Сянката, която изчезва от нас

          Сянката!

          Не се бях запитвал дали мразя или обичам сянката!

          Джуничиро Танидзаки ми отвори очите – усещал съм го подсъзнателно - обичам сянката, обичам старото и това, което може да "старее" благородно - направено от дърво, камък, хартия, всичко това, което е обратно на техническия напредък с неговия блясък, модерност и...студенина. 

сн. Хироши Хамая (1915-1999) - "Слепи музикантки", 1956

          Във „Възхвала на сянката” Танидзаки е оригинален и донякъде парадоксален. Той дава поглед към значението на сянката, което би могла да има за да направи миговете ни и дните ни красиви и магични, ако не я пренебрегвахме. Шедьовър - по-скоро брилянтна повест, отколкото есе, този текст ни разбулва част от японския усет за красивото. Още в началото тръгваме на "разходка" не из салоните за чайна церемония например, а из старите, външни „отходни места”, устроени така, че в тях не само тялото, а и душата да могат да намерят покой. Според него, само там и никъде другаде може да бъде усетена красотата и дълбочината на сянката и на тишината, в тези места могат да се открият най-добре фините естетически възгледи на един народ. „Възхвалата” е писана пред 30-те години на ХХ век, и още тогава Танидзаки  изследва подробно всичко, което японското общество може да загуби следвайки консуматорската мания на западноевропейците. Най-невероятни области и факти попадат под критическия му поглед на естет – микрофоните и киното, фотографията, електрическите крушки и хартията произвеждана на Запад. Всичко, според него, е направено съобразно с културата и физиологичните изисквания на европееца – глас, темперамент, утилитарност на предметите, а японеца следващ сляпо модата идваща оттам би изгубил много от своята идентичност и самобитност. Би изгубил от типично японските усет и наслада към красивото. Не са подминати и кухненските прибори и всички предмети, които са в допир с човешката ръка. Тази патина и потъмняване причинени от дългогодишната употреба, от дóсега с ръката и времето, носещи успокоение и красота, които са на път да изчезнат поради подражаването на западната мода да се използват лъскави метални или порцеланови прибори, купи, чинии, които са студени и с повърхностен, еднообразен блясък. Цял един свят, наследен от поколения и поколения предци, които са знаели как да съхранят и „отгледат” сянката, във всичките ú разновидности, за да направят ежедневието си по – магично и нюансирано, е на път да изчезне под ударите на техническите новости, идващи от Запада, негодува Танидзаки. И говори като магьосник за цвета на кожата, ръцете, малките крака и тела на японските жени, за осветлението на старите японски лампи или свещници, създаващи цял един паралелен свят в домовете с играта на сенки и полусенки. Колко дълъг и красив е момента, в който "поднася" към устните на читателя традиционна супа в купа от лакирано дърво, любувайки се на отенъците по стените на съда и на дъното, на аромата и на целия пир за сетивата.

          Той пише "Япония" и "японски традиции", а в главата ми е България и нашите традиции от прабабите и прадядовците ни. Някак прекалено лесно въвеждаме модерното, лъскавото и отричаме старото, красивото, дървено, керамично или от камък. Някак прекалено бързо направихме от домовете си подобие на студени операционни зали - с бели стени и луминесцентно осветление, с теракотни плочи и пластмаса по прозорците, с убити полутонове, детайли, хармония. Стремежът към чистота и светлина, дали не ни е лишил от полусенките и поезията на старите, някогашни къщи. От атмосферата на човешката топлина. От места за успокоение на душата.
          Аригато, Танидзаки сан! За това, че с малко думи и с такъв поетичен тон ти разказваш това, което десетки ерудити биха обяснили с томове литература за това какво е сянката в изкуството. И в душата...