Питанка

Бистро.
Циганче край масите през август
снове до кръста голо. И
проси.
С етническа толерантност.

Нарисуваха му с химикал една 

голяма питанка 

на голия гръб
и му казаха: нарисувахме ти орел.

И само сервитьорът - този
намусен Златоуст,
рецитиращ менюто наизуст
не видя как орелът
размаха палаво криле
и полетя в красивата паст
на август.

"Пловдивското колело", наричано погрешно "виенско"

          Покрай информацията, която събирах за един мой разказ, попаднах на интересна находка - за историята на „виенското колело”. Eдва ли името Питър Мънди е познато на българите, освен може би на шепа историци. Това е английски търговец и пътешественик, обикалял из Индия, Китай, Русия и Европа. Роден е през 1596 г, а през 1620 г е минал и през земите населени с българи в тогавашната Османска империя, тръгвайки от Константинопол за Англия на кон. За Свиленград, в бележките си споменава прочутият каменен мост, построен по заръка на везира Мустафа паша от Мимар Синан. После прекарва няколко дни във Филибе – Пловдив, по време на панаир (по всяка вероятност по случай празника Байрям) и описва изключително интригуващата вертикална въртележка, предшественик на днешното „виенско колело”. Въртележките били три типа, направени от дърво, като на този вид, пригоден за децата имало приспособления да ги пазят да не паднат, подобие на днешните кабинки. Те били задвижвани от хора, естествено.

Откъс от пътните бележки на Peter Mundy, 1620

      

          Иначе всички знаем, че първото голямо метално колело е направено от американеца Ферис за Чикагското изложение през 1893 г. Алеко Константинов в „До Чикаго и назад” ни дава сравнително описание на тази голяма „карнушка” и нашите, които са действали по панаирите:
          „На пътя ни се изпречва колосалното желязно колело - Ferris Wheel! Нашите карнушки са дървени, а тази в Чикаго е желязна; у нас, за да се въртиш, влизаш в едно сандъче – в Чикаго влизаш в един голям вагон, в който свободно насядват на столове петдесет души; у нас на колелото са закачени десетина сандъчета; в Чикаго – петдесетина вагони; у нас карнушката е около десет метра висока, в Чикаго – сто метра, или колкото три минарета едно над друго; нашата карнушка се върти с помощта на две-три циганчета, в Чикаго – с помощта на грамадни сложни машини; у нас се плаща за въртение едно червено яйце, в Чикаго – половина долар.”

          Порових се специално после в нета, и установих че наистина – в „Уикипедия”, на страницата на "БиБиСи" и на още много места, в английски, немски и френски източници се цитира откъса на Питър Мънди от 1620 г като първото писмено споменаване на този тип увеселителни колела и винаги се отбелязва град Пловдив (Филибе).

          Така че – честито – освен родина на „кирилицата”, на киселото мляко, вече сме родина и на „карнушката” или ако предпочитате на „виенското колело”, което предлагам да се нарича вече „пловдивско”.

          За по-любознателните ето връзка към страницата на „БиБиСи” (на английски).

Рисунка на пловдивската карнушка от Peter Mundy

     
           Почти цялата книга с бележките от пътуванията на Мънди, може да бъде намерена в интернет  под заглавие "The travels of Peter Mundy in Europe and Asia, 1608-1667".

"O, tempora, o, pokemones"

          Циникът Диоген не притежавал нищо, освен тояга и фенер, и казвал, че търси човека. Днес човеците са обградени от 6 -7 хиляди материални неща в ежедневието си и затова търсят…покемони.

         „O, tempora, o, pokemones!”

Осем български поети представени в турското сп."Berfin Bahar"

       

          Ами това са ПРЕВРАТностите на съдбата - докато някои потушават преврати и извършват масови арести в нашата южна съседка, други се занимават със сериозни неща, каквито са преводите на поезия от български на турски. Поетът и преводач Ахмет Емин Атасой отново доказа, че е един неуморим строител на мостове между българската и турската култура. В негов превод, излизащото в Истанбул турско списание "Berfin Bahar", в юлския си брой представя осем съвременни български поети, между които Надя Попова, Петър Чухов, Георги Гаврилов и моя милост. Всеки е представен с по няколко стихотворения, снимка и кратки биографични данни. От моите, преводачът е избрал: "Изкуството да се подреждат камъни", "Кърджали (Завръщане)" и "Дъжд довежда есен".
          Да си жив и здрав, бачо Емине!

