Изгубена сред думите II (Lost among the words II)

„Играещият човек” от блатото

Пуснете си песента „Къщата на изгряващото слънце” – „The House of the rising sun”, докато четете тези редове. Която версия искате - на Боб Дилън, или на Джими Хендрикс. Ако обичате да ходите на море в Гърция, можете да изберете "морския" глас на Демис Русос. Настанете се удобно и започваме.

Израснали сме с приказките за жабата, която станала принц и за Пепеляшка, която знаем каква станала. В приказките, крайностите са любим похват и са доведени до съвършенство. Бързото и лесно издигане от тинята до богатството е хилядолетна мечта на човека. В живот, в който всичко е низ от случайности – от раждането до смъртта, защо да не мечтаеш за щастливия „джакпот”. Днес тази мечта е свързана най-вече с политиката или с хазартните игри. Масовите надежди са свързани с второто.

Наскоро срещам мой познат, започнал работа в една от игралните зали на града. След „здрасти-здрасти” и разговор за времето, ми споделя, че още не може да се начуди, какъв странен град е Кърджали. С 30-хилядно население има - няма, а пък с десет игрални зали, които почти винаги са пълни. Това, ми вика, е голям феномен за мен. Отговорих му, че то горе-долу и Монако е със същото съотношение население-брой казина, само дето е на море, а ние сме на язовир. Разсмяхме се. Но само това да беше, продължавам – добре, ами ако се огледа наоколо ще види как в целия град, какво ти – в цялата държава дори, бедни и още по-бедни, учени и недоучени, жени и мъже, слаби и дебели, ученици и пенсионери – с две думи „куцо и сакато”, търкат по едни шарени листчета. Или играят тото. Или участват в лотарии разни. В телевизионни игри на късмета. Все с тази надежда - човекоединицата да изплува (бързо и лесно) от тинята и да заживее като принц. Или поне като „цар” Киро.

Някак тайно и полека, още неотърсили се от суматохата и ентусиазма на новия строй, усетихме, че ставаме все по-свободни и по-бедни, и започнахме да се уповаваме все повече на хазарта. На заровете на случайността.

„Зар” идва от арабското „аz-zahr”. Испанците го изговаряли слято - „azar”, после французите приели думата като „хазар” със смисъл на „случайност”, „късмет”, „хазарт”. От тях пък през немците, думата, кой знае по какви случайности на съдбата дошла и на изток – по посока на изгряващото слънце.

Една от първите песни, които научих да дрънкам на китара беше „House of the rising sun”. Версията на „Енимълс” е една от многото версии на тази песен, но аз много си я обичам защото сме родени в една година. Тогава, когато я дрънках, още не бях вникнал, че в песента, едно момче оплаква черната си участ на пристрастен играч на хазартни игри из вертепите на Ню Орлеан.

Първото ми докосване до хазарта (без да броим няколкото фиша от „Тото 2”) стана в края на 1990 г, в сърцето на Монте Карло. Бяхме с група от четиридесетина студенти от цял свят и цвят, и след прочутата ботаническа градина на Монако, след прочутия Океанографски музей с аквариум, на който Жак-Ив Кусто е бил дълги години директор, посетихме и едно от централните казина - една от „къщите на изгряващото слънце”. Нищо не разбирах от хазартни игри, защото като пионерчета и комсомолчета кой знае защо не ни учеха как се играе на рулетка или на игрални автомати, макар че искаха да сме всестранно развити личности. Миловидна американка от групата ми обясни как да сръчквам „едноръките бандити” – игралните автомати с ръчка. След час и половина като излязохме навън се оказа, че само аз и една австралийка сме на печалба – останалите изгубили суми от по петдесет-сто франка. Е, с тези 90 франка не станах принц, както се досещате. Може би повече шансове щях да имам ако бях ухажвал принцеса Стефани, която тогава още не беше омъжена. Този факт с печалбата от Монако, обаче не го споменавам в автобиографията си.

