Когато зимата ни обича

Дори и слънцата изгарят

          Измежду многото книги със стойностна поезия на съвременни поети, пазя и единствената стихосбирка на Ралица Чернева - "BGинфанти". По силата на какви случайности съм станал притежател на два броя от тази книга - не помня. Първата си я купих лично по време на "Южна пролет" и лично си поисках автограф от Ралица. Не я познавах - показаха ми я - слънчев и усмихнат млад човек, и за да не се усъмня, че наистина е такъв тя ми написа: "На Иво за много слънчеви преживявания!" И ми нарисува слънчице отдолу. Със син химикал.
За втория екземпляр, както казах, нямам спомен, макар да подозирам, че може би ми го е давал Пламен Дойнов, още когато беше шеф на "Националния студентски дом". Сега, когато Ралица си отиде миналия декември не навършила още четиридесет години, този втори екземпляр е дарен на Регионалната библиотека "Н.Й.Вапцаров" в Кърджали. Книгите, както се казва си имат собствен живот. Дори и след смъртта. Почивай в мир, Ралица! Дори и слънцата изгарят.

    Да е било, не е
    2

    Вървели те вървели
    та си нямали час
    и си нямали път
    и си нямали що да се
    спрат
    та си още вървели
    и тъй си заспали
    и тъй си умрели
    и колко били
   това е тайна
   и никой не знай
   само оная дето ги спряла
   ма и тя си заспала
   та си умряла
   та се не знай.

    Ралица Чернева ("BGинфанти", 2000, Академичен център за литература и култура)

"Подчинение" или упражнение по уелбековщини

          Първо мислех изобщо да не пиша за тази книга. То и няма какво толкова да се пише. Но все пак тя предизвика много емоции, скандали, диспути -  най-вече във Франция и в някои съседни на нея страни. Та затова.

          Това е втората книга, която чета на Уелбек. Първата не ми хареса - "Разширяване сферата на борбата", или както я бяха издали в "Колибри" -"По-широко поле за борбата". Още тогава ме беше учудило как може да се харесва книга, в която няма герой, или почти, нищо не се случва, или почти, всичко тече в един план със скучно придвижване от точка "А" до точка "Б". Книга, от или за отявлен нихилист, който не се радва на нищо, не се вълнува от нищо и не живее за нищо. Не си падам по такова реалистично нищоправене. Може би затова и не харесвам книги като "Спасителят в ръжта" на Селинджър. Реших да дам още един шанс на мосю Уелбек - да прочета още  една негова книга, но признавам си - бях леко предубеден. Отново бях леко разочарован от нихилизма на автора, от непохватния хумор, от едностранчивостта на наратива, липсата на дълбочина. Няма психология на героите, всичко е повърхностно, без емоции, като неумела игра на (скучни) ситуации. Идеята му е ясна - опитва се да изгради роман базиран на страховете на хората - особено на французите от прииждането на исляма - най-вече в политиката и управлението на страната. Но клишетата дразнят - това с многото съпруги (и все млади), с конвертирането към исляма за да си запазиш работата, със забраната на жената да работи наравно с мъжа. И всичко без никакви протести, никакви "революции" в една бунтарска Франция. Няма как да ти повярваме мосю Уелбек - не си дори забавен. Това е книга, в която жените отсъстват, особено жените-интелектуалки, модерните жени. Дори не мога да забележа някакъв стил - само уелбековщини. С две думи - книгата става, но не впечатлява, няма я красотата, няма я многопластовостта, няма финес. Няма хубав език, интересни думи ако щете - защото една книга трябва да учи и на думи, и на вълшебства. Книга, която се чудиш в крайна сметка защо не ти е харесала, книга - медуза, от която остава нещо лигаво, хлъзгаво след допира с нея. И след такива книги напълно съм съгласен с думите на Бодлер - този магьосник на словото: "много по-удобно е да заявиш, че всичко е абсолютно грозно в обвивката на една епоха, отколкото да се насочиш към извличане на мистериозната красота, колкото и да е незначителна и лека"

