К А Ф Е

Почти симетрия

Катедралите "Санта Кристина" (вляво) и "Сан Карло" ( вдясно), в центъра на Торино, наричани "катедралите близнаци", макар да се вижда ясно, че те не са съвсем еднакви. В черно-бяло изглеждат, доста, хм, монументално.

Удоволствието от бавността

Бавните удоволствия на нощен Торино - да караш скейтборд или да караш (бавно) колело.

Торино-колоездачите...

          Когато казах в предишния пътеписец, че мога да направя цяла фотоизложба посветена на колоездачите в този град, горе-долу е така. Давам си сметка, че това няма да е трудно за всеки с фотоапарат, попаднал в средноголям европейски град, макар всяко населено място да си има спецификите, а и архитектурния фон ще е различен. Торино е равен град, без хълмове и стръмни улици, с обширна централна част, в която автомобилите имат ограничен достъп. Тоест центъра е рай за велосипедистите, а и не само центъра - крайречните кейове, университетските зони и т.н. Ето част от по-интересните снимки, н които съм уловил хора на две гуми.

          Велосипедистите са най-често млади хора мъже и жени, а велосипедите са всякакви -  не винаги изглеждат нови, лъскави, а често са старички и с неугледен вид. В центъра на много места има стоянки за велосипеди под наем, които се отличават по жълтия си цвят.

          Най-често велосипедите са с багажник отзад, със седалка за дете, или с кошница отпред. А колелото на това детенце пък нямаше педали, но то видимо се забавляваше.

Как сме се пържили в Кърджали

          Кич е немска дума, измислена около средата на 19 век. Тогава прапрадядо ми е живеел на левия бряг на Марица край Свиленград и изобщо не се е питал роб ли е или не е роб, нито дали е кич ако си гледаш бостана и добитъка, и жената гледаш да е добре нахранена и облечена, а пък не си чел Бодлер.

          Днес със сигурност всички сме роби. На кича.

          Кич е когато областен град няма кино, нито симфоничен оркестър (дори и камерен), но има десет игрални зали, които постоянно са пълни.

          Кич е когато закритият градски басейн от 20 години продължава да е закрит, а откритият стадион все така чака да бъде открит.

          Кич е когато е приет общински бюджет за култура клонящ към нулата и все няма пари за спонсориране на музикални проекти, или записи на наши музиканти, за издаване на книги или за организиране на изложби на местни художници в страната.

          В онези години наричани социализъм, освен всичко друго, кич беше и да те задължават да гласуваш (показвайки открита радост) само за една партия. Днес, особено в нашия район, няма голяма промяна в това отношение.

          Не е кич да имаш държавен театър със сто души екип (айде, 80 да са) и да нямаш продаваеми спектакли от високо качество, кич става когато виждайки това, в същото време си против положението да се промени към по-добро.

          Не е кич, че най-масово практикуваният спорт от децата в града се нарича карате. Кич е, че на децата не се предоставя друг избор при спортовете.

          Кич е да няма велоалеи по натоварените улици на града, а да означиш с блажна боя „алея” за велосипеди по пешеходна улица, която на всичко отгоре е с павета. Това е нещо като да направиш аквариум в морето.

          Не е кич да отвориш нов граничен пункт между две държави. Става кич когато културните маршрути се свеждат само до плажната ивица за гостите от едната държава, и до евтините супермаркети и ресторанти съответно за другите.

          Не е кич да караш малки и красиви момичета с помпони да подскачат в ритъма на музика. Кич става когато това се случва пред исторически паметници на официални празници, вместо при откриване на спортни и училищни тържества, където им е мястото.

          Разбирам, че кичът е полезен – той дава хляб на много хора, има си своите певци и имиджмейкъри. Той успокоява, кара те да се чувстваш част от една общност, както овцата се чувства част от стадото. Той често е и параван за имитиране на дейност. Кичът е в нас. Защото е удобен, не изисква мисъл.

Днес всички сме роби. На кича...

Неделя, пЪрвак, сряда...

Едно от първите неща, които човек научава когато учи чужд език това са дните на седмицата. Ей така – просто ги наизустява, често без да се замисля откъде идва значението им.

В българският, броенето на дните започва от неделята, като главен ден – денят отдаден на Господ. Затова и вторият ден се нарича вторник, а петият – петък – елементарно, Уотсън. По логиката на тази елементарност, малкият ми син, когато беше още малък, казваше на понеделника – „първак”, а на срядата – „третък”. Просто и логично.

Е, да, ама не – народа е решил - срядата няма да е „третък”, а „сряда”, демек – средата на седмицата. И тук ни цапва първия парадокс – ако сряда е средата на седмицата, то значи дните трябва ги броим от съботата. Явно евреите са започвали броенето от съботата – сабат. За тях това е бил главния, господния ден.

Ако броим от съботата, наистина срядата идва точно в средата на седмицата – три дни има пред нея и три дни след нея.

Получава се нещо като симпатична каша – както много неща в езиците и в традиционните обреди – намесват се няколко влияния дошли по различно време и по различни пътища. Та така – вторник, четвъртък и петък са си съвсем на място когато започваме да броим от неделята, а сряда пък си е на място, броейки от съботата. Съботата е загубила значението си на главен ден, за сметка на неделята, още при император Константин и това се е наложило при по-сетнешните гръцко и латинско християнски влияния над славяните.

Впрочем, дори чисто езиково погледнато – „неделя” на гръцки е „κυριακή”, а на латински – „dominica”, като и двете в превод означават „господев ден”, или „господница” ако си го оставим в женски род.

Тук ми се иска да отворя скобка и да се замисля – защо, аджеба, не сме си наименували главния ден „господница”, или „божица”, а именно „не-деля”, т.е. „ден, в който не се бачка”. Нали разбирате – има нещо показателно в това, че наблягаме не на факта, че това е ден отреден на Бога, а на факта, че това е ден без работа. Както в много неща, важно е къде се поставя акцента. Ах, как обичаме и до ден днешен това състояние, тази философия дори – „без работа”. Говоря за всички славяни, де, но имам предвид най-вече назе си. Дори англичаните, които никога не са били чак толкова набожни, са наименовали почивния си ден „Sunday” – денят на слънцето, като са имали предвид явно предхристиянският Бог-слънце. Но не и ден „без работа”. Затварям скобката – оставям темата на селските философи да я дъвчат.

Та докъде бях стигнал – а, да – до „третък”. Та защо сряда? Ами според словенския славист (еми такъв си е, нищо че звучи малко смешно) Миклошич „сряда” е буквален превод от немското „Mittwoch”, което значи „средата на седмицата”, то пък дошло по всяка вероятност от латински.

А понеделникът пък не се нарича „първак”, защото се съпоставя с неделята – т.е. „по-неделник” - след неделята. Съботата е ясно, че е еврейска дума, дошла чрез гръцкото „сабатон”.

И в крайна сметка, днес имаме своеобразно приравняване на еврейския „господен ден” – съботата и на християнският такъв – неделята, доколкото и двата са вече неработни дни. А доколко и двата са отдадени на Бога – това всеки според религията и разбиранията си го решава.

Както е тръгнало обаче, нищо чудно един ден и петъкът да се присъедини към двата неработни дни – нали петък пък е главният „молитвен ден” за мюсюлманите, та знае ли се...

Мистична гора (Mysterious forest)

Приказна мъгла по пътя към Ардино