"Танцьорка" (A Dancer) - Иво Георгиев

Дърворезба, кестен, 22 х 35,5 см (hand carving, chestnut)

"Мрежата" на майките

Не помня да съм носил употребявани дрехи в моето детство или да съм си играл със стари играчки, подарени от чужди деца. Тогава не беше толкова разпространена тази практика между социалистическите труженици. Вярно, майка ми заделяше от време на време някой чифт чорапогащи или овехтял комбинезон и два-три пъти в годината ги подаряваше на Албена – една едра и румена циганка от „Стария квартал”, с която си имаше симпатии.

Тогава конфекцията не предлагаше такова голямо разнообразие като днес, но пък имаше шивачи - те имаха име и бяха на почит, и най-често нашите панталони  и ризки се шиеха при тях. Китайската шевна промишленост още не беше„удавила” кварталните шивачи.

Днес употребата на дрехи и вещи „втора ръка” е ежедневие, а и бизнес. Но думата ми е за подаряването. И аз подарявам дрехи – няколко пъти в годината на мои мургави братя, които ми звънят на вратата да ме „поздравят” за някой християнски празник, или на семейства с деца по-малки от моите. Но разликата от миналото е тази, че и на моите деца подаряват дрехи. Понякога това са нови или почти не употребявани дрехи. Тази практика взе да плъзва масово и сред семействата „средна” класа. Майките си имат добре развита "мрежа" за обмен на детски дрехи, колички, играчки, лекарства и какво ли не. Намирам това за много хубаво и полезно. Изобщо майките са голяма сила – истинска тайна, неформална организация, насочена към това да прави добро, да помага, да съветва. Бидейки много активни, все в името на бъдещето - т.е. децата, ако решат те могат да съборят правителство, да направят някоя книга много продавана, или да наложат табу над някоя марка детски стоки. "Мрежа", в която има чудесна хармония между егоизъм и алтруизъм.

В Париж, не помня дали беше 2006 или 2007 г, на моста "Мари", при една от разходките ми, видях събрани хора с разни вещи около тях. Нещо като малък битак. Оказа се, че това е „Le Grand Don” – „Голямото даряване”, което се провеждало на 2-3 месеца, там на същия стар мост над Сена. Идеята била да се събират хора, които искат да се освободят от свои вещи и да ги дарят на минувачите – книги, телефони, дрехи, играчки и други дребни неща, като единственото условие е те да не са обемисти и новите собственици да могат да си тръгнат с подареното пеша. Така вещите, както се казва се демонетизират. Аз не посмях нищо да си взема, защото – с типичната ми балканска недоверчивост, не бях сигурен дали няма някаква уловка. Повече не съм имал възможността да се озова на такова вълнуващо събитие, което, четох, някои почнали да използват с користни цели.

Не съм чул по нашенско да има такова голямо улично даряване на вещи – ей така от едната любов към ближния, но пък "мрежата" на майките за некомерсиална обмяна на детски дрехи, вещи и информация, действа безотказно и в нея се включват и такива семейства, които не са чак толкова „цъфнали и вързали”. Сигурен съм, че повечето от тези, които даряват едва ли са чели антрополога Марсел Мос и неговото „Есе върху даряването” от 1923 г., според което всяко дарение е последвано от ответно получаване на дар. Но не е и нужно да са го чели – те действат по майчинска интуиция, добросърдечно и искрено – просто за да направят добро някъде, на някое дете, което един ден ще стане голямо и също ще прави добро. И ще научи, че вещите, могат да имат втори и трети живот, както и да имат и свои истории.

А това звучи вече като приказка.

Източни Родопи, край с.Костино

"Златната ябълка" - представяне

          Споделям и аз в блога представителното видео на българския анимационен сериал "Златната ябълка", който скоро се надявам да видим завършен. Много бих искал да правим и да гледаме повече хубави български анимационни филми. Желая му успех!