К А Ф Е

Почти симетрия

Катедралите "Санта Кристина" (вляво) и "Сан Карло" ( вдясно), в центъра на Торино, наричани "катедралите близнаци", макар да се вижда ясно, че те не са съвсем еднакви. В черно-бяло изглеждат, доста, хм, монументално.

Удоволствието от бавността

Бавните удоволствия на нощен Торино - да караш скейтборд или да караш (бавно) колело.

Торино-колоездачите...

          Когато казах в предишния пътеписец, че мога да направя цяла фотоизложба посветена на колоездачите в този град, горе-долу е така. Давам си сметка, че това няма да е трудно за всеки с фотоапарат, попаднал в средноголям европейски град, макар всяко населено място да си има спецификите, а и архитектурния фон ще е различен. Торино е равен град, без хълмове и стръмни улици, с обширна централна част, в която автомобилите имат ограничен достъп. Тоест центъра е рай за велосипедистите, а и не само центъра - крайречните кейове, университетските зони и т.н. Ето част от по-интересните снимки, н които съм уловил хора на две гуми.

          Велосипедистите са най-често млади хора мъже и жени, а велосипедите са всякакви -  не винаги изглеждат нови, лъскави, а често са старички и с неугледен вид. В центъра на много места има стоянки за велосипеди под наем, които се отличават по жълтия си цвят.

          Най-често велосипедите са с багажник отзад, със седалка за дете, или с кошница отпред. А колелото на това детенце пък нямаше педали, но то видимо се забавляваше.

Как сме се пържили в Кърджали

          Кич е немска дума, измислена около средата на 19 век. Тогава прапрадядо ми е живеел на левия бряг на Марица край Свиленград и изобщо не се е питал роб ли е или не е роб, нито дали е кич ако си гледаш бостана и добитъка, и жената гледаш да е добре нахранена и облечена, а пък не си чел Бодлер.

          Днес със сигурност всички сме роби. На кича.

          Кич е когато областен град няма кино, нито симфоничен оркестър (дори и камерен), но има десет игрални зали, които постоянно са пълни.

          Кич е когато закритият градски басейн от 20 години продължава да е закрит, а откритият стадион все така чака да бъде открит.

          Кич е когато е приет общински бюджет за култура клонящ към нулата и все няма пари за спонсориране на музикални проекти, или записи на наши музиканти, за издаване на книги или за организиране на изложби на местни художници в страната.

          В онези години наричани социализъм, освен всичко друго, кич беше и да те задължават да гласуваш (показвайки открита радост) само за една партия. Днес, особено в нашия район, няма голяма промяна в това отношение.

          Не е кич да имаш държавен театър със сто души екип (айде, 80 да са) и да нямаш продаваеми спектакли от високо качество, кич става когато виждайки това, в същото време си против положението да се промени към по-добро.

          Не е кич, че най-масово практикуваният спорт от децата в града се нарича карате. Кич е, че на децата не се предоставя друг избор при спортовете.

          Кич е да няма велоалеи по натоварените улици на града, а да означиш с блажна боя „алея” за велосипеди по пешеходна улица, която на всичко отгоре е с павета. Това е нещо като да направиш аквариум в морето.

          Не е кич да отвориш нов граничен пункт между две държави. Става кич когато културните маршрути се свеждат само до плажната ивица за гостите от едната държава, и до евтините супермаркети и ресторанти съответно за другите.

          Не е кич да караш малки и красиви момичета с помпони да подскачат в ритъма на музика. Кич става когато това се случва пред исторически паметници на официални празници, вместо при откриване на спортни и училищни тържества, където им е мястото.

          Разбирам, че кичът е полезен – той дава хляб на много хора, има си своите певци и имиджмейкъри. Той успокоява, кара те да се чувстваш част от една общност, както овцата се чувства част от стадото. Той често е и параван за имитиране на дейност. Кичът е в нас. Защото е удобен, не изисква мисъл.

Днес всички сме роби. На кича...