Мечтатели

Двама мечтатели съзерцават водата от въжения мост към с.Лисиците, над яз."Студен кладенец".

Едит, която разказваше

Беше началото на август. С пъстра компания французи, големи приятели на България и на българския фолклор, бяхме седнали да вечеряме на кораба „Емона”, на язовира. Настроението беше чудесно - денят се беше протегнал вече зад нас като красив, уморен заек, залезът се стараеше да допринесе допълнителни багри към красотата на момента и дори това, че мидите и някои от рибните ястия в менюто бяха свършили, не можеше да помрачи впечатленията ни. Бяхме обикаляли разните му там забележителности, бяхме говорили за траки и римляни, за кръстоносци, за победили и победени войски, и с приятна умора си разказвахме кой какво е правил, или кой какво иска още да научи. В някакъв момент бях впечатлен от думите на едната от дамите – Едит, френска еврейка, както се изрази тя самата. Тя каза, че е разказвач – разказвала приказки. Това избухна в съзнанието ми като изключително явление, подобно откриването на античен артефакт в тютюнева нива. Край мен винаги е бъкало от пишещи от всички полове (то, вече не съм сигурен дали са само два половете, де), с различни нюанси в претенциите за гениалност, но никога не съм чувал някой да се обяви просто за разказвач. Полюбопитствах какви приказки и пред кого ги разказва и тя обясни - всякакви приказки – от цял свят – били нещо като клуб от съмишленици. Обикаляли из цяла Франция, но ходели и в Близкия Изток. Там, заедно с разказвачи от Израел и Палестина си обменяли гостувания – в Палестина разказвали израелски приказки на децата, а после в Израел пък с палестински разказвачи ходели при малките еврейчета да им разказват палестински приказки. Това ме накара да се ококоря още повече – боже, нима имало и такива работи по Леванта. Значи не са само страхът, бомбите и страданията в мислите на хората по тези библейски земи. Чувал бях, наистина, че там  - в арабските страни още я има тази традиция - в някои кафенета и ресторанти платени разказвачи всеки ден разказвали истории. Но все пак...

Пейзаж с язовир "Студен кладенец"

          Есенен поглед към язовир "Студен кладенец", който в момента е почти пресъхнал в една обширна зона навътре от това, което смятаме за "опашка". Изгледът е от вътрешността на разрушена къща (по всяка вероятност бивша ж.п. спирка?). Прилича на картина, нали?

"Мигранти"

            Всъщност това е моя снимка (в цветно обръщане) на голяма колония дървеници от вида Oxycarenus lavaterae Fabricius, върху ствола на липа. Преди двадесетина години този вид го нямаше у нас, а днес на много места по липовите дървета в края на есента могат да бъдат видени тези малки насекоми струпани в "лагери" буквално едно върху друго. Така те прекарват зимата, а напролет мигрират по растенията от сем.Слезови. Абсолютно безвредни са както за хората така и за културните растения. Така че, който ги види, няма нужда да ги мачка и убива, каквато е първичната реакция на човека, когато не познава даден вид (човешки или животински).

           Всяка прилика с човешки миграционни процеси, разбира се, е случайна.

Промиване на мозъци

Композиция от пластилин и въображение

Създаване на миналото или пак за Калуньа

          Честото набиване в главите на определени конкретни дати от миналото ни най-често води до ограничаване и едностранчивост в разбирането на историята. Така, като кажем 1396 г – в нашето съзнание изниква като табелка забита с пирон – да, падането на България под властта на Османската империя, сякаш това е станало като отрязано с нож. Ние не знаем какви са били настроенията, поведението и живота на голямата маса от населението - и по-точно на отделните индивиди. Така е и с другите дати от историята ни  - знаем нещата в едър план (уж), обобщено, но не знаем подробностите. Това твърдят и Ст.Хокинг и Млодинов – ако не сме непосредствени участници в събитията от миналото, то това означава, че те биха могли да са се случили по много вероятни начини, а не по точно един твърдо определен.

          В тази светлина ми се иска да разгледам романа „Калуня-Каля” - на Георги Божинов за живота през 19 в. в един ограничен район в Родопите. В него няма дати, няма схематичност, няма обобщеност. Има автентична, пълнокръвна сага за живота на един планинец-единак - Калуньо с неговите мисли, действия, терзания, заблуди. Има писане без желание да се хареса на този или онзи, без маниерничене – писане като отприщване - истинско, живо. Роман, който не се интересува от това как ще го определят – верен (или не) исторически, етнографски, с неясен жанр, или с предозирано архаичен език. Той просто е въздействащ. Роман за един чепат характер и за неговия (самотен) свят.

Диспут на политическата менажерия

Композиция от пластилин