Лов на водни кончета

    Тих японец е баща ми –

    с градинското гребло

    подрежда дребни камъчета,

    подрежда дребни камъчета

      около цветята.

А над умисленото езеро –

ескадрили водни кончета,

учат се

на съвършенство в полет.

Учат ме

   на съвършена пролет.

      И

        какво аз правя тук –

        истукан

        с ентомологичен сак,

        въобразяващ си (и още как),

        че е адски японско

        да убиваш красотата
        за да ú се наслаждаваш.

Гробницата с мраволъвите

            5 мин. четене 

Потегляме в 7 сутринта. За някои е рано, за други късно, а на слънцето му е все едно. Пак сме в посока „на изток от Рая”, т.е. от Кърджали. Този път ще търсим гробницата край с.Пчелари или ще се държим все край коритото на река Арда, но на отсрещната страна на Арката с шестте пещери. По пътя слушаме радио „Фреш”, но вече след с.Сестринско, станцията почва да заглъхва и от време на време се появява неизвестна турска станция. „Борбата” на ефирите продължава десетина километра време, а кулминацията е когато в колата зазвучава турски кавър на хита на Албано и Румина „Либерта”, като само понякога се откроява думата „ашколсун”. Много приятно изпълнение с подчертан ориенталски саунд, благодарение на саза, който се прокрадва в песента. А мъжкият вокал си е едно към едно Албано. Сякаш това "ашколсун" е точно за такива баир будали като нас и ние подкефени стигаме до Пчелари (макар че на турски "aşk olsun" има и друго значениe освен "браво", каквото ние го знаем, но за това - друг път). На центъра Венци пита двама души откъде ще е по-добре да се тръгне към „Ак кая”. Вторият, когото нарекоха Наско – явно прякор останал от "възродителните времена" през 80-те - честа закачка по нашия край, ни упъти и потегляме пак към добре познатия ни железен мост на Арда. До едното от двете вилни селища преди „Кован кая” срещаме млад мъж с бинокъл на гърди и с тениска с щампа на птица. Върви пеша. Питаме го за „Ак кая”, но разбираме, че той не е много наясно как да стигнем до скалата. После се заговаряме за птици, защото се оказва, че мъжът е от Дружеството за защита на птиците от Хасково. Разказва ни за лешояди, за прилепи и други пернати – говори с любов и вещина. Аз му разказвам за нашето „пиле- статуя”, което видяхме миналия път недалеч от „Попмартиновата дупка” и той предположи, че може да е малкото на козодой или на дрозд. Разделихме се с него с добри пожелания, а с Венци си споделяме в колата, че трябва наистина много да обичаш птиците и работата си, за да тръгнеш в неделя сутринта в осем и нещо да броиш пилета по чукарите. Много приятно впечатление остави у нас това момче. 

Връщаме се пак малко назад по пътя и намираме отбивка встрани, която ще ни заведе до скалния пояс. Оставяме колата и тръгваме по черния път – все край току-що ожънати ниви. 

В слънчогледовата нива под гробницата

Вървим доста – „Ак кая” се вижда отдалече, но не знаем дали ще можем да намерим просека до нея. Приближаваме под скалата и навсякъде има гъсти непроходими храсти и дървета. Нивата свършва в непроходим гъсталак и ние, леко отчаяни се връщаме. Венци предполага, че трябва да се огледаме за пътека там където сме видели бяла табела, на която не личи никакъв надпис. Стигаме до въпросното място и виждаме да се валя сред високите треви жълт контейнер за смет и до него някакви други джунджурии, които се разбира после, че май са катурнати химически тоалетни. Венци следвайки своя нюх на колумбовец тръгва нанякъде и ние подир него. В целият този пущинак започваме да различаваме бетонов бордюр, който явно е бил предвиден за екопътека. По-нагоре се забелязват вече и напълно обрасли с храсти и треви бетонни стъпала. Чувстваме се сякаш откриваме забравен от вековете скален град в Андите. Е, почти, де.

Портрет на бащата на художника като... брадат

Рисунка - Калоян Георгиев