Спомен за един акорд

Квадрати

Квадрати

         Когато дойде оня сезон,
          който прасенцата много мразят,
          ти откъсна моето учудване -
           заговори кротко за смъртта и за
         нейните седем чудеса...
       После всеки мислено си избра
        своята, и тъй бавно и тихо
         се влюбвахме до третата бутилка.
        Тъй бавно и тихо, че дори Мислителят
      се прегърби още повече - без яд,
    че сме го включили и него, милият,
      и утрото, в любовния квадрат.

Добър вечер, смотаняци

          Очаквах го. Че Боб Дилън ще покаже среден пръст на онези от Нобеловата академия. И то се случи - на 10-ти декември. Дилън не отиде на церемонията, защото бил ангажиран. Вместо това, чрез посланика на САЩ в Швеция пратил много cool послание, започващо с "добър вечер, на всички" (цялото мило писъмце може да се прочете тук). Това на мен ми звучи като "добър вечер, смотаняци".

сн.Kevin Winter

          Казвал съм и пак казвам - не подлагам ни най-малко на съмнение че Бобчо е поет, точно обратното - ако онези от Нобеловия комитет са искали на всяка цена да номинират поет и на всяка цена той да е американец (нещо, което само по себе си е като да търсиш игла в няколко купи сено) то изборът е много добър. Но... Ето тук пак трябва да спомена за прословутата Бобчова надутост. Поради която и аз го разлюбих, след като му бях върл фен, като го видях как се държи към публиката на живо. Той стои на сцената все едно казва: "Какви сте вие там долу, бре. Я си...Не стига, че съм благоволил да ви взема парите и да ви мрънкам под благородния си нос, ами ще искате и да ви забавлявам, да ви се усмихвам, да ви се радвам, едва ли не".  Нещо такова се  случи и сега с горкия Нобелов комитет. Подтекстът е от рода на: "не стига, че благоволявам да ви получа наградата (някакви си 1,1 млн $), ами и ще ви идвам на крака".
          Това е Бобчо - за това (не) го обичаме!

Чучурите с вода и мед

          Имало двама братя близнаци от с.Крилатица по нашия край.
          Единият купувал - продавал злато  и какво ли не по пазарите, и винаги имал пари. Другият работел земя, гледал тютюн, от тъмно до тъмно, превивал гръб и едва свързвал двата края.
          Един ден тютюнджията отишъл при ходжата на селото и му разказал за брат си и за своя хал, и го попитал - защо е така? Ходжата погладил брадата си (трябва да е имал брада, защото ходжа без брада не е истински ходжа), помислил-помислил и му отговорил: "има два чучура в този живот, анадънму? От единият тече вода, а от другия - мед. На теб, завалла, ти се е паднал тоз, от който тече вода"
          Човекът, който ми разказва тази история, обаче ми я разказва с особен блясък в погледа. Оглежда се наляво, поглежда надясно и продължава: "аз, вика, много мислих по това. Не можех да спя две нощи и стигнах да извода, че не е точно така, както го е казал ходжата. Дори бедният тютюнджия да отиде да продава злато по пазарите, той пак ще си остане беден. Всичко опира, вика, до това, да правиш онуй, което можеш, и което ти се иска да правиш. Да ти е приятно да го правиш. Другото е бошлаф!"
          Иначе чучурите с водата и меда все си текат...

Рибари

Неизбежният Гриша

      Крилата му бяха там. Висяха на стената зад естрадата. Година след като се беше възнесъл, той отново слезе тихо при нас – в „Роял София клуб”, да се види с музиканти, поети, приятели и почитатели. Защото всяка самота стяга в раменете, знаем.

     А залата беше изпълнена до краен предел – много бяха дошлите да чуят гласа му, да си спомнят думите му, музиката му. Гриша винаги е бил необходим. Като идея. Неизбежен. Неизбродим.

     И тази вечер беше слязъл при нас.

     Крилата му висяха зад естрадата.