пак са бошлаф, само че завоалиран под знака на многопартийността.

Да гласувам било мое право. Но мое право е и да не гласувам.

И изобщо не се хваля – не - даже ме е срам, че нещата са стигнали до такова дережде, че да дам гласност на това си право. Във Франция отколе (а напоследък и у нас) има две теми табу при общуванего на хората – едната е, каква ти е заплатата, а другата – за кого си гласувал на изборите. И двете се пазят в съкровена тайна, а аз се улавям, че напоследък и по двете теми си казвам открито истината. Защото нямам какво да крия – крие се ако имаш много, малкото не е за криене.

Иначе  - ако излезе вярно това, че наистина ще има избори – желая на всички кандидати да са живи и здрави – а ние останалите ще правим каквото можем за прогреса и оцеляването на човекоединицата.