Миг от есента уловен в мрежата на зимата

Идеален ден за: а) правене на снежен човек

     б) смълчаване край снежен човек;
     в) възпитаване на снежен човек (СЧ);

     г) флиртуване със СЧ;
     д) тъгуване край СЧ;

     е) носталгия по някогашни снежни човеци;

  
     ж) измисляне на азбука за СЧ;
     з) пеене на тъжни песни край СЧ;

Тази зима носи буквар на врабчето

      Мисля си - тази зима ни има зъб - 

      може би по това си приличаме.

      Хлябът продължава да ни обещава път

      на бабите си в стъпките заничаме.

          Но виж - зимата носи буквар на врабчето

          и подготвя тоалет за всяко кокиче,

          а всяка снежинка е всъщност кончéто,

          по което се спуска едно бяло „обичам те”.

Сянката, която изчезва от нас

          Сянката!

          Не се бях запитвал дали мразя или обичам сянката!

          Джуничиро Танидзаки ми отвори очите – усещал съм го подсъзнателно - обичам сянката, обичам старото и това, което може да "старее" благородно - направено от дърво, камък, хартия, всичко това, което е обратно на техническия напредък с неговия блясък, модерност и...студенина. 

сн. Хироши Хамая (1915-1999) - "Слепи музикантки", 1956

          Във „Възхвала на сянката” Танидзаки е оригинален и донякъде парадоксален. Той дава поглед към значението на сянката, което би могла да има за да направи миговете ни и дните ни красиви и магични, ако не я пренебрегвахме. Шедьовър - по-скоро брилянтна повест, отколкото есе, този текст ни разбулва част от японския усет за красивото. Още в началото тръгваме на "разходка" не из салоните за чайна церемония например, а из старите, външни „отходни места”, устроени така, че в тях не само тялото, а и душата да могат да намерят покой. Според него, само там и никъде другаде може да бъде усетена красотата и дълбочината на сянката и на тишината, в тези места могат да се открият най-добре фините естетически възгледи на един народ. „Възхвалата” е писана пред 30-те години на ХХ век, и още тогава Танидзаки  изследва подробно всичко, което японското общество може да загуби следвайки консуматорската мания на западноевропейците. Най-невероятни области и факти попадат под критическия му поглед на естет – микрофоните и киното, фотографията, електрическите крушки и хартията произвеждана на Запад. Всичко, според него, е направено съобразно с културата и физиологичните изисквания на европееца – глас, темперамент, утилитарност на предметите, а японеца следващ сляпо модата идваща оттам би изгубил много от своята идентичност и самобитност. Би изгубил от типично японските усет и наслада към красивото. Не са подминати и кухненските прибори и всички предмети, които са в допир с човешката ръка. Тази патина и потъмняване причинени от дългогодишната употреба, от дóсега с ръката и времето, носещи успокоение и красота, които са на път да изчезнат поради подражаването на западната мода да се използват лъскави метални или порцеланови прибори, купи, чинии, които са студени и с повърхностен, еднообразен блясък. Цял един свят, наследен от поколения и поколения предци, които са знаели как да съхранят и „отгледат” сянката, във всичките ú разновидности, за да направят ежедневието си по – магично и нюансирано, е на път да изчезне под ударите на техническите новости, идващи от Запада, негодува Танидзаки. И говори като магьосник за цвета на кожата, ръцете, малките крака и тела на японските жени, за осветлението на старите японски лампи или свещници, създаващи цял един паралелен свят в домовете с играта на сенки и полусенки. Колко дълъг и красив е момента, в който "поднася" към устните на читателя традиционна супа в купа от лакирано дърво, любувайки се на отенъците по стените на съда и на дъното, на аромата и на целия пир за сетивата.