понеделник, 30 ноември 2015 г.
неделя, 29 ноември 2015 г.
"Златната ябълка" - представяне
Споделям и аз в блога представителното видео на българския анимационен сериал "Златната ябълка", който скоро се надявам да видим завършен. Много бих искал да правим и да гледаме повече хубави български анимационни филми. Желая му успех!
петък, 27 ноември 2015 г.
Вила "Тъга" - Патрик Модиано
Малко след като бях чел речта на Модиано пред Нобеловия комитет, публикувана във в."Култура", която ми се стори много топла, човешка, без никакви надувки, реч на търсещ, лутащ се човек, не по-различен от всеки обикновен човек на изкуството, а и не само, та малко след това, така се случи, че се озовах за няколко дни на изолирано място. Там нямах никаква връзка с интернет, нито много контакти с хора, не си носех и нищо за четене - изобщо доста подтискащо място, и изведнъж - какво да видя - малка библиотечка - буквално два или три малки рафта - има няма 50 книги. И тези книги ми се сториха като безценно богатство, намерено в гората докато се луташ, за да оцелееш. Първата книга, която си избрах от тази малка съкровищница беше "Вила Тъга" на Модиано.
Докато четях предговора на Вера Ганчева си мислех и друго - колко ни липсват, на днешните четящи хора, добрите критици и добрите предговори към книгите. Предговор, от който можеш да разбереш много за автора и за времето когато е писано произведението, за стила му и за това какви са му вижданията, каква е тенденцията в неговите творби и т.н.
Дали книгата не ми хареса до голяма степен точно заради тези обяснения? Едва ли. Но те сякаш бяха ключът към разгадаването на някои смисли, на някои реакции, на духа на времето и мястото. Точно това "малокръвие" на стила, дава по-голям заряд на фактите, на действията - сякаш читателят е оставен сам да "добавя" и да напластява от себе си, за да компенсира липсата на детайли.
Изказът е с много точна фраза, не бъбрив, сюжета е изграден много стройно, което няма нищо общо с фриволността и хаотичността в действията на героите.
Не знам дали е най-добрата творба на Модиано, но е добра - кара те да мечтаеш, да се пренасяш там край това езеро на френско-швейцарската граница и да си изградиш твой въображаем живот в компанията на останалите герои.
Докато четях предговора на Вера Ганчева си мислех и друго - колко ни липсват, на днешните четящи хора, добрите критици и добрите предговори към книгите. Предговор, от който можеш да разбереш много за автора и за времето когато е писано произведението, за стила му и за това какви са му вижданията, каква е тенденцията в неговите творби и т.н.
Дали книгата не ми хареса до голяма степен точно заради тези обяснения? Едва ли. Но те сякаш бяха ключът към разгадаването на някои смисли, на някои реакции, на духа на времето и мястото. Точно това "малокръвие" на стила, дава по-голям заряд на фактите, на действията - сякаш читателят е оставен сам да "добавя" и да напластява от себе си, за да компенсира липсата на детайли.
Изказът е с много точна фраза, не бъбрив, сюжета е изграден много стройно, което няма нищо общо с фриволността и хаотичността в действията на героите.
Не знам дали е най-добрата творба на Модиано, но е добра - кара те да мечтаеш, да се пренасяш там край това езеро на френско-швейцарската граница и да си изградиш твой въображаем живот в компанията на останалите герои.
сряда, 25 ноември 2015 г.
понеделник, 23 ноември 2015 г.
За Гришата...от "последната България"
Винаги съм си мислил, че не е важно колко лета си посрещал на този свят, а по-скоро с колко емоции и страсти са били изживяни те. Това си помислих отново когато разбрах, че големият български поет, бард и мой приятел Гриша Трифонов е въздъхнал може би (за последно) и си е отишъл. Мнозина може би ще се сетят от последните редове, за песента „Лятото”, чийто автор на музиката беше Гришата, по стихотворението на Иван Вълев. Помня как си пусках десетки пъти плочата с тази песен като в транс. В първия запис, направен в края на 80-те години Гришата дърпаше струните по своя си уникален начин – сякаш иска да ги скъса, но песента ме хващаше за гърлото и не искаше да ме пусне. Така е всеки път, когато ни напусне приятел или близък – започват да валят спомени и самота от небето. Спомних си онези години – много поред, когато всяка есен Харманли се огласяше от песните, смеха, стиховете и караниците на бардовете, дошли от всички кътчета на страната, на традиционните срещи „Поетични струни”, чийто организатор бяха пак Гришата и жена му Мария. Но преди всичко Гриша беше Поет. Човек с изключителен поетичен поглед към нашия не особено поетичен окръжаващ ни свят. Поет с трайна и самобитна диря в съвременната българска поезия. И сякаш беше вчера, когато стояхме двамата в неговата софийска кухничка, на не знам коя ракия вече, и в не знам кой от малките часове на утрото, и той ми рецитирише най-новите си стихотворения, между които „Кърджали” и онова, което започваше с „Това ми е последната България”, а аз го слушах изумен и притихнал, и сякаш все повече изтрезнявах. Не знам дали това му е била последната България, но знам, че „нощта, в която падналият ангел си отива е винаги във края на ноември”. И че в този край на ноември горе вече нетърпеливо го чака Пламен Ставрев за да изпеят заедно „Лятото”, седнали на десния бряг на Лета.
Това ми е последната България.
Последната.
Не ми остана шепичка народ
след всичките велики преселения,
не ми останаха коне -
последният
лежи на хребета
и рие все по-бавно каменния сняг.
Това ми е
последната България.
Разселвах се.
Населвах.
Поселявах.
Дошло е времето да се заселя.
Дошло е мястото да се заселя:
в студените треви на този бряг,
на хвърлей поглед
от последния си кон,
от костите му -
да ми светят като храм на хребета,
додето рия с тъпия си меч земята.
последната
България.
събота, 21 ноември 2015 г.
четвъртък, 19 ноември 2015 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)