Вила "Тъга" - Патрик Модиано

          Малко след като бях чел речта на Модиано пред Нобеловия комитет, публикувана във в."Култура", която ми се стори много топла, човешка, без никакви надувки, реч на търсещ, лутащ се човек, не по-различен от всеки обикновен човек на изкуството, а и не само, та малко след това, така се случи, че се озовах за няколко дни на изолирано място. Там нямах никаква връзка с интернет, нито много контакти с хора, не си носех и нищо за четене - изобщо доста подтискащо място, и изведнъж - какво да видя - малка библиотечка - буквално два или три малки рафта - има няма 50 книги. И тези книги ми се сториха като безценно богатство, намерено в гората докато се луташ, за да оцелееш. Първата книга, която си избрах от тази малка съкровищница беше "Вила Тъга" на Модиано.

          Докато четях предговора на Вера Ганчева си мислех и друго - колко ни липсват, на днешните четящи хора, добрите критици и добрите предговори към книгите. Предговор, от който можеш да разбереш много за автора и за времето когато е писано произведението, за стила му и за това какви са му вижданията, каква е тенденцията в неговите творби и т.н.

          Дали книгата не ми хареса до голяма степен точно заради тези обяснения? Едва ли. Но те сякаш бяха ключът към разгадаването на някои смисли, на някои реакции, на духа на времето и мястото. Точно това "малокръвие" на стила, дава по-голям заряд на фактите, на действията - сякаш читателят е оставен сам да "добавя" и да напластява от себе си, за да компенсира липсата на детайли.

          Изказът е с много точна фраза, не бъбрив, сюжета е изграден много стройно, което няма нищо общо с фриволността и хаотичността в действията на героите.

          Не знам дали е най-добрата творба на Модиано, но е добра - кара те да мечтаеш, да се пренасяш там край това езеро на френско-швейцарската граница и да си изградиш твой въображаем живот в компанията на останалите герои.

Коко с чело, 2014

За Гришата...от "последната България"

          Винаги съм си мислил, че не е важно колко лета си посрещал на този свят, а по-скоро с колко емоции и страсти са били изживяни те. Това си помислих отново когато разбрах, че големият български поет, бард и мой приятел Гриша Трифонов е въздъхнал може би (за последно) и си е отишъл. Мнозина може би ще се сетят от последните редове, за песента „Лятото”, чийто автор на музиката беше Гришата, по стихотворението на Иван Вълев. Помня как си пусках десетки пъти плочата с тази песен като в транс. В първия запис, направен в края на 80-те години Гришата дърпаше струните по своя си уникален начин – сякаш иска да ги скъса, но песента ме хващаше за гърлото и не искаше да ме пусне. Така е всеки път, когато ни напусне приятел или близък – започват да валят спомени и самота от небето. Спомних си онези години – много поред, когато всяка есен Харманли се огласяше от песните, смеха, стиховете и караниците на бардовете, дошли от всички кътчета на страната, на традиционните срещи „Поетични струни”, чийто организатор бяха пак Гришата и жена му Мария. Но преди всичко Гриша беше Поет. Човек с изключителен поетичен поглед към нашия не особено поетичен окръжаващ ни свят. Поет с трайна и самобитна диря в съвременната българска поезия. И сякаш беше вчера, когато стояхме двамата в неговата софийска кухничка, на не знам коя ракия вече, и в не знам кой от малките часове на утрото, и той ми рецитирише най-новите си стихотворения, между които „Кърджали” и онова, което започваше с „Това ми е последната България”, а аз го слушах изумен и притихнал, и сякаш все повече изтрезнявах. Не знам дали това му е била последната България, но знам, че „нощта, в която падналият ангел си отива е винаги във края на ноември”. И че в този край на ноември горе вече нетърпеливо го чака Пламен Ставрев за да изпеят заедно „Лятото”, седнали на десния бряг на Лета.

     ДЕСНИЯТ БРЯГ НА МАРИЦА
     Това ми е последната България.
     Последната.
     Не ми остана шепичка народ
     след всичките велики преселения,
     не ми останаха коне -
     последният
     лежи на хребета
     и рие все по-бавно каменния сняг.
     Това ми е 
     последната България.
     Разселвах се.
              Населвах.
                          Поселявах.
     Дошло е времето да се заселя.
     Дошло е мястото да се заселя:
     в студените треви на този бряг,
     на хвърлей поглед 
     от последния си кон,
     от костите му - 
     да ми светят като храм на хребета,
     додето рия с тъпия си меч земята.

     Това ми е 
     последната 
